Нова православна партия?

Преди време писах за четири нови политически проекта – на Васил Божков (Черепа), Мая Манолова, Цветан Цветанов и Станислав Трифонов. Не че няма други, но тези заслужаваха (а вероятно и все още заслужават) внимание. В края на миналия месец се появи заявка и за още един – на Волен Сидеров – проект, който също заслужава внимание, ако не с друго, то поне със своята религиозна окраска. И дори не самият проект, защото той много прилича на пореден театрален костюм, а размислите, на които навежда.

Волен Сидеров е много интелигентен и културен човек и при него случайни движения няма, нищо че мнозина са убедени в противното. Той много правилно е калкулирал, че православието е незаобиколим идеен фундамент на българския народ. В края на 19 век почти всички българи са селяни. При падането на Третото царство селяните са все още над 60%. Съотношението в полза на гражданите се обръща чак в най-модерните времена. У нас съотношението селско/градско отговаря на консервативно/либерално, еволюционно/революционно, статично/динамично. В идеологически план можем да въведем и двойката религии/идеологии. В цяла Европа идеологиите идват да сменят насилствено прогонените религии, но те са много по-шарени и много по-противоречиви. Идеологиите спрямо религиите повтарят бунта на протестантството срещу католическия централизъм.

Днес вече съотношението между граждани и селяни е съвсем друго, пък и самите категории не са като едно време. Днес можем да кажем че всеки от нас носи у себе си както „селско“, така и „градско“ начало, но не като произход, а като мисловен строй, като отношение към действителността – динамично и статично, прогресивно и реакционно, либерално и консервативно и най-сетне: религиозно и идеологическо. Всеки човек има както религиозно, така и идеологическо мислене. И ако идеологическото мислене е твърде разнообразно, то религиозното е много по-монолитно. Ето какво е разбрал интелигентният г-н Сидеров и от политическа гледна точка сметката му е абсолютно вярна.

Да инструментализираш вярата за политически цели е грях. Или хайде да сме по-прецизни: религията може (и трябва) да се използва за държавнически цели, но не и за партийни. Какво е партията? Както сочи името, това е част от цяло, някакъв конкретен аспект, обща гледна точка, общ финансов и социален интерес за група хора, но не за всички. А религията е универсална. Тя може да помага единствено на държавността, доколкото идеалната държава е земна проекция на Царството Божие, но не и на партийността. Църквата намира общото между хората отвъд всички различия. До един момент аз може да съм работодател, а ти – работник; аз може да съм монархист, а ти – републиканец; аз може да съм проевропеец, а ти – евразиец и т.н., но общото между нас е, че сме създадени по един образ и задачата ни е да постигнем едно подобие. До един момент различията, олицетворявани от партиите, са важни, но след това нямат значение, защото нивото на обобщение е друго. Ето защо вярата, религията и Църквата не могат да бъдат употребявани в партийната политика. Всички сме за православна България. Авторът на „Иванку, убиецът на Асеня I“ – Васил Друмев, по-известен като Търновски митрополит Климент, – през 1893 в Неделята на Православието (първата неделя от Великия пост), която тогава съвпада с рождения ден на княз Фердинанд, след архиерейска литургия произнася проповед върху Послание на св. ап. Павел до евреите, в която прозвучават паметните слова: „…има Православие у нас, има и български народ; няма Православие — няма и български народ. Това е гласът на цялата наша история, на целият наш многовековен тежък исторически живот, глас, който неумолимо тръби в ушите на всинца ни и който указва на бъдущето, напомнюва ни свещените наши длъжности спрямо народът и вярата му“. Всички сме за православна България, социологическата сметка е точно такава – православието е най-устойчивият фундамент на българите независимо от идеологическите спорове и крясъци на градските малцинства, – но нека не бъркаме православието с либералната демокрация и многопартийната парламентарна система. Православието не е нещо, за което гласуваме на избори.

В манифеста си „За православна България“ Волен Сидеров казва: „Обединение без значение на етнос и политически убеждения“. Да, обаче партиите са обединения на принципа на политически убеждения и на нищо друго. Надпартийните обединения не са работа на партийните лидери. „Да се обединим за православна България“ може да каже Патриархът, някой от митрополитите, даже някой превъзбуден „интелектуалец“, но не и лидерът на „Атака“, ГЕРБ, БСП или която и да е там друга партия.

Целите на религията и на политиката са коренно различни. Вярата не е средство за по-добър живот и по-пълен хладилник. Вярата не протестира за права, а е готова на саможертва. Не е рецепта за икономически растеж и БВП, по-голям и от Вавилонската кула. Ако политиката се грижи за просперитета на гражданина, то религията се занимава със спасението на душата му. Ако политиката иска да направи по-добър земния живот на човека, то религията гледа към небесния. И двете са важни и затова не бива да се бъркат – нито религиозните дела да се вършат с политически средства, нито политиката да се прави с религиозни. Ако политиците искат да помогнат за спасението на душите, нека си водят политиките – леви, десни, либерални, консервативни, капиталистически, социалистически, екологически и каквито още искат там, – но упражнявайки светската си власт, да полагат всички усилия да укрепват Църквата и да ѝ помагат да се грижи за духовните дела, защото в крайна сметка и левите, и десните, и центристите се изправят пред един Съд. Именно Църквата спасява душите, а не политическите партии и проекти. Църквата е йерархия, а не демокрация. Глава на Църквата е Иисус Христос и Той не е станал такъв на мажоритарни избори в два тура. Царството Божие е монархия, а не парламентарна република. Разликата между демокрацията и съборността е тази, че при демокрацията властта идва от народа (както сочи името), а при съборността – от Бог, както е редно да бъде. Християнството е универсалистко, а многопартийната либерална демокрация – сепаратистка: хем „много“, хем „партийна“.

Сидеров като богослов знае всичко това, но гласът на политика у него е много по-силен: предния път влезе в политиката в ролята на нещо като фашист, като италиански черноризец с особено отношение към малцинствата. Сега се опитва да влезе с хоругвата на православието, но прави грешка – то е същото, ако аз, знаейки, че жените в България са малко повече от мъжете, направя партия на жените, надявайки се, че всички жени ще гласуват за мен; или пък ако реша, че чернооките са повече от синеоките, да направя партия на чернооките. Православието не е политически белег. Може да прозвучи скандално като кажа, че Църквата има своето място в политиката и трябва да се бърка в нея – така е още от времето на Теодосий, че и преди него, – но църквата не е субект на светската власт, а неин коректив. Кесаревото кесарю, Божието Богу. Да се опитват политиците да говорят с репликите на владиците е много лоша идея.

Ако някой се е загрижил за природата – нека спасява растения и животни, а не да се записва в зелени партии. Ако някой се е загрижил за православната си родина, то нека следва Църквата – добра практика, доказана през последните 1156 години, – а не да прави православна партия. Ако се е загрижил за спасението на душата си, то нека се усамотява в мълчание, а не да се тълпи и да скандира лозунги. Да не се мъчи да поправя света и другите хора, а да поправи себе си. Ако всеки поправи себе си, светът сам ще стане по-хубав и без партии и политически проекти. В края на манифеста Сидеров казва: „Затова се обръщам към всички вас, искайки истински прошка…“. Възможно ли е политиците да се каят? Убеден съм. Дай, Боже, да се каят! Но когато политик се покае, той се оттегля в безмълвие, а не търси да формулира нов проект, да развее ново знаме, пък било то и хоругва. Да бъдем вярващи православни християни независимо от политическите си виждания – това е важното. Църквата е над държавата, а държавата е над партиите, разбъркването на този ред води до неприятности. Миряните са смирени в Църквата, а не я оправят, не я спасяват и не я повеждат нанякъде. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

За в. „Труд„.

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 166 other followers: