Защо на всяка цена трябва да се делим на „наши“ и „ваши“? Миналата седмица по повод институционалното напрежение между Президента и Главния прокурор написах коментар, в който се опитах да защитя тезата, че те и двамата трябва да са надпартийни, защото изразяват и защитават национални интереси, но в никакъв случай не могат да бъдат аполитични, защото са част от властта. И доколкото в парламентарните демокрации властта се осъществява през партиите, как така хем „надпартийни“, хем „политични“! Тук на помощ идват красивите приказки за разделението на властите и независимостта на институциите.

Отдавайки се на такива странни разсъждения обаче, забелязах нещо, което съм наблюдавал и друг път. Читателите се оказват объркани – тоя сега от кои е?! Гешевист ли е или руменрадевист? Гербераст ли е или комунде? А може да е демократичен българин, който не може да реши кого мрази повече – Румен Радев или Иван Гешев, президента-комунист или прокурора-мутра. „Който не е с нас е против нас!“; „Враговете на моите врагове са мои приятели!“ – това са удобни максими за всеки, който копнее нещата да са прости, ясни и подредени. Но понякога нещата, макар ясни и подредени, никак не са прости. Може би ние ги правим такива, високомерно усложнявайки първичната простота, но фактът е налице.

Понякога трябва да оставим настрана разделението, защото то не изчерпва всички измерения както на човешката личност, така и на обществените процеси, в които личността участва. По време на Балканската война със сигурност са се сражавали рамо до рамо и русофили, и русофоби. От свинска чума гинат прасетата и на левскари, и на цесекари. Остаряват и умират както еволюционистите, така и креационистите, а някои умират и преди да остареят. Наистина има надпартийни ситуации, в които хората престават да бъдат „наши“ или „ваши“. Лошото е, че в тези ситуации скоро всички стават „наши“ и започват да се оглеждат къде са „вашите“. И когато не успеят да ги открият в непосредствена близост, започват да сочат с пръст извънземните. Вижте филми като „Денят на независимостта“, „Война на световете“ и пр. Там се търси ситуация, в която човечеството може да се обедини в името на общ проблем и обща цел и да стане едно монолитно, сплотено и солидарно цяло. Оказва се, че това е възможно само при наличието на извънсистемен враг (извънземните), но тогава печалната равносметка е, че човечеството отново не е едно цяло, а като цяло е само половината, само едната антагонистична страна от нещо по-голямо. Диалектика – единство и борба на противоположностите, Ин и Ян, ангели и демони.

Странно е да си мисля тези неща точно аз – нежният бард на категоричното разделение, който винаги съм се опълчвал на модерните заклинания „няма ляво, няма дясно“, твърдейки, че ляво и дясно ще има, дори и когато самите ние изчезнем. Всъщност аз твърдя, че винаги ще има плюс и минус. В политиката те се наричат дясно и ляво, в даоизма Ин и Ян, а в етиката – добро и зло.

Според богословието обаче доброто и злото не са двете еднакви части на едно цяло, даже не са съразмерни. Бог и сатаната не са двете страни на едно и също, сатаната не е Бог с отрицателен знак, колкото и да му се иска. Християнското мнение за доброто и злото е по-особено от всички останали дуалистични доктрини, а пък европейското мислене в основните си понятия и ценности все още е дълбоко християнско, колкото и този факт да вбесява някои прогресивни умове. За християнската мисъл злото не е природа, не е естество, а временно състояние на падналото творение. Няма зла природа, защото само Бог може да твори природа, а Бог не твори зло. Бог може само да допуска злото в съответствие с плана на Домостроителството или иначе казано – със сценария на историята. Следователно, ако трябва да онагледим християнската представа за добро и зло подобно на даоистите, тя няма да е познатият Ин-Ян, а бял кръг със случайно попаднала черна точка в средата.

Можем ли да пренесем тази схема в политиката? Мооооже – както е казала добрата ламя Спаска. В политиката дясното отговаря на доброто, а лявото на злото. В политиката дясното е нормалността, а лявото е отклонение, временно състояние на умопомрачение, наричащо лъжата „истина“. Лявото и дясното не са пропорционални, не са аналогични, не са едно и също, само че с различен знак, както не са такива и доброто и злото. „Но левите хора са повече от десните!“, ще възрази някой. А как иначе да бъде в един свят, който по думите на св. Иоан Богослов „целият лежи в злото“?

Лявото си приписва ценности на дясното (солидарност, справедливост, състрадание и т.н.), но ги изопачава, превръща ги от истина в лъжа, в заблуда и прелест. Антихристът не е противник на Христос, не е против Него, а се представя за Него. Лявото създава несъществуващ идеал и го размахва пред алчните очи на човечеството. Всяко петънце, всяка пукнатинка в полираната до блясък фасада на идеала предизвикват у лявото революционна ярост и порив заради петънцето да взриви целия свят. Подлежащия на унищожение свят лявото обявява за стар, изживял времето си и вместо него тръби за „прогрес“, за устремно движение от еволюционна точка А към еволюционна точка В, която най-сетне ще е окончателна, защото нищо по-съвършено не може да се измисли от онова, което ни очаква там.

Точно както антихристът се представя за Христос, така и лявото често се представя за дясно (особено в последния Европейски парламент). Затова има много по природа леви хора, които мислят себе си и се представят за десни, както и обратното. В навечерието на предсрочните парламентарни избори през 2013 разглеждах едно социологическо проучване за електоралните нагласи в България, в което над 30% от анкетираните се обявяваха за десни, но от следващите въпроси ставаше ясно, че в действителност такива са не повече от 15%, тоест 85% по същество са по-скоро леви. Плашещо. Има много свестни хора, които си мислят, че са леви, защото се борят за социална справедливост и солидарност. Не, не сте леви, просто сте добри, особено ако го правите от сърце, а не лицемерно с някаква задна мисъл.

Но ако всичко наистина е толкова объркано, как тогава е възможно и изобщо нужно ли е да се издигаш над плюса и минуса, над дясното и лявото, над доброто и злото? Нужно ли е да търсиш „надпартийност“ и „аполитичност“? Да, ако допуснеш грешката да разглеждаш човечеството като състоящо се от добри хора и от зли хора, от леви и от десни. Хората обаче ще се разделят на абсолютно добри и абсолютно зли чак в деня на Страшния съд, когато Бог ще сложи от дясната Си страна праведниците, а от лявата – достойните за осъждане. Ляво и дясно. Дотогава у всеки човек, както и в творението като цяло, има и добро, и зло, и ляво, и дясно. Голямата интрига на живота е кое ще изберем и какви ще бъдем в смъртния си час.

Не бива да гледаме доброто у себе си и лошото у другия, както сме свикнали: „Еее, ууу… Гледай го тоя, бе! Боклук! Не сме народ, а мърша! Няма държава! Всички са простаци и престъпници!“, като не ни напуска съзнанието, че можем да изречем всичко това единствено от собствената си морална висота. Не, ние не сме мърша. Не, ние не сме простаците и престъпниците. И точно защото не сме, а сме някакви свръхчисти и добри, си позволяваме да окачествяваме другите, да ги съдим. Аз също върша понякога този грях, за да се харесам на публиката, но го върша с неприятен вкус в устата.

А трябва да бъде точно обратното – да гледаме лошото у себе си с намерението да го поправим, а у другия да търсим винаги доброто, защото ако търсим доброто от другия, той най-вероятно с него ще ни отговори. Ако напсуваш непознат на улицата, вероятно ще те напсува и той; ако се отнесеш любезно, сигурно и той ще бъде любезен, като през цялото време носи у себе си и любезността и псувнята – каквото повикало, такова се обадило.

Това е един, признавам, скучен принцип. Прилагането му не води до възбуждащи партизански страсти, няма го опиянението на сблъсъка между агитките. Но си представете колко по-различно би било, ако, коментирайки публичните личности, търсим в тях доброто, а не лошото, гледаме добрите им дела, а не злите. Всеки човек върши и добри, и зли дела. Остава да решиш по кои от тях ще го познаеш. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.