Имаме ли смелостта да бъдем християни?

В същия този вестник, който държите в ръцете си, в понеделник излезе статия, озаглавена „Нямаме смелостта да бъдем християни“ от младия политолог и председател на Клуба по политически науки във Варна Сергей Петров – Араджиони. Наистина, за да бъде християнин един човек, винаги се е изисквала смелост – в първите векове смелостта да го хвърлят на лъвовете, а след това, когато християнството стана значително по-безболезнено, удобно и даже изгодно – смелостта да се отречеш от съблазните на света и при това да го сториш с благодарност. Втората смелост също не е малка.

Статията изразява загриженост за разколебаната и уязвена духовност на съвременния човек. Но остава на масово ширещата се гледна точка за Църквата. От тази гледна точка Църквата, духовенството и хората са отделни неща, които се изследват помежду си, критикуват се, спасяват се и се поправят, когато стане нужда. А то не е съвсем така. Сравняват Църквата с другите институции и даже ѝ мерят рейтинга, но тя не е като другите институции. Да бъде институция не е определящото за нейната същност. Стига се до там, че на Църквата не се гледа по никакъв друг начин, освен като на учреждение, което дори към религията има случайно и неубедително отношение. В статията се цитира проучване от 2003, според което едва 1% от вярващите посочват Църквата като определяща за тяхното отношение към религията, а останалите посочват семейството и приятелите. Примерът е даден, за да се подчертае колко е намаляла ролята на Църквата в религията (абсурд само по себе си), но всъщност данните отразяват нещо съвсем нормално – разбира се, че детето получава първите си представи за религията в семейството, то пристъпва в храма с някакво понятие за Бог. Но неговите кръстени родители нима не са Църквата? По-късно кръстените му приятели, които са му „повлияли“, нима не са Църквата? Ето как отново християните и Църквата се разглеждат отделено и затова резултатите от разглеждането са тъй печално погрешни.

Що е Църква? Църквата не е организация, а организъм. Или си част от този организъм, или не си. Ако си, каква нужда от допълнителна агитация имаш? Ако ходиш на църква и не си тръгваш преди проповедта, каква нужда от допълнително насочване имаш? Книжарниците предлагат впечатляваща литература. Светоотческото наследство е преведено и издадено. Преведени и издадени са стотици книги по най-различни религиозни и църковни теми. Прекрасни български богослови са дали своя принос. Всяка епархия, а напоследък и почти всеки храм имат хубави сайтове с качена разнообразна информация за всички нива на компетентност. Най-сетне всеки може да влезе в храма и свещеникът няма да откаже да беседва с него.

Църквата била придобила „декоративна същност“. Извън това, че една същност именно поради това че е същност, иманенция, не може да бъде декоративна, защото декорацията служи за украсяване на същността, такова твърдение означава, че „декоративна същност“ придобиват всички живи кръстени хора, всички починали кръстени, ангелите и Христос, който е Глава на Църквата. От това се състои Църквата, това е нейната същност и не разбирам как от иманентна може да стане декоративна. Почти всички българи били кръстени, но малцина „считат, че религията е много важна“. Какво значи „много важна“? Колко важна? Що за въпрос? Какви изводи изобщо следва да си направим за човека и Църквата от подобни проучвания, защо се цитират? Те са правени от неприятели на Църквата и се приемат на въоръжение все от тези хора, за които Църквата не е нещо много по-различно от Агенцията по заетостта, например – една от много обществени институции, конституирани, за да обслужват битовите нужди на населението. Това ли е Църквата? Ако пък авторът е искал да каже, че Църквата в съзнанието на християните е само куха обвивка с пъстър дизайн, то очевидно не говорим за християни.

Защо Църквата е в такова окаяно състояние, очаква се да се запитаме. И да си отговорим с баналния рефрен: защото духовниците са покварени. Клириците са хора, не са ангели. Понякога те даже са подложени на по-големи изкушения от лаиците. Но колкото и порочни да се окажат клириците като количество и качество, църквата остава неопетнена, именно защото Христос е неин Глава, а всички извършени тайнства са действени, защото в тях е благодатта на Св. Дух независимо от личността на извършващия ги, който е по-скоро свидетел на тайнството а не негов автор. Автор е Бог. Затова отношението към порочни свещеници е нелепо да се прехвърля върху Църквата, макар че се прави непрекъснато и то злоумишлено. Полицията е пълна с корумпирани полицаи, но никой не твърди, че полицията е нещо лошо. Държавата е пълна с корумпирани чиновници и политици, но никой не твърди, че държавата е нещо лошо, а дори и някой да го твърди, за да се направи на интересен, едва ли е готов да живее без държава, на произвола на шайки и кланове. Ето какво казва св. Симеон Нови Богослов: „По отношение на Божиите иереи и на своите духовни отци трябва да постъпвате така – това, което ви говорят, да го изпълнявате, а според техните дела, ако не са порядъчни, да не постъпвате“. Има Кой да съди накрая всекиго, това не е наша работа. Авторът (не св. Симеон, а авторът на статията) пише така: „Усещането за високомерие и арогантност от определени представители на църквата, също отблъсква вярващите. Разбира се, че това кара хората да заменят свещениците с по-усмихнатите, търпеливи и демонстриращи или симулиращи разбиране „лайф коучове“ и хора с подобни модерни професии“. Така е. Но който иска да замени свещеника с „лайф коуч“, той вече е направил избора в сърцето си.

Картината за бъдещето на християнството в Европа не изглеждала добра. Тя и картината на неговото минало в Европа не е добра, особено след 1054 г. Но Църквата ще оцелее, защото „портите адови няма да ѝ надделеят“ (Мат. 16:18). И понеже картината е лоша, статията, която разглеждаме, намира за важно да зададе на християните някои „неудобни въпроси“, на които аз като най-обикновен и последен от всички християнин ще се опитам да отговоря.

Каква е представата ни за Рая?

Раят е Едемската градина, от която са били изгонени Адам и Ева. След смъртта християнинът се надява и се моли да попадне в Царството Божие, където да съзерцава Бог и да Го проумява според възможностите си. Християнинът е гражданин на Царството Божие още тук, на земята. Някои наричат Царството Божие „Рай“.

Защо прощаваме?

Защото се молим Бог да остави нашите дългове, както и ние оставяме на нашите длъжници.

Какво е отношението ни към Бога?

Като към „Вседържител, Творец на всичко видимо и невидимо“; като към наш Отец, Цар и Бог. Така изповядваме в Символа на вярата и при Кръщение.

Разкайваме ли се, молим ли за прошка или само за помощ, когато ни е нужно?

Покаянието е обръщане. Осъзнавайки греховете си, ние молим Бог да ги заличи, а когато се случи това, всичко конкретно, за което бихме молили, ще ни се придаде.

Дяволът за нас е нещо имагинерно или напротив, криещ се навсякъде, дебнещ да ни изкуши постоянно?

Не съм сигурен, че въпросът е формулиран прецизно. Вероятно би трябвало да звучи така: „Съществува ли реално сатаната, личност ли е той или абстрактна представа за зло?“. Да, личност е. И най-голямото му желание е да не вярваме в това.

Кой е нашият водещ принцип в отношенията ни с другите човеци?

Обичай ближния колкото себе си и Бог повече от себе си.

За християнина няма нищо сложно в тези въпроси, още по-малко пък неудобно. Ако в училище имаше вероучение, на тези въпроси щяха да отговорят и децата, без да се замислят. За когото са сложни или неудобни, може би е добре да се запита какъв християнин е.

Статията свършва така: „Истината е, че вярата вътре в нас е почти разрушена. И докато търсим причините някъде навън, все повече в ежедневието си не приличаме на християни. Ако продължаваме да сме същите лицемери, то няма да има нужда от външна намеса, за да бъде затрито християнството. То ще изчезне заради самите нас“. За жалост, има много вярно в тези думи. Но вярата ще бъде толкова по-разрушена, колкото по-далеч се самоотлъчваме от съборността, от Църквата, от богочовешкия организъм, чиито членове сме чрез тайнствата и най-вече чрез Кръщението и Причастието. Църквата не се изследва, не се оценява, не се критикува, не се спасява и не се поправя. Църквата се живее.

 

За в. „Труд

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 166 other followers: