Расизмът

От известно време се питам: дали ако напиша книга „Расизмът“, мога да се надявам, че ще стана президент на България, по същия начин, по който Жельо Желев стана с „Фашизмът“. Ето това се питам. И бързам недвусмислено да отбележа, че се шегувам, преди отново някой тесногръд либерал без чувство за хумор да се е разярил. Защо левият човек няма чувство за хумор? Та нали усмивката е знамето на добротата и великодушието! Все едно…

Във вторник гостувах в NOVA за разговор около расизма, робството и паметниците. Възникнаха два интересни въпроса: ще ни сполети ли и нас това, което се случва в Щатите и някои страни от Европа, и ще излезе ли накрая цялата лудост извън контрол?

Сякаш расизмът, робството и паметниците – „тези разрушителни и мощни символи на системния расизъм“, както ги нарече директорката на  Американския музей по естествена история в Ню Йорк Елън Фатър – са трите страни на един и същ проблем, заключение, илюстрирано блестящо от паметника на Теодор Рузвелт пред въпросния музей. Композицията представлява белия президент на кон и до него вървят пеш индианец и негър (позволете ми да използвам традиционната дума „негър“ – за мен тя не е обидна, както не е обидна и индианец, ескимос, китаец, викинг, абориген и т.н.). В композицията ги има и трите: белият ездач е расизмът, спешените цветнокожи са робството, а паметникът си е паметникът. Въпреки нерушимата цялост, трите теми обаче заслужават да бъдат разгледани поотделно, за да видим колко историческа истина е останала в тях.

Расизмът

Расизмът е престъпление, единствено когато се използва като основание някой да бъде тормозен заради расата си. Не е расизъм да виждаш и да отбелязваш очевидните разлики между расите. Някакъв негър се бил обиждал от класическата музика, защото там белите били безспорно най-добрите. Не съм чул обаче някой бял да се обидил заради джаза, рапа или леката атлетика. В едно интервю попитаха преуспял негър от Лондон – актьор и модел – има ли в съвременния свят расизъм. Той се направи че не чува въпроса и започна да говори за това с какъв ужас е научил през последните дни, че великите личности, за които е учил в училище (вероятно в някое английско), всъщност били ужасяващи изверги и затова паметниците им съвсем заслужено трябва да бъдат ритани по улиците и хвърляни в реките. Не, в съвременния свят няма расизъм. Расизъм означава да има автобуси, киносалони и пейки само за една от расите. Значи също заплащането на един и същи труд да е различно според расата. Означава още гражданите да имат различни права според расата си. Днес такова нещо няма, поне в страните, в които протестират срещу него.

Робството

Левски е казал: „Който ни освободи той ще ни и зароби“, а пък за американските роби важи точно обратното – който ги зароби той ги и освободи. Не се освободиха сами. Поривът за премахване на робството е християнски и по-специално протестантски, и още по-специално – квакерски. Някъде през XVI в. за кратко действа закон, забраняващ заробването на индианци. Така от немай-къде започва вносът на роби от Африка. Забележете колко е неточна представата за робството днес! Не, робството не е принудителен безплатен труд, защото иначе ленинските съботници и младежките бригади би трябвало да се впишат в дефиницията му. Робството е единствено вид обществено отношение, при което един човек е собственост на друг човек. Езоп е бил роб. Платон и Аристотел са били робовладелци. Днешните наследници на някогашните роби, наред с всички останали, се радват на пълния списък социални, икономически и политически прелести на цивилизацията, която доброволно освободи дедите им.

Паметниците

„Я памятник себе воздвиг нерукотворный“, възкликва поетът с негърска кръв Пушкин, но още в мотото признава, че стихотворението е реплика на „Exegi monumentum…“ от робовладелеца Хораций. И още тук проличава сложната тъкан на проблема с паметниците, тяхното почитане, тяхното запазване за сведение или тяхното премахване на принципа „Забравете Херострат!“. Защото, съгласете се, едно е паметник на Христофор Колумб в Ричмънд, Вирджиния, съвсем друго е паметник на Владимир Ленин в центъра на Улпия Сердика върху руините от двореца на Константин Велики.

Какво трябва да бъде отношението към паметниците? Що е паметник? Паметникът е произведение на монументалното изкуство, задаващо доктринална гледна точка към личност или събитие. Обикновено паметниците изразяват гордост и благодарност и служат за изграждането на някаква идентичност, най-често национална. Иначе казано: аз харесвам своята родина и своята нация и съм благодарен на всички, които са допринесли с живота и делото си моята родина и моята нация да бъдат такива, каквито ги харесвам. Редно ли е днес някой, който е част от българската нация, но се чувства потомък на крепостен селянин от XII век, да живее с чувство на обида и да иска демонтирането на паметника на Асеневци във Велико Търново? Нататък: трябва ли да бъде разрушен всеки паметник, който обижда някого? Какво да правим с „Альоша“ в Пловдив и с паметника на Съветската армия в София? Или те не са произведения на монументалното изкуство, прославящи личности и събития, допринесли моята родина и моята нация да бъдат такива, каквито ги харесвам? А може би е справедливо да рушим паметници само тогава, когато те са паметници на робството. В такъв случай нека си представим един булдозер с лопата, широка колкото разстоянието от Суецкия канал до Александрия, и да го пуснем да изравни всичко по долината на Нил, така че пирамида върху пирамида да не остане! Робство няма (и то само формално) едва през последните 180 години. Какво правим с паметта за останалите десетина хиляди години?

Премахването на паметници всъщност цели премахването на паметта. Мечта на всеки, който иска да подмени една идентичност с друга, е трудовите маси да не помнят миналото и да вярват, че всичко започва от днес – „…ний старий свят ще разрушим…“ се пее в Интернационала. Всъщност революциите разрушават не толкова старите светове, колкото спомена за тях.

Този бърз поглед към расизма, робството и паметниците показва, че те не могат да са причина за случващото се и май някой се опитва да ни баламосва. В борбата за „расова справедливост“, която се вихри сега именно в свободния свят, а не другаде, няма нищо спонтанно и нищо адекватно. В нея участват за пореден път употребени маси в полза на воюващи за власт малцинства. Всяка борба за власт се случва отгоре надолу, но ѝ се придава вид че уж е отдолу нагоре, за да има някаква илюзия за легитимност. За целта масите трябва да се индоктринират (тоест да им се промият мозъците) с някаква залъгалка, да речем расизъм, пандемии, климатични промени и пр. Затова са медиите, затова са „интелектуалците“, затова е масовата култура. Медиите са сцена, следователно всичко, което се случва в тях, е спектакъл. Без медии нямаше да има нито тероризъм, нито жълти жилетки, нито обругани и хвърлени в реката паметници.

Нали никой не се заблуждава, че масовото движение за расова справедливост не е част от кампанията в навечерието на президентските избори в Щатите? Едва ли днес между полицията и престъпниците с всевъзможни цветове на кожата се случва нещо различно в сравнение с последните десетилетия. Просто сега се инструментализира. Помните ли как в навечерието на европейските избори 30 СВЕТОВНИ интелектуалци биха тревога че „популистки сили заливат континента“? Помните ли как Макрон се паникьоса че идат националистите (нацистите) и че спешно е необходим „европейски Ренесанс“. И какво? Минаха евроизборите и нито нацистите дойдоха, нито разцъфтя нов Ренесанс. Такава ще бъде съдбата и на благородното възмущение на „сегрегираните“ цветнокожи от паметниците на робовладелците.

И накрая да се върнем на двата въпроса, с които започнахме: ще дойде ли лудостта при нас и ще излезе ли извън контрол там, където я създадоха? По първия, нищо чудно да дойде, както дойдоха маските за коронавируса. По втория, надявам се че комедията няма да излезе извън контрол. Както казахме, тя се осъществява отгоре надолу, въпреки че се полагат усилия да изглежда точно обратното. Схемата се състои от финансиращо звено, платени активисти и балами които разбиват магазини и събарят статуи. Когато изборите минат, финансиращото звено ще се оттегли, активистите ще свият знамената, а баламите ще се приберат по домовете си, опиянени от илюзията, че те са тези, които движат света. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

За в. „Труд„.

 

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 173 other followers: