Монархическото мислене и посоката на властта

Моля още в самото начало да се разберем, че монархическото мислене е нещо твърде различно от монархическите убеждения. Може да има заклети републиканци с монархическо мислене. Днес това е лесно, защото монархията твърде се е отдалечила от природата си. Абсолютните (същинските) монархии са малко. Сред тях на първо място, разбира се, е Ватиканът, който е и теокрация като Иран, но пък Иран не е монархия, макар да беше, преди да стане теокрация. Останалите са Бруней, Катар, Оман, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства – все ислямски държави и отломки от Османската и/или Британската империя. Разбира се, всичките тези племенни държави, макар и номинално да са абсолютни монархии, са твърде далеч от това, което си е представял Юстиниан Велики през VI век, когато е говорил за „симфония на властите“, за която сме говорили и ние не веднъж. Останалите съвременни монархии са по някакъв начин ограничени – конституционни (38 бр.) или парламентарни (30 бр.). Общият сбор е голям, защото много държави присъстват и в двата списъка, тъй като парламентарната монархия е вид конституционна, но това са досадни подробности, с които няма да се занимаваме. Важното е да отбележим, че типичната съвременна монархия не е абсолютна, а ограничена, което изопачава нейната същност според основния признак на властта – посоката на нейния произход или, иначе казано, дали властта в държавата идва отгоре или отдолу.

Монарсите имат земен произход, но небесна санкция и поради това казваме, че властта им е легитимна. Ако е изпълнено само първото, то легитимността на властта е съмнителна. Властта през хилядолетията се е придобивала по различен начин. Монархът, когато все още е бил най-якият питекантроп и бàщица на останалите питекантропи, е ставал такъв чрез всеобщо признаване, тъй като мощта му е била очевидна за всеки обитател на пещерата. Но дори и при тази очевидност властта е била потвърждавана от шамана, дори и когато шаманът е бил самият бàщица. Ето ви типична абсолютна монархия и същевременно теокрация (не искам нищо да намекна за Ватикана), което е може би най-нормалният обществен строй – по-късно, с навлизането на безметежието и изтънчеността в живота на питекантропите, нещата се усложняват и донейде извращават. Освен чрез консенсус, монархическата власт може да се придобие и насилствено. А може да се добие (и това е един твърде цивилизован вариант) и по наследство. В крайна сметка монарсите могат да бъдат избрани и по демократичен път, както това се е случило в Третото българско царство. Но при всяко едно положение властта на монарха се е санкционирала от духовната власт. Днес вече не е така. По силата на чл. 76 от Конституцията избраните „властимеющи“ (депутати, президент и министри) се кълнат в името на народа и понякога тази клетва става в присъствието на Патриарха, но то е по-скоро туристическа атракция и реверанс към набожния електорат, отколкото нещо духовно. Затова и властта не успява да е достатъчно легитимна, затова и в съвременния свят политическите кризи, превратите и предсрочните избори са толкова чести. Едно е Патриархът да се е съгласил от немай-къде с изборния резултат, съвсем друго е да е санкционирал властта чрез помазване за предаване специалните дарове на Св. Дух, необходими за управление на обществото. Защото, както патриарх Фотий през далечната 866 година пише на княз Борис I Покръстител: „Колкото човек превъзходства по власт, толкова е длъжен да бъде пръв и по добродетел. Който върши противното, прави три неща много лоши: себе си погубва, подбужда към зло ония, които го наблюдават, и кара да хулят Бога, че на такъв човек е дал толкова голяма власт. Затова всеки човек трябва да отбягва от злото, но най-много тия, които имат власт“.

И така, ето няколко черти на монархическото мислене, които, според мен, ако престанат да бъдат екзотика и се превърнат в норма, ще бъде полезно за всички.

Монархическото мислене е надпартийно. В многопартийната плуралистична либерална парламентарна демокрация сме свикнали да мислим, че многопартийността е основната тъкан на обществото, а то не е така. Многопартийността определя хората според това, по което се различават, но за да има баланс и хармония, те трябва да се определят и според това, което ги обединява. Следователно, многопартийността не е основната тъкан на обществото, а само една от страните на отношенията в него. Монархическото мислене гледа повече към другата страна. Когато цар Симеон II, принуден от историческите обстоятелства, състави правителство в качеството си на премиер, в това правителство той потърси балансирано представителство на всички значими по онова време партии. Обвиниха го, че го прави от слабост или конформизъм, даже от зависимости, но той постъпи така, защото има монархическо мислене. Хората са първо човеци, което значи, че носят естеството „човечество“, после са част от някаква етническа общност (народ), след това са граждани или поданици (или и двете заедно) и чак накрая са симпатизанти на една или друга партия, като това често води до ментални разстройства, защото партиите са склонни по конюнктурни съображения да се извъртат на 180 градуса, поставяйки лоялните си следовници в твърде неловко положение. Вижте само как довчерашни тъмносини консерватори днес са първи либерали, а пък социалистите станаха националисти, но не съм чул да са се отрекли от Интернационала. Както се пее в песента: „Пустите клисурци станали московци, а панагюрци – донски казаци“. Такова е поведението на партиите, защото такава е и природата им. Но това не означава, че плурализмът е зло, нито че тоталитаризмът е зло. Зло е единствено отсъствието на едно от двете от общата картина. Което твърдение си е вид плурализъм.

За монархическото мислене властта идва отгоре, а не отдолу, следователно отговорността се дължи нагоре, а не надолу. От посоката на властта е и разликата между йерархия (войска, църква, извънредни положения) и демокрация. Тоест излиза, че демокрацията е лукс, който можем да си позволим само в дни на безметежие. При други обстоятелства е нужен справедлив ред и субординация. А за да не се изврати субординацията в тирания, властта трябва да идва отгоре.

Не мога да си обясня защо толкова много интелигентни и образовани хора си мислят, че като обърнат посоката на властта ще направят света „едно по-добро място“. „Защото – ще отговорят те – преди светът беше по-лош, по-несъвършен, пък сега виж какви чудеса са!“. Човек непрекъснато се развива по пътя към края на историята. С него се развива и светът. Кой може да гарантира, че светът нямаше да е още по-хубав, ако не бяха революциите? Пък и какво значи светът да е хубав – да предлага възможност за евтин алкохолен туризъм по всички точки на панетата? Сигурен ли е човекът, че знае кое наистина е добро за него в стратегически план?

Когато властта е легитимирана отгоре, кадърните стават по-важни от послушните. Уличният натиск спира да е фактор, освен когато наистина има за какво. Когато властта се легитимира отгоре, тарикатите злоупотребяват много по-малко с невежеството на електората.

Според монархическото мислене властта е ангажимент, задължение, а не привилегия и източник на надменност. Когато властта попадне у неподготвен човек, той е склонен да се самозабрави и да спре да гледа на нея като на работа, която трябва да се свърши добросъвестно под всевиждащия поглед на Работодателя.

Давутоглу говори за дълбочина. Коя е българската дълбочина? България е най-старата държава на Балканите. Турция и Гърция са юноши, когато мерят помежду си „историческата си дълбочина“. Нито гърците са елини, нито турците са византийци. Те и османци не са, колкото и да им се ще напоследък. И турците, и гърците са балканци, получили суверенитет след отстъпването на съответните империи. А ние сме си все същите стари дървеняци върху окаяните останки на собствената си империя. Поне номинално. Ако България има някаква историческа дълбочина, която да превърне в стратегическа по стандартите на Давутоглу, то това е монархията и православието. За българите православието е по-автентичен маркер, отколкото за руснаците. А пък България е била република само в най-печалните години от историята си.

Ще кажете: всичко това са забавни размисли, но какво е практическото им приложение, каква е политическата полза от тях? Ето един въпрос, с който може би ще се заемем в най-близко бъдеще. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Илюстрация: Пророк Самуил помазва Саул за цар, Първа книга Царства 10:1 – “ И взе Самуил съд с елей, изля върху главата му, целуна го и рече: ето, Господ те помаза за цар на Своето наследие (в Израиля, и ти ще царуваш над народа Господен и ще ги избавиш от ръцете на околните им врагове, и ето ти личба, че Господ те е помазал за цар на Своето наследие)“.

За в. „Труд

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 173 other followers: