Застудя и замириса на комин. Легнаха мъгли. И хукнаха активисти да броят фините прахови частици, и седнаха инфлуенсъри да тракат на клавиатурите апокалиптични коментари: „Ще умрем! Ще измрат децата ни!“. Спокойно, Окасио-Кортес ви каза, че човечеството и бездруго ще изчезне след десетина години заради „климатичните промени“, какво сте седнали да се вайкате за няколко цигански кюмбета.

Да, въздухът в София не е като на Мусала или на Седемте рилски езера. Но там пък няма молове, еко ресторанти със специалитети от киноа и електрически тротинетки. Помним металургичния комбинат „Кремиковци“. След затварянето му въздухът в София никога вече не е бил толкова мръсен, колкото от 1963 до самия край на 20 век, но пък някак оцеляхме, за да се плашим сега, че ще умрем от недостиг на електромобили.

Сега да не кажете, че твърдя, че въздухът в София не е мръсен, че мръсният въздух не е вреден и че не трябва да се предприема нищо по въпроса? Няма такова нещо. Такова обвинение би приличало на обвинението, че който е против Истанбулската конвенция е ЗА домашното насилие. Това е фалшива логика, от която обаче се правят милиарди. Да, въздухът в София е мръсен, както винаги си е бил в тази непроветрива котловина; да, мръсният въздух е вреден и да, по въпроса трябва да се вземат енергични, адекватни и неотложни мерки, каквито впрочем се взимат.

Още по-вредна от мръсния въздух обаче е психозата, която се създава около проблема. Дискусията за мръсния въздух вече граничи с истерия. Заглавия от рода „И днес трудно се диша“ станаха ежедневие и не впечатляват никого – очаквам всеки момент да се появят заглавия „Вече цяла седмица е невъзможно да се диша“. Малко да се замъгли и тръгват по улиците младежи със свъсени погледи и шалове, марли и хирургически маски през лицето. Чудно как още не са сложили противогази и не са тръгнали по улици, паркове и площади с костюми за химическа, биологическа или радиационна защита, гледайки отвътре с обвиняващите очи на загрижени хора, които знаят какво се случва с планетата.

Истеризирането е двупосочно. От една страна хората са подложени на глобалната пропаганда, прокарвана чрез затоплисти, алармисти, екоактивисти и зелени революционери, пропаганда, която ги е довела до ръба на паниката от екологична катастрофа, изчезване на цивилизацията и взривяване на планета. Тази психоза е подобна на психозата в Западна Европа по отношение на вещиците през 15 век или на страха от трета световна, този път ядрена, война през третата четвърт на 20 век. Веднъж докарани до такава свръхчувствителност и безпокойство, хората стават податливи и на пропагандата за мръсния въздух, която добавя към глобалната психоза и регионална.

Защо точно това, защо точно мръсният въздух в София ни е денонощно в устата? Представете си за миг, че ако бяхме избрали (или ни бяха натрапили – двете неща са много различни) не екологията за приоритет, а, да речем, сектора „Ред и сигурност“, как щяха да изглеждат новините, с какво щяха да се занимават инфлуенсърите, кое щеше да вълнува общественото мнение? Тогава ужасяващи щяха да бъдат не миризмата на дърва и въглища, на дизелов ауспух и естествените за всяко поле мъгли, а кражбите, убийствата, изнасилванията, пиянските скандали, вандализмът, погромите, трошенето на пейки, краденето на бронзови паметници, фалшивите таксита, телефонните измамници, продажните чиновници, изнудвачите, рекетьорите, хакерите, нелегалният хазарт, боевете с кучета, проституцията, черният пазар на човешки органи и т.н., и т.н. Заглавията щяха да са: „И днес на Женския пазар бяха забелязани мургави имигранти с вид на джихадисти“. Но понеже не ни е това дневният ред, напъваме се да кашлюкаме и питаме къде ни е зеленият билет.

Демонът на мръсния въздух е удобен за всички.

Активистите оправдават съществуването си: разработват проекти за установяване на проблема, след което разработват други проекти за борба с него. Трети проекти разясняват на населението сложната и опасна ситуация и когато го докарат до окончателна параноя, казват: браво, ето това вече е истинско гражданско общество! Къде са проектите за борба с параноята?

Общината откликва на воплите на активистите и се заема да измисли и приложи оригинални, адекватни и атрактивни мерки. За целта гласува щедри бюджети и си ги харчи. И всеки ден със загрижено лице докладва пред медиите какво е свършила, сакън да не я обвинят в безхаберие.

Медиите пък са щастливи, защото ще плъзнат ужасени (а вътрешно – щастливо възбудени) репортери, ще се завъртят заглавия с тлъсти букви, лекари и химици ще дадат интервюта, в които цъкайки с език, ще се зачудят как така сме още живи. Рейтингите ще се вдигнат и рекламодателите ще развържат кесиите.

Политиците също са на далавера от мръсния въздух. Опозицията ще го използва за изнудване, ще крещи с трепереща брадичка и изпосталяла от тревога за гражданите как управляващите незабавно трябва да подадат оставка. Управляващите от своя страна ще използват надвисналата катастрофа, за да увеличат данъците. И никой нищо няма да посмее да каже, защото става дума за живота и здравето на нашите деца!

Ами обикновеният човек? Не го мислете него, той ще си пусне болничен.

Наистина мръсният въздух е проблем, но към всеки проблем може да се подходи както със здрав разум, така и истерично. Във вторият случай се намесват много тарикати и ползата от истерията отива в съвсем друга посока, различна от решаването на проблема, около който е създадена (истерията, а не ползата). Чудя се само дали когато Сципион е опожарил Картаген, фините прахови частици не са достигнали до Италия и дали не са станали причина за упадъка на Републиката…

За News.bg