Свободата да хапваш на теферич

Прекалената социализация води до насилствена десоциализация. Тази равносметка трябва да си даде глобализираният свят, до този извод трябва да стигне социалната държава в условията на извънредни мерки и карантина. По празниците мнозина граждани, помолени да си стоят вкъщи, яхнаха автомобилите и на весели тълпи се отправиха към пикници и теферичи. ЩАБЪТ, настанил се в опразнения от Бог небесен престол, се ужаси и затегна още повече мерките – ние в извънредно положение ли сме или в лукова глàва! Това от своя страна предизвика нови разгорещени дискусии, поне докато не стана катастрофата с Милен Цветков, та за известно време да отвлече обществения интерес.

Защо гражданите нарушиха карантината? Разбира се, защото са безотговорни мутанти. Но също и защото не са сигурни дали има смисъл да правят туй, що ги карат. Човек е устроен така, че вярва първо на това, което вижда, а после на онова, което му казват. Оттам и проблемите му с религията и теорията на относителността. Какво виждат гражданите и какво им казват?

Едно е официалното световно мнение, друго е кой как му се отзовава. Световното мнение за вируса все повече прилича на грандиозна манипулация. Манипулацията (NB! – тя невинаги е лъжа, в повечето случаи е избирателно и организирано поднесена истина, водеща до контролирани заключения), манипулацията е необходима тогава, когато всички трябва да действат като един. Необходима е в изкуствени общности като „човечеството“. Човечеството не е и не може да бъде общност. Общност може да е семейството, махалата, донейде градът и в краен случай народът и то под условие. Оттам нататък става проблематично, което е видимо от историята на империите и от настоящето на Европейския съюз. ООН се опитва да бъде нещо като световно правителство, нейната агенция СЗО ни казва дали да ходим с маски или без маски и че най-страшното още не било дошло. Може би е време Световната здравна организация да бъде преосмислена, особено след като Съединените щати спряха вноските си за нея по обвинение, че е прикривала информация за коронавируса в интерес на китайската компартия, а след това е показала забележителна некадърност в борбата с обявената от самата нея пандемия. Но и без СЗО е съвсем очевидно, и то не от вчера, желанието човечеството да бъде мислено като една монолитна общност. Роджър Скрутън в „Зелената философия“ казва, че „докато социализмът и либерализмът по своята същност са глобални в целите си, консерватизмът по природа е локален“. Малките общности решават проблемите по-добре. Но мейнстриймът е на мнение, че колкото е по-голяма общността, толкова по-добре ще се справи, следователно давайте да ангажираме цялото човечество и нито човек по-малко! Ето защо на повсеместната интрига с коронавируса може да се гледа като на експеримент доколко човечеството е способно да се държи като голяма общност. За целта някои дразнещи малки общности, като семейството например, трябва да бъдат унищожени или поне преосмислени.  Това е от една страна.

Съвсем други са мотивите на нашите локални власти в контекста на мейнстрийма. Те не могат да се държат другояче, освен като част, хайде, ако не от целокупното човечество, то поне от „цивилизования свят“, защото иначе рискуват страната да изпадне във външна изолация, заклеймена, че не спазва общочовешките разпоредби, с което сее зараза и смърт. Нека не си въобразяваме, че нашето правителство с голяма радост провежда общочовешките мерки. То трябва да играе хорото, на което сме се хванали и все още не желаем да се пуснем. То добре знае, че резултатите от мерките един ден могат да се стоварят върху собствената му глава. И не забравяйте, че за едно правителство няма по-голяма печал от тази да изтънее ручейчето, което пълни хазната. Изтънее ли ручейчето, по-голямата власт, която дава извънредното положение, губи смисъл. Сигурно българското правителство ругае вируса също като гражданите, но го прави някак по-приглушено.

Да, едно е световното мнение, друго е как правителството се съобразява с него, а вече съвсем трето е как Народът приема първите две. Трудно му е, защото е народ прагматичен и не много силен в имагинерните величини. Ако не вижда разрушени от земетресение къщи, залети от наводнение улици, ако не се препъва в трупове на загинали от бомбардировки, трудно вярва, че наистина нещо се случва. Е, има и паникьори, разбира се. Най-активен в дискусията е елитът на народа, неговата интелигенция. И тя представи широк спектър от мнения: от математически модели, които показват по дни и часове какво ще се случи до края на заразата (забравяйки, че всяко узнаване на бъдещето го променя), до възглед, който можем да наречем „пандемичен агностицизъм“, защото според него ситуацията е толкова нова и непозната, толкова динамична, че е невъзможно да се предвиди нищо. И аз съм склонен да се съглася с този възглед, познавайки възможностите на медиите да създават действителност. Разбира се, в събирателния образ на Народа го има и класическият коментатор от Ганковото кафене, който ще каже както винаги: „Аре, стига бе!“. Като цяло народът се разделя на две: на дисциплинирани и бунтовници. Първите спазват мерките, дори да са безумни, а вторите ги саботират, дори да са съвсем смислени. А най-шизофреничното е, че всеки един човек е склонен да се държи и по двата начина. Понякога си мисля, че сме прокълнати.

Но да се върнем към обявената тема – сигурност и свобода, свобода или сигурност. Животът на модерния човек е комфортен и част от този комфорт се явява под формата на пакет от права, които неправилно наричаме „свободи“. Човекът смята, че му се полага свобода, както му се полага смартфон, здравна осигуровка и пенсия. Но ако някой посегне на смартфона, здравната осигуровка и пенсията, човекът с радост ще даде свободата в замята. Ето това е проблемът на свободата и сигурността.

От време на време някой проплаква, че му отнемат свободата. Ами, ще ти я отнемат, бе! За свободата, за онази Свобода се води ежедневна битка. И то не с мемета (или миймове) в социалните мрежи. Ако един ден се окаже, че няма СЗО, Щаб или някакъв друг Биг Брадър, но също така няма и институции, на които сме „аутсорснали“ грижите си, ето тогава ще е истинският сеир. Може ли да кажем така: вдигнете карантината, оставете човечеството да прави каквото знае, за да види самò колко струва? Обяснете му съвестно ситуацията и го оставете да решава. Това е Свобода! Който иска да си седи вкъщи; който иска да ходи на теферич. Да измрат колкото (и ако) има да измират и останалите да продължат нататък: естествено кръвопускане, което се е случвало стотици пъти. Който има да мре от нож, няма да умре от бесило. И който има да се разболее, няма да се спаси, дори да се маскира като кукер. Как ще приемат „свободолюбците“ тази концепция? Разбира се, с писъци и вой до небесата. Те винаги трябва да имат абстрактна сила, която да отговаря за тях, а те да я плюят. Поне крепостният, когато е плюел батюшката,  е ядял бой. Сега има прогрес в полето на крепостните права.

Може би наистина човекът трябва да се освободи, но не от другия човек, който е същият като него, а от себе си. Или от сатаната вътре в себе си. А на практика е обратно: във всяка революция човек се освобождава преди всичко от противниците на сатаната. Погледнете историята и ще видите как периодично и методично е била избивана интелигенцията, гласът на здравия разум, всеки път, когато „народът“ посегне към историческата правда под вдъхновяващото ръководство на поредния революционен авангард.

Няма такова нещо като „борба за свобода“. Ние свободата я имаме като дар и като наказание, не можем да се отървем от нея. Това, което наричаме „свобода“ и за което понякога се борим, но в повечето случаи мърморим, е своеволие, слободия да следваш прищевките си, да „сбъдваш мечтите си“. Свободата е единствено в избора и като такава е трагична отговорност, а не светско забавление. Ние винаги имаме избор, просто невинаги ни харесват алтернативите. Свободата не е да останеш жив, защото смъртта също е решение и изход. Напротив, когато пожелаеш на всяка цена да запазиш живота и битовите придобивки, точно тогава губиш свободата. За жалост малцина предпочитат свободата пред битовите придобивки. Затова винаги ще има и щабове, и извънредни положения, и световни агенции. Защото ние си го искаме. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

За в. „Труд

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 166 other followers: