Тази година Сирни заговезни съвпадна с Баба Марта и Баба Марта го погълна. Ламна го наведнъж, както се ламка халвата на конеца. Халвата трябвало да е бяла, а конецът – червен, нещо като изображение на мартеница в навечерието на постите. Халвата се завъртала около масата и всеки сътрапезник се е опитвал да я хване с уста. Вероятно улавянето на халвата за щастливеца е било нещо като да ти се падне парàта в баницата.

После червеният конец, на който се е въртяла халвата, се изгарял по малко за всекиго от присъстващите, като по горенето му се гадаело персоналното бъдеще. Пепелта от конеца се събирала и през годината се ползвала за лекарство. Накрая мъжете вадели огнестрелното си оръжие и гърмели навън, за да отбележат началото на постите. Слава Богу че последният обичай не се е запазил – на Нова Година стига! Всъщност, като се замисли човек, обичаят със стрелбата трябва да е сравнително нов, защото по време на османското присъствие не се е поощрявало притежаването на огнестрелно оръжие от раята, а още по-малко употребата му за гуляйджийски салюти. А пък преди османското присъствие, включително и през славните тракийски времена, огнестрелното оръжие не е било познато. Но не за това искам да размишляваме днес, ако изобщо държа да размишляваме за каквото и да било.

Вчера получих над 100 лични съобщения за Баба Марта и нито едно за прошка. Разбира се, беше много мило и благодаря на всички. Но ми стана малко тъжно, защото пролетната радост на мартениците погълна началото на Великия пост (в който се намираме от днес), водещ към Празника на празниците, към централното събитие в човешката история – Великден.

Мартениците са хубави по две причини. Да, те са вид древна битова магия, на каквато може да се гледа и като на демонослужение, но са изгубили това свое значение. Днес, като подаряваме мартеница някому, ние казваме: „Сетих се за теб, обичам те и искам да си здрав!“. Заедно с това, съхранявайки традицията на мартениците, ние почитаме рода си и паметта на предците си, на онези баби, които за първи път са ни вързали мартенички, както и на тях са вързали техните баби.

Тази година Баба Марта съвпадна със Сирни заговезни. Медиите предпочетоха Баба Марта, както и на 14 февруари предпочитат св. Валентин пред Трифон зарезан. Медиите обичат да сочат очевидното, с което го правят още по-очевидно. Вчера малцина се сетиха за Неделя на всеопрощението, наричана „Прошка“, както и на 14 февруари малцина се сетиха за св. Трифон Апамейски (232-250), увенчал се с мъченичество при император Деций Траян. Вероятно още по-малко са онези, които след като заговеят по „хубава стара традиция“, наистина възнамеряват да постят 7 седмици. Вероятно още по-малко са онези, които свързват прошката с постите и я възприемат като задължително условие да се влезе в тях, защото постите са хранителен режим едва на последно място, диетата е само тяхната видима страна. Постите са преди всичко смирение и опрощение в опит духът да се обърне от земното към небесното и да изрази своето отчаяно желание да възстанови прекъснатата връзка с Бог.

Всяка беда, всяка болест и най-вече смъртта произлиза от греха. Грехът се лекува чрез божествено опрощаване. Но никой не може да получи опрощение, ако сам не е способен да прости. Прошката е молба да получим това, което сме готови да дадем. Да поискаш прошка е по-голям подвиг от този да я дадеш, защото когато даваш, ти великодушно благоволяваш, докато, когато искаш, тогава се молиш, смирено просиш, осъзнал собствената си неизправност. Прошката е победа на божественото над животинското у човека. Тази победа е и крайната цел на покаянието и затова Великият пост започва именно с прошка.

И както прошката е от векове позната в Църквата, така трябва да я припознае и държавата. Имат ли държавните човеци нужда от прошка? Да, защото са човеци, и малко повече заради това, че са държавни, поради което са изложени на по-необикновени изкушения. Има три вида грях: с мисъл, с думи и с дела. При държавните човеци, за съжаление, и трите вида са преизобилни. Затова нека депутатите в Парламента, министрите в правителството, чиновниците в неизброимите ведомства да застанат в две редици едни срещу други и да тръгнат от човек на човек да просят и да дават прошка, смирено целувайки ръка на ближния депутат, министър или чиновник. Да просят прошка за конкретни постъпки и за конкретни думи, изречени в заслепението на политическата злоба. Уверявам ги, че когато свърши тази процедура, независимо от това колко искрено са участвали в нея, те няма да познаят себе си.

Ако народоуправителите поне веднъж годишно искат и дават прошка, то всички с изумление ще видят как като че ли от само себе си започват да се подреждат и обществените дела. Промяната на света към добро започва от вътрешната промяна на всеки отделен човек, защото човекът е замислен като стопанин и господар на творението, господар, който носи отговорност пред по-висша инстанция. Ето това разбиране за света и човека е изгубено и затова сега човекът се мъчи да оправи света и другите, без да се интересува какво не е наред в него самия. И като вижда, че всяка поправка се нуждае от своя страна от друга, още по-радикална поправка – тогава се дразни, ядосва се и тропа с крак във все по-отчаян маразъм.

За мнозина казаното по-горе вероятно ще изглежда досадно и ненужно, някои от тях даже ще се разсърдят, че съм им изгубил времето. Моля ги да ми простят. Както и аз предварително им прощавам всичко, което ще изрекат и напишат по мой адрес. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Илюстрация: Помпео Батони (1708-1787), „Завръщането на блудния син“ (1773), детайл.

За Nws.bg