Голямото значение на Кирило-Методиевото дело

Класическият отговор на въпроса „Какво е значението?“ е „Голямо!“. Горе долу така се описва днес в медиите Кирило-Методиевото дело – Голямо! – само че с повече думи, например: „Кирил и Методий са  мечтатели и борци срещу насилието и културно-духовната асимилация“ – цитирам по памет, мерна ми се някъде онзи ден, но сега не ми се търси. Ето и една теза, която следя още от 2017 и която упорито се повтаря от най-различни хабилитирани и нехабилитирани лица по телевизиите: „Кирил и Методий се борят за правото на всеки народ да има свой език и своя култура“. За първи път го чух от някаква професорка, честна дума! Добре че не ги наричат в духа на соцреализма борци-революционери. Кой иска да асимилира насилствено българите през IX век? Та тогава понятието „асимилация“ не означава абсолютно нищо – династиите се сменят върху териториите, без изобщо да се интересуват как се чувства в етническо и културно отношение местното население, ако изобщо се чувства някак, защото по онова време съзнанието за народ и нация все още е твърде далеч в бъдещето. Какъв народ и каква нация! Та до края на Третото царство, за цялото време от 681 до 1946, не е имало царе, произхождащи от този народ, който днес се нарича български, с изключение евентуално на Смилец и може би още някого, когото пропускам от немарливост и невежество. И въпреки това държавата е българска и на никого не му пука за асимилации. Кирил и Методий със сигурност са разбирали от много неща, но от борба за правата на народите да имат свой език и своя култура не са имали никакво понятие. Да, народите имат свой език, имат и своя култура без борба. Ако по онова време е имало някакви разногласия, то те са били към кой църковен диоцез да попадне едно или друго население и най-вече владетелят му, след като приеме християнството и по този начин се запише в цивилизования свят. Културната самобитност и евентуалната асимилация възникват чак с националната държава и понятието за политическо самоопределение на народите, не по-рано.

Иначе защо ужасната Византия, която по онова време даже не се е и казвала така, дето уж иска да асимилира простосърдечните славяни и да им отнеме автентичната култура, ще се трепе да им създава азбука и да превежда богослужебната литература на техните наречия, създавайки им по този начин и книжовен език? Така не ги ли обособява допълнително, не ги ли отдалечава от „асимилацията“? Ужасната Византия прави така, защото не иска да става един народ със славяните, а една вяра – толкова е просто! Византия иска това и от хазарите и го иска отново чрез свв. Кирил и Методий. От балканджи Йово не се очаква да направи сестра си Яна туркиня, а мюсюлманка, пък ако ще и да запази самосъзнание на швейцарка.

Спорът за вярата между Изтока и Запада е много по-стар от „Кирило-Методиевото дело“, „Върви, народе възродени!“ и т.н. Той започва скоро след Медиоланския едикт и преместването на столицата в Константинопол. През бурния IV век, когато се установява Символът на вярата на първите два вселенски събора, вече е било налице разделението, но тогава (нека внимават съвременните фенове на Запада и критици на православието!) Западът е бил православен, а Изтокът – еретически, преди всичко ариански, отричащ единосъщието на Св. Троица. По-късно идва иконоборството, като ереста отново е източна. Тук е добре да отбележим, че свв. Кирил и Методий, макар по тяхно време иконоборческите спорове да са били приключили от двайсетина години, са ревностни последователи на иконопочитанието заедно със св. Фотий – иконопочитател от мащаба на св. Иоан Дамаскин, на два пъти патриарх, главно действащо лице във Фотиевата схизма, на чийто фон се разиграват събитията около покръстването на България и „Кирило-Методиевото дело“, и основна причина и идеолог на Великата схизма между Изтока и Запада през 1054, когато патриарх е вече Керуларий. „Кирило-Методиевото дело“ е елемент от епичния сблъсък между патриарх Фотий и папа Николай I, част от политическите маневри, а не изолиран и спонтанен проблясък, за какъвто го мислят мнозина днес.

За основна причина или поне като повод за Великата схизма сме свикнали да приемаме т. нар. Filioque – малко, но катастрофално изменение в тринитарния догмат, по-точно в чл. 8 на Никейския символ, според което третата ипостас на Троицата – Св. Дух – изхожда не само от Отца, но и от Сина. Това изменение е въведено още през VI век на един от Толедските събори, за да доведе до разрива няколко века по-късно. Въведено е с най-добри намерения и заради готите, които по случайност са ариани (заради техния епископ Вулфила, хиротонисан лично от изтъкнатия ариански епископ Евсевий Никомидийски и превел Библията на готски) и като на ариани трябва да им се натърти, че Синът е Бог, единосъщен на Отца, и как по-добре да им се натърти, освен да им се каже, че третата ипостас – Духът – изхожда еднакво и от двете първи, изхожда от Отца и от Сина (filioque), тоест Синът е Бог, подобно (единосъщно) на Отец, а не само негово творение. От тази гледна точка дори и актът на Filioque от страна на Запада може да се разглежда като православен, ако не по резултат, то поне като намерение. Разбира се, независимо от намеренията, допълнението Filioque е недопустимо.

Причината за разрива е друга и тя е в различния универсализъм на Изтока и Запада. Докато Западът е централистичен, то Изтокът е съборен. Докато отношенията между държава и църква на Запад са папоцезаризъм, то на Изток те са цезаропапизъм; докато папата помазва западните императори, то източните императори назначават патриарсите. Filioque нямаше да е толкова дразнещо, нямаше да излезе извън кръга на високо теоретичните догматични спорове, ако Карл Велики някъде по времето на кан Крум не го бе използвал като знаме на своята еманципация от Константинопол. Така или иначе, Изтокът и Западът тръгват по различни пътища още от V век и с годините се отдалечават все повече и повече един от друг. На този фон се появява Българската империя, а по-късно и просъществувалата около век Великоморавска държава, което вече прелива чашата на търпението. Българската империя се установява в Илирик и по този начин се вклинява между Изтока и Запада, като ги разцепва вече не само идеологически, но и политически, и териториално. Въпросът под чие политическо влияние ще бъде младата империя става жизненоважен и за двете страни, а политическото влияние минава през църковно. Още Атик I – патриарх на Константинопол докато Иоан Златоуст е все още жив в изгнание – поставя началото на църковно-политическата битка за Илирик и Калабрия. Появата на Великоморавия и особено независимата политика на първоначално замисления като германска марионетка Ростислав, налага решителни действия както от страна на Византия, така и на Франкската империя. Патриарх Фотий – гениален политик и дипломат, учен и блестящ интелектуалец, чието писмо до княз Борис I изпреварва „Владетелят“ на Макиавели с шест века и половина, – стига до справедливо и безпрецедентно за времето си решение – ако дадем на славяните християнството в разбираем за тях вид, ако им дадем словото Божие, то чрез духовно родство ще укрепим и политическото си влияние. Ето това е в общи линии „Кирило-Методиевото“ дело, пък вие ако щете го наречете и „асимилация“ или пък „борба срещу асимилацията“. Кирил и Методий са превели Изборното Евангелие, по-важните от псалмите, Златоустовата литургия (ключово!) и някои молитвени сборници, с което са направили възможно богослужението на разбираем език за милиони хора. Не са създали от патриотизъм (ако изобщо са имали такъв, то техният е бил византийски) уникални буквички, с които българчетата през XXI век да пишат: „Честит 8 март, мила мамо!“. Що се отнася до самата азбука, то тя вероятно е лично научно увлечение на Константин (Кирил). Той е съставил глаголицата, но графиката няма значение. Азбуката не е дизайнът на графемите, а парадигмата на фонемите (нарочно се изказах така, за да видите колко съм учѐн), заслугата на азбуката е тази, че описва звуците в един език така, че за всеки звук да си има буква. А как изглеждат самите букви, това е съвсем второстепенен въпрос. Днес и кирилицата, и латиницата са с еднакво гръцко начертание и незначителни разлики. Кирило-Методиевото дело не е азбуката, а преводът на Писанието и създаването на старобългарския книжовен език и то в такова съвършенство, че да се превърне в каноничен и в катаревус за други народи, в т.ч. и за руснаците. Но преди всичко то е Божие дело. Ето това е „Кирило-Методиевото дело“ – вековен исторически процес и същевременно Божи промисъл, за който дължим благодарност.

Но не за това исках да говорим, а за съвременното значение на образованието и просветата, така че, моля, погледнете на всичко казано дотук като на прелюдия. Като на нещо банално, което е известно на всички, но въпреки това някои продължават да говорят за „мечтатели“ и борци за народни правдини (най-малкото, двамата братя са монаси, а мечтателството не е твърде популярно в тези среди).

Съвременното значение на образованието и просветата също е ГОЛЯМО. Когато честваме свв. Кирил и Методий, ние искаме да подчертаем, че наистина да нас значението на образованието е Г О Л Я М О. Но какво конкретно? Мисля си за следните неща:

Първо, ако имаш срещу себе си образовани хора, можеш да разменяш мисли и идеи с тях. Ако нямаш, не можеш да разменяш. Случвало ли ви се е да обяснявате нещо на някого, а той да ви гледа като голям камък? А ако това, което обяснявате, е важно за вас? Ами ако е важно за другата (каменната) страна?

Второ, без образование културата е недостъпна, неразбираема, постижима единствено на някакво отчайващо ниско ниво, а културата е преди всичко обмен на морални ценности. Без култура няма морал, а без образование и просвета няма култура. Осмислянето на естествения нравствен закон винаги е било въпрос на образование още от първобитните шамани та до създателя на теорията за Големия взрив – белгийския католически свещеник и артилерийски офицер Жорж Льометр.

Трето, чисто прагматично образованието е конкурентоспособност, а неграмотността е социална непригодност, вече е така, светът е такъв. Изразът „прост народ – слаба държава“ не е кух фразеологизъм, а горчива истина. Ако щете дори, образованите емигранти работят в корпорациите, а необразованите мият клозети.

Четвърто, последно и най-важно. Колкото е по-образован един човек, толкова е по-резистентен той спрямо лъжата и манипулацията. Живеем в информационна епоха, в която медиите са власт наравно с останалите власти. Медиите непрекъснато се изкушават да манипулират публиките си чрез измислици и колкото по-необразовани са публиките, толкова по-евтини измислици са достатъчни, за да бъдат манипулирани. За жалост, много образователни системи, донякъде и нашата, съзнателно подготвят манипулируем мат’риал, за да им е по-лесно после на медиите. Единствената осъществена реформа в нашето образование се отнасяше до по-лесното усвояване на парите, но съдържанието и (което е по-страшно) мирогледът в учебните програми е на практика непроменен. За да се спаси човек от лъжата, трябва да живее в истината, а това става, когато се образова. Интересна дума е „образова“, за какъв образ иде реч? Този въпрос заслужава отделно разглеждане. А сега нека вместо с Картаген (който извън всякакво съмнение трябва да бъде разрушен), да завършим с втория куплет на Стоян Михайловски:

Върви към мощната просвета!
В световните борби върви,
от длъжност неизменно воден —
и Бог ще те благослови!

Илюстрация: Коронацията на Карл Велики за император през 800 г. от папа Лъв III, Френска хроника (Хроника на сен Денѝ) от XIV век.

За News.bg

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 172 other followers: