Заразно ли е причастието?

На моя адвокат Д. Стоянов,
който ме накара да напиша това.

 

Сатаната в началото на многозначителния роман на Михаил Булгаков „Майстора и Маргарита“ казва:

– Да, човекът е смъртен, но това не е най-страшното. Лошото е, че той понякога е внезапно смъртен, това е неприятното!

Всяко бедствие, независимо от причините му, независимо от това дали ужасът е истински или насаден от злодеи в главите на хората, от определена гледна точка е здравословно, защото разбужда човека от унеса на заблудата, че е недосегаем. Напротив, досегаем е. И също както дете, което са напердашили батковците на улицата, тича при баща си за закрила, така и бедстващият човек тича при своя небесен Отец в ужаса на осъзнатата си досегаемост. Или поне тичаше. Днес Му се зъби.

Във връзка с дръзките и може би малко попресилени мерки за сигурност, Патриархът разпространи препоръки към клира и миряните, в чиято втора точка се казва:

Богослуженията да не прекъсват, както и всеки желаещ да пристъпи към Светото Причастие с Тялото и Кръвта Христови, да не му бъдат отказвани под предлог от страх за заразяване с коронавирус. Светите Тайни не могат да бъдат преносители на зараза или каквато и да е болест, а са лекарство за телесно и душевно изцеление и здраве“.

И веднага се намериха будни граждани, които, непрочели или правейки се, че не са прочели препоръките на патриарха си, скочиха в защита на „възрастните хора над 60“, които едва ли не ще бъдат изтребени от омразната БПЦ. Види се, според тези граждани храмовете се посещават от малоумни старци, които не умеят сами да се грижат за себе си. И не бива да им се сърдим, защото едва ли кракът им стъпва в църква, та да знаят. Но пък е редно да им се сърдим за думите, които избълваха против Църквата и които тук от приличие няма да повторя. Да кажа само, че нарекоха Църквата „терористична организация“, а за останалото дайте воля на фантазията си и пак няма да преувеличите.

Колкото по-неук е един човек, толкова по-ярки са ругатните му.

За да не се говорят и пишат глупости, нека обясня някои прости неща за Църквата и литургията, като предварително се извинявам на всички, които ги знаят – наистина ми е много неудобно от тях, особено от онези, които ги знаят по-добре от мен. Църквата винаги е била малка лодка спасяващи се в бурното море на езичеството, дори и във времена, когато е било изгодно да си християнин и са се стичали тарикати от всички страни. Най-шумните критици на Българската Църква – онези, на които ролексите и лимузините не излизат от устата – имат любим лайтмотив: защо Църквата не отиде при хората? Напротив, църквата използва всички съвременни комуникационни средства, за да отиде при хората (иначе сега нямаше да я плюят за разпространените препоръки, нали така?), въпреки че не Църквата трябва да ходи при хората, а хората да влязат, да припълзят в Църквата с покаяние и в търсене на спасение. Църквата е единствената истина, която не се е променила от установяването си. Днес има толкова много литература, толкова ресурси в интернет, че за никое невежество няма извинение.

Църквата е Богочовешки организъм. Тя се състои от живите кръстени, починалите кръстени, ангелите и Иисус Христос, който е неин Глава. Като такава Църквата е непорочна, независимо от личното качество на клириците или миряните в нея. Парадоксално е, но парадоксално е цялото християнство. Животът в Църквата протича в повече от три измерения и е неприложим т.нар. „научен метод“ (теория, измерване, хипотеза, експеримент, доказателство). Научният метод е добър само в материалния, сетивния свят, а този свят не е всичко. Даже вулгарните материалисти, когато четат книга, казват, че водят „духовен живот“.

Централно място в Богочовешкия организъм на Църквата заема литургията. Всичко е насочено към нея, всичко е структурирано около нея. Литургията е пресечната точка между сетивния и умопостижимия свят, между небето и земята. Да кажеш, че съществува само земята, но не и небето, е все едно да кажеш, че съществува само материята, но не и енергията – всеки физик ще ти се смее. Литургията символизира Домостроителството – божествения план за възстановяване на падналото човечество в първоначалното му неувредено състояние.

От своя страна централно място в литургията заема претворяването на даровете, моментът, в който хлябът и виното се превръщат в Тяло и Кръв Христови. Това се случва благодарение на специална молитва епиклеза, която свещеникът чете над олтара, докато хорът и миряните пеят: „Тебе поем, Тебе благословим…“. Благодарение на тази молитва Дух Свети слиза над трапезата, освещава даровете и ги превръща в ИСТИНСКИ Тяло и Кръв, независимо че те запазват външния си вид на хляб и вино. Забележете: литургията е символ, но даровете не са, те са истински. С тях се изпълнява тайнството Евхаристия (Причастие), след като задължително е изпълнено преди това тайнството Покаяние (Изповед). Чрез причастието християнинът потвърждава членството си в Църквата, защото както сме отделни личности в Светия Дух, така сме членове на едно цяло, на едно тяло в Христа и в Богочовешкия организъм на Църквата. Без причастие няма тайнства, без тайнства няма Църква, без Църква няма спасение.

Това е. Просто е, както е проста всяка истина. Който не се причастява, всичко това не би трябвало да го интересува и не би трябвало да изпитва влечение да упражнява красноречието си. Който пък се причастява ей тъй, страхувайки се междувременно, че причастието може да му навреди, то той се причастява без вяра, богохулства и си навлича много по-сериозни беди от коронавируса. Причастието без вяра не спасява, а изгаря. Ето защо, който гледа на литургията като на някаква етнографска драматизация, по-добре да си стои вкъщи.

Какво различно очаквате да кажат митрополитите? Какво различно да кажат епископите и свещениците? Или може би първо трябва да се допитат до фейсбук по догматичните и канонични въпроси? Дори е тъжно, че се налага да се обяснява, но и написаното трябва да се чете на хора, които в училище не са учили буквите.

Много се колебаех дали да кажа всичко това, защото не съм сигурен дали е моя работа, а и съм твърде много грешен, та да говоря на другите хора за подобни неща. Изправям се пред големия въпрос – да говориш или да мълчиш. Е, този път избрах да говоря, пък дано не ми е за осъждане.

Намираме се в бедствие, истинско или манипулирано. Но дори и измисленото бедствие става истинско, когато достатъчно на брой хора повярват в него. Когато обществото спре да функционира заради някакъв вирус, вече няма никакво значение дали той съществува, какво представлява и как се държи. Обществото просто не функционира. Част от хубавата страна на ситуацията е правилото, че в добро човек показва лошото от себе си, а в зло показва доброто. Да видим дали е останало нещо добро за показване. В незабравимия роман на Умберто Еко „Името на розата“ се споменаваше за някакъв сектант, вероятно даже еретик, на име Герардо Сегалели, който ходел по улиците и викал на всички: „Покаятелствувайте се!“, защото бил неук и му било трудно да казва на латински: „Покайте се, защото се приближи царството небесно“. Ако приемем, че сме в бедствие и въпреки това не успеем да извадим и покажем доброто у себе си, то значи добро не е останало и вече сме безвъзвратно изгубени. Тази цивилизация ще залезе сред фойерверки, глъч и умно многословие, както се е случвало нееднократно и по-рано. Голяма работа! Струва ни се страшно, само защото сме вътре в процесите, но ако ги погледнем отстрани, ще видим, че не са нищо особено. Нищо ново под слънцето. Е, за тези, за които духовният, умопостижимият свят не съществува, а съществува единствено този – материалният, сетивният, – за тях ще бъде малко по-мъчително. Но пък никога не е късно иззад ъгъла да изскочи някой неук Герардо Сегалели и да изкрещи в лицето ни: „Покаятелствувайте се!“. Ако Бог реши да затрие някого, Той ще го затрие независимо дали онзи се е заключил вкъщи с четири маски на муцуната. И обратно: ако Бог реши да спаси някого, на такъв и портите адови няма да надделеят. Това, разбира се, не значи да не бъдем внимателни и да не се пазим – спасението става чрез взаимодействие между Божията благодат и човешката свободна воля. Нарича се синергѝя. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

За в. „Труд

Илюстрация: Хуан Висенте Масил (Хуан де Хуанес), „Тайната вечеря“ (1550), музей „Прадо“, Мадрид.

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 159 other followers: