Чаровните страни на вируса

До онзи ден не вярвах, че ще го кажа, но ситуацията с вируса очевидно ще покаже и добри страни. Всяко нещо има добри и лоши страни. Една врата се затваря, друга се отваря и прочие мъдрости от този род. Вижте например въздуха. Моят кабинет е на последния етаж и гледа на три страни – на юг, на север и на изток. Пред очите ми е Черни връх, зад гърба ми е Стара планина, а отляво – „Св. Александър Невски“. Никога златните му кубета не са били по-сияйни отколкото през последните няколко дни – горе-долу откакто има извънредно положение. С моя мощен гестаповски (както би се изразил хер Флик от „Ало, ало“) бинокъл мога да преброя дърветата по склоновете на двете планини. Забелязвате ли, че в два последователни дни два пъти споменавам сериала „Ало, ало“. Дали това е нормално?

Въздухът е чист, въпреки че Общината призова хората да слязат от градския транспорт и да се върнат в автомобилите, даже направи синята зона безплатна. Може би поради затворените магазини има и по-малко коли. А може би и много хора, които всеки ден идват от Перник и Радомир, напоследък не го правят. „Ах, ето какъв можел да бъде въздухът! – ще възкликнат от демократичната общност. – Не на инсинератора!“. На което талантливите общински пиари (ако съществуват такива) може да отговорят: „От НАСА казаха, че за мръсния въздух по цялата планета са виновни китайците, вижте какво стана като си спряха заводите и ТЕЦ-овете! Алпийски кристал! Нашият беден нероден инсинератор няма нищо общо!“. И ако общинските пиари бяха не просто талантливи, а гениални, щяха да добавят: „Градският смог убива коронавируса. Чистият въздух е опасен. Горете автомобилни гуми! Да живеят ФПЧ!“. Хайде, мислете, облечете ситуацията в политическа полза.

Смешното е, че и при чист, и при мръсен въздух по улиците със строги походки преминават маскирани люде. Станахме като Венеция по време на карнавала, само дето нашите маски са два-три вида и все грозни. Помните ли предишната вълна на всеобщо маскиране, не беше твърде отдавна? Разликата е, че тогава улиците не опустяха и не затвориха магазините. Добре ли е улиците да опустеят? Нали вече казахме: всяко нещо си има и добра, и лоша страна. Лошата е, че опустяването говори за затихване на доста дейности, сред които и полезни. Добрата е, че градът придобива някак по-човекоподобен вид поне в районите на традиционните стъргала. Само сегиз-тогиз ще профучи подплашен либерал на електрическа тротинетка, маскиран като водолаз и с тъмни очила, защото – нали знаете? – вирусът прониква и през очите. Има някакъв тревожен уют във всичко това.

Говорихме си онзи ден с един приятел – свещеник, между другото, – и аз му казах:

– Не ти ли се струва, отче, че лукавият иска да изкара хората от храмовете точно за Великден, точно по време на Великия пост, когато те трябва да са там с удвоено усърдие?

– Разбира се, че той това иска непрекъснато – отговори свещеникът. – Но забележи какво имаме засега: затворени блудилища, чалготеки, суетни и забавни заведения… и всички мислят за смъртта… добри условия за пост.

Какво ще кажете за двете страни на ситуацията, а? Какво е това сега: наказание или благоволение? Дори мисълта за смъртта има свои добри и лоши страни. Дори и тя. Пък и мисълта за смъртта не е само един вид, за смъртта можеш да мислиш по най-различни начини, като общоприетият днес, за съжаление, е най-болезненият.

Друг мой приятел – бивш министър на икономиката – има консултантски бизнес, управлява личните финанси на състоятелни хора. Ето какво написаха експертите от неговия офис на клиентите си: „Сегашната ситуация на пазарите се случва веднъж на десетилетие и представлява рядък шанс за реализиране на сериозни печалби от потенциалното обратно движение. Затова фирмата ни ще работи без прекъсване през следващите дни, за да се възползват клиентите ни максимално от пазарните възможности“.  Всеки със своята си гледна точка. Но дали „сериозните печалби“, реализирани от – нека си го кажем – малцина добре информирани мародери, са истинската добра страна на кризата. Ако продължава така още няколко месеца, икономиката вероятно ще колабира или поне видимо ще се забави. Ще спрат производства, ще намалее търговията, ще се намали потреблението, туризмът ще катастрофира и (о, ужас!) ресторантите ще останат затворени. Правителствата ще реагират с мерки в посока на опрощаване или отсрочване на задължения, което от една страна е хубаво, но от друга не е, защото както отбеляза нашият финансов министър, разходите за едни са приходи за други; ти няма да платиш на Гошо, но в същото време Тошо няма да плати на теб. Правителствата ще реагират и с нещо още по-лошо (и някои вече реагираха) – само за да стабилизират преди всичко собственото си положение, ще разрешат увеличаването на дефицитите и печатането на пари, което на практика е началото на края. Спокойно, под „край“ не разбираме Апокалипсиса – той е по-скоро начало, отколкото край, но с такова значение са свикнали да използват думата. Под край разбираме рестартиране на системата. На коя система – на цялата или само на най-пострадалите части от нея? Това ние, простите граждани, на този етап някак как да знаем, а и едва ли ще узнаем, преди да се е случило. Но все пак рестарт ще има и нашият непретенциозен хуманитарен въпрос е: за добро или за лошо ще бъде той.

Нека за пореден път да кажем: всяко нещо си има както добра, така и лоша страна. Да, сриването на икономиките, финансовите системи, потреблението, пътешествията и развлеченията определено ще се обагри в драматични и дори трагически краски. Няма да е приятно за никого, включително и за онези клиенти на моя приятел с консултантската фирма, които ще се вслушат в съвета му. Но пък ще се сложи край на този луд спринт напред и нагоре. Ще спрем, ще поемем дъх и ще се огледаме. Ще поукротим топката на този вездесъщ Икономически растеж, който нито е възможно, нито е полезно да бъде в непрекъснат възходящ тренд, както си въобразяват привържениците на утопията за вечния прогрес. Ще се стопят дълговете, в които е затънал светът сам към себе си, и ще изчезне голяма част от измислените пари, които съществуват само на документи, но ежедневно ги превръщат в стоки и услуги, докато не се пукне поредният балон.

Но най-важният резултат от всяка криза е осъзнаването на хората и обръщането им от измислените към истинските ценности – всеки доколкото му позволяват нравствените сили. Страхът смирява хората. И слава Богу, че и този път страхът е до голяма степен имагинерен, което, разбира се, не го прави по-малко страх. Страхът можеше да си бъде оправдан като при война, природно бедствие или някаква наистина смъртоносна, нелечима и при това заразна болест. Защо пък страхът от коронавируса да е имагинерен? В едно изследване на някои си Илан Ной и Шарлан Шийдс от университета „Виктория“ в Уелингтън, Нова Зеландия, се казва: „При обстоятелства с преобладаващо негативна информация и стрес хората могат да се окажат предубедени в оценката си относно риска от заразяване с болестта. Това води до панически и нелогични решения, чиято цена се оказва прекалено висока“. Тоест – пише още в цитираната статия, – несъответствието между начина, по който хората възприемат риска да се разболеят, и вероятността действително да се заразят с вируса може да бъде огромно и да се повлияе от чувства, свързани с минали преживявания, въздействащи изображения или просто уплаха. Помните ли ТОРС (тежък остър респираторен синдром), ужаса на 2003? Не го помните, разбира се. Днес, от дистанцията на времето можем да видим, че тогава сме го преживели в съзнанието си близо седем пъти по-трагично, отколкото е бил в действителност. От анкетираните по онова време, 74% са били почти сигурни, че ще умрат, а са умрели 11%. А пък 23% са очаквали да се заразят, докато в действителност са се заразили 0,026% от населението. Затова казваме, че такива страхове са до известна степен имагинерни или казано на български – въображаеми. И пак повтарям: слава Богу, че се вразумяваме с имагинерни, а не с реални страхове.

Но в крайна сметка какво значение има причината хората да станат по-разумни, по-скромни и по-добри, след като резултатът е тъй прекрасен! Едни ще се разорят, други ще забогатеят, а трети просто ще забравят след някое и друго време. Никой не казва, че процесът ще бъде приятен, но пък и който си мисли, че удоволствието е цел, а щастието е неотменимо право – горчиво се лъже. Единствената стойностна положителна емоция в подобни случаи е удовлетворението, че си постъпил правилно. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен. И хайде стига вече с тоя вирус! Макар че, надали…

За Топ Новини

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 171 other followers: