Трябва ли да има предсрочни избори?

Забележете, че „Трябва ли?“ може да означава две неща: 1. „Налага ли се?“, тоест налице ли са условия и необходимост, и 2. „Искам ли?“, което е субективното измерение на въпроса – „Трябва да те видя, мила моя!“ всъщност означава „Искам да те видя, мила моя!“, като, обективно погледнато, това изобщо не е наложително, просто ми се ще. Имам чувството, че мнозина от онези, които казват: трябва да има предсрочни избори, всъщност употребяват израза в неговото второ, субективно значение – искам да има предсрочни избори, – без да се замислят за наличието на обективна необходимост. Но това си е мое мнение. Нали знаете, че има три вида становища: догмат, канон и мнение. Аз споделям единствено своето лично мнение и продължавам да се учудвам, че то интересува някого.

Но като сме почнали да говорим за предсрочни избори, давайте да продължаваме. Тези, които искат предсрочни избори, застават на морални позиции, говорят за загуба на легитимност, макар че при демокрацията легитимността не е въпрос на общо усещане, а резултат от конкретни процедури; казват „народът не може да търпи“, сякаш „народът“ е оня, Българинът, дето си го знаем, и е на един акъл; аргументират се с „пълните площади“ (слагам израза в кавички, не за да му се подиграя или да оспоря адекватността му, а защото цитирам). Привеждат се социологически проучвания, които сочат голяма подкрепа за протестите. Правилно: аз също, а и всички честни и свободолюбиви хора подкрепят протеста като форма за изразяване на мнение и на законна борба срещу деформациите в обществото. Но тук се смесват две съждения и това смесване обърква изводите. Съждението „Искам Борисов да се маха“ не е като съждението „Искам предсрочни избори“. Има разлика като във вица за нюанса, който няма да припомням, защото е мръсен. В момента не обсъждаме дали Борисов трябва да се маха или не – съдбата му ще стане ясна до няколко месеца, – а само дали трябва да има предсрочни избори.

Чухме какво казват тези, които ги искат – провалено, вредно, престъпно, непоносимо управление, което трябва да се маха час по-скоро, пък после да става каквото ще. Да чуем сега какво казват другите, които също са „народа“, но не са на площадите, може би защото площадите са толкова пълни, че за тях не остава място. Някои от тези хора се притесняват, че предсрочните избори ще бъдат организирани от правителство, което не е дошло на власт след избори, а е било назначено. Е, да – назначено е от президент, който е станал такъв след избори, което го прави формално демократично, но все пак нещо от пълнотата на волеизявата на суверена (народа) се губи, мислят тези, които споделят мнението.

Други се опасяват, че при една хипотетична карантина служебното правителство ще стане безсрочно, което е много удобно за всички, които се надяват да влязат във властта през задния вход, защото знаят, че не могат да спечелят редовни избори. Доверени хора на Румен Радев, който все още няма партия, за да се състезава, ще станат министри до второ нареждане.

Трети казват, че в следващия парламент вероятно ще влязат формации, които все още са в насипно състояние и може би е добре да им се даде повечко време да се структурират, да избистрят идеологията си, да формулират платформите си и да разпишат програмите си. Да организират кадрите си. Защото ако сега ги накарате да ви кажат имената на трима свои готови министри, ще ги поставите в много неловко положение. Между другото, вчера ми хрумна една такава задачка: да вземем парламент А, сформиран след предсрочни избори, и да вземем парламент В, сформиран след редовни. Задачката е от типа „открийте разликите“. Вероятно ще се окаже, че разликите няма да са много големи, и толкова по-малки ще стават, колкото повече се скъсява срокът между предсрочните и редовните избори. Ако парламентите А и В са на практика еднакви като състав и политически обещания, то не е ли по-добре наистина актьорите да имат повече време да репетират ролите си? Не знам, просто разсъждавам на глас (в случая писмено)…

Най-сетне по отношение на предсрочните и на редовните избори има и такива хора, които опростяват нещата до истинско изящество. Те казват така: щом БСП, щом социалистите (в т.ч. и Президентът), щом левите с цялата си столетна претенция и история, пълна с ярки събития, искат предсрочни избори, ние не искаме. Да, има и такива хора, за които това е достатъчно.

Трудно е да се правят избори в условията на улични демонстрации и кървави медийни престрелки. Или хайде да не е трудно, но е неправилно, картината е много изкривена. След известен период на масирана пропаганда (не повече от няколко седмици), на опростени лозунги, на компромати, на всеобщо омерзение, средностатистическият избирател развива усещането, че живее в извънредни времена, че е изгряла зората на новото, че старото трябва да се изхвърли на бунището на историята, че „статуквото“ трябва да се помете, а „системата“ да се рестартира. Така му набиват непрекъснато. Съвестният избирател, който иска да изпълни гражданския си дълг и да помете, рестартира, изхвърли на бунището и всичко останало, започва да се оглежда за нещо, което не му прилича на статукво. Разбира се, тъй като всички, които се стремят към властта, твърдят, че са обратното на статукво, различните електорални погледи се спират на различни кандидати, нови проекти, прегрупирани стари, и такива, които са пребивавали достатъчно дълго извън властта, за да заслужат някаква забрава, някаква невинност. Различните погледи се спират на различни неща и затова следващият парламент ще бъде пъстър и аморфен. Обаче колцина си дават сметка, че именно в един шарен парламент, в който няма изявен доминатор, респективно субект на отговорността, статуквото ще възпроизведе себе си по най-драстичен начин? Кой не е статукво? Мая Манолова ли? Румен Петков ли? Христо Иванов ли, Атанас Атанасов? ДПС? Единствено Слави Трифонов формално не е бил в политиката, но дали не се е занимавал с политика? Пък и във всеки парламент е имало и ще има място за по един Крали Марко, който уж е извънсистемен и който става част от системата на следващия ден след изборите. Да не припомняме досегашните…

Един пъстър парламент без изразена доминация не само ще възпроизведе статуквото, но ще го възпроизведе в най-грозния му вид. Ще има шарен парламент и шарено правителство, сглобени единствено на пазарлъци. Никой няма да носи отговорност, защото ще се оправдава с коалиционни споразумения. Никой няма да изпълнява предизборната си програма, защото ще обвинява „суверена“, че не му е дал достатъчно власт. Първите месеци на новото управление ще бъдат заети главно с разпределяне на постове, назначаване на шефове, на кадруване в полза на изгладнели активисти до ниво портиер в областна управа. Може дори най-безочливо да си определят и квоти на „вертикален принцип“ (както беше в коалицията с Реформаторския блок), за да не си гледат един другиму в паничката, че гледката ще бъде хем апетитна, хем ужасяваща.

Но ако настина сме убедени демократи, всички тези размишления не бива да ни обезсърчават. Ако наистина има политическа криза (което не означава просто да изстрелваме елементарна реторика през мегафона, а да е невъзможно формирането на мнозинство в парламента, правителството да е неспособно да функционира и същият този парламент да не е в състояние да излъчи ново правителство – това горе-долу е дефиницията за „политическа криза“), ако наистина има политическа криза, ако наистина има някакъв форсмажор, ако наистина ножът е опрял до кокала и хората вече няма къде да идат освен на улицата, тогава ще става какво има да става и без да умуваме много и без да дискутираме – ще хвърчат оставки, ще има предсрочни избори и каквото там се полага. Убедените демократи вярват, че суверенът (народът) ще помете всяка омразна власт, каквито и локуми да тегли лигавата му интелигенция. Ако народът иска да помете управлението, ще го помете. Ако не го помете, значи не е искал. Просто е. И няма никакво значение какво си мислим ние с вас. Или не вярваме достатъчно в народа? Не вярваме, че е суверен, субект на властта? Да оставим народа да си върши работата. Ако има да се тресе земята, ще се тресе. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен, но нека, ако може, да е от Сципион Африкански, а не от някой махленски тарикат с бедна фантазия и голяма лакомия.

Илюстрация: Пол Соудън, „Смъртта на социалната демокрация“.

За в. „Труд“

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 173 other followers: