Пътеводител в надпартийното пространство

Дори при либералната демокрация, дори в парламентарната многопартийна република има едно теоретично пространство, в което се обсъждат и решават въпроси свръх обхвата на партийните пристрастия. Там е вярата и религията, там са националните идеали, там са моралът, общочовешките ценности, културата и изкуството (когато не са обременени с пропаганда), справедливостта, солидарността и т.н. Не всички общественици са партийци. Необходимо е някои от обществениците, от водачите на народа, от неговия елит да обитават и това надпартийно пространство. Лошо е когато надпартийното пространство остане необитаемо, а нашето е такова или поне е твърде рядко населено.

Помня, че когато за първи път разговарях с Царя насаме, Бойко Борисов беше министър-председател съвсем от скоро. Попитах Царя с какви чувства приема факта, че бившият главен секретар на МВР в неговото правителство сега е начело на свой кабинет. Царят отговори, че когато дадена личност заема определена позиция, то отношението ни следва да бъде едновременно към личността и към позицията, а щом позицията е важна и държавна, то значение има много повече отношението към нея, отколкото към личността. В този смисъл във фигурата на премиера Бойко Борисов отношение трябва да се покаже към институцията „Министър-председател“, а отношението към личността трябва да е подчинено на отношението към институцията. Тоест към всяка личност на публична позиция трябва да се подхожда с уважението, което се дължи на институцията, защото това е уважение към реда в обществото, към всички хора, съставящи обществото, и към всеки човек персонално. Този ред във войската и в обществото (τάξις) е бил идеал на византийската политическа система. Не съм сигурен, че Царят се изрази точно с тези думи, но смисълът беше същият. Той е възпитаван така, мисленето му е такова – за него всички българи имат еднакво отношение към родината и държавата си, а това че са групирани по партии, е временно и до голяма степен случайно явление, на което не бива да се придава кой знае каква тежест. Затова Царят имаше и проблеми с подкрепата, защото от своята демократична и плуралистична гледна точка всеки си мислеше, че той е „от другите“. И беше прав, защото точно така изглеждаше.

Унищожила монархията, парламентарната република (не само българската – българската се присъедини към клуба сравнително късно) се изправи пред опасността да изгуби надпартийното пространство. Усетила този дефицит, тя се опита да компенсира загубата с въвеждането на представителната президентска институция, която в известен смисъл е ерзац на ограничената монархия – било конституционна, било парламентарна. Ролята на президента в парламентарната република е ни повече, ни по-малко от това да бъде гръмкият и категоричен глас на надпартийното пространство, какъвто при ограничената монархия е гласът на краля или на царя. Президентът трябва да изповядва общите ценности и да изразява общото мнение по външнополитически, международни и най-вече по национални въпроси, свързани с националните идеали и националните интереси, които, предполага се, са над партийните, защото когато някой предпочете партийните, корпоративните или личните си интереси пред националните, обикновено го приемат за предател и се отнасят с него строго. Така е в националната държава.

Всички български президенти досега разбраха това, с изключение на последния. Миналата седмица той, под формата на интервю за Цветанка Ризова, разви поредния си антиправителствен трактат. Няма ли си пиари, няма ли си съветници да му кажат, че по този начин си вреди? Омразата му дори не е към правителството изобщо, а сякаш лично към Бойко Борисов. Не случайно започнах с възгледите на Царя за личностите и институциите. Забележете епохалната разлика в културата и мисленето на двама души, които – единият по рождение, другият чрез избори – трябва да изпълняват приблизително една и съща мисия: да обединяват нацията, да изразяват нейните идели и да я представляват пред другите нации.

Заслепен от омраза към изпълнителната власт, Радев изпада в следния абсурд: след като е президент на всички българи и същевременно очевиден опонент на правителство, съставено с гласовете на по-голямата част от тях, то той или оспорва резултатите от последните парламентарни избори, или пренебрегва „волята на суверена“. Кое от двете? Може би второто, защото ако не признаваше изборите, все щеше да реагира някак. Очевидно онова, което не зачита, е волеизявата на мнозинството избиратели, довела до съставянето на така омразния му кабинет „Борисов-3“. А е длъжен да бъде президент и на избирателите на ГЕРБ (1 147 292 българи). Тоест, с острото си опозиционно поведение Румен Радев се заявява като президент на малцинството и разединението на нацията, въпреки че според чл. 92 (1) от Конституцията е длъжен да „олицетворява единството на нацията“. Той очевидно поне от приличие желае да бъде припознаван като такъв, но това не става само със „спонтанно“ организирани групи във фейсбук.

Но да оставим настрана Радев, който със славословията си по адрес на Тройната коалиция и с редовните нападки срещу собствената си страна, не само че не я представлява адекватно отвъд нейните граници, но и предизвиква озадачено повдигане на вежди у мнозина дипломати и инвеститори. Да го оставим, за да не се окаже, че вършим това, за което го критикуваме – разединяваме и насъскваме хората един срещу друг. Докато е на този пост ще го уважаваме, защото олицетворява една от знаковите институции в държавата. Но нека и той ни помогне да уважаваме институцията в негово лице. Нека се превърне в един достоен обитател на надпартийното пространство. Нека не забравя, че е офицер и като такъв би трябвало да е аполитичен. В новогодишната нощ вероятно пак ще направи обръщение към българите. Защо не опита да го направи, ако не като истински президент, то поне като български офицер? Може и да му се получи. Нашето общество не е катастрофирало, икономиката не е в криза и населението не мре от глад. Който разпространява такива твърдения, очевидно преследва амбициозни властови цели. И ако такова поведение прилича на Мая Манолова (макар че и тя като омбудсман уж беше жител на надпартийното пространство), то на Президента не прилича. Обитателите на надпартийното пространство трябва да осигуряват диалог между политическите партии, а не да са глашатаи на едни и опозиционери на други от тях. За да можем покрай институциите да уважаваме и личностите. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Илюстрация: „Св. цар Борис Покръстител“, стенопис над входа на храм „Св. Цар Борис-Михаил Покръстител“ в Сливен.

За News.bg

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 173 other followers: