Миналата седмица научихме, че след усилия, започнали през 2016, най-сетне в София ще има площад на името на Вацлав Хавел. Е, не истински площад – става дума за спирката на автобуса от другата страна на реката срещу Военното училище, но все пак. След като изреждат всички причини в София да има такъв площад, след като изброяват заслугите на чешкия драматург за Европа и в частност за България, инициаторите обобщават, че Вацлав Хавел остава в столицата ни, „за да бъде символ и пример за поколенията„.

Символ и пример. Ето така трябва да гледаме на улиците и площадите си, на техните имена – като на символи и примери за подражание. Защото в момента, в който една улица се сдобие със свое име, тя престава да бъде просто път, а се превръща и в паметник. Ето защо е поучително от време на време да оглеждаме паметниците в столицата, за да си спомняме какво намираме достойно да бъде символизирано и какъв пример считаме полезен за поколенията.

Имената на улиците са и учебници по история. Подозирам, че идеята да се избере името на един или друг човек за име на улица е и тази, малко от малко да се съхрани паметта за него. Понякога журналистите правят анкети. Спират хората и ги питат: знаете ли как са казва улицата, на която се намираме? А знаете ли кой е Паренсов, Лавеле, Денкоглу? Символ и пример за вас ли е Антон Безеншек – словенски езиковед, публицист, специалист по стенография и учител, приспособил стенографската система на Франц Ксафер Габелсбергер към южнославянските езици? Какви чувства ви вълнуват, когато се разхождате по улицата, носеща неговото име? Между другото, ул. „Антон Безеншек“ е от мащаба на ул. „Крали Марко“ – и двете много по-невзрачни от бул. „Джавахарлал Неру“, който, ако се съди по големината на улицата, заема в българската памет по-голямо място от, да речем, свв. Кирил и Методий.

Друга улица, изпълнена с исторически двусмислици, е „20 април“. Вярвам, че при избора на името са имали предвид Априлското въстание (но тогава защо не я кръстиха просто ул. „Априлско въстание“?), а не рождения ден на Хитлер, на който и днес неонацисти от цял свят се поздравяват с 88 (да не се бърка със *88). Тя се събира на ъгъл с уличката „Св. Иван Рилски“ – небесният покровител на България.

Имената на улиците са и учебници по география, например ул. „Айтос“. Защо трябва в София да има улица Айтос? В Айтос няма улица „София“. А защо имената на улиците да не са учебници и по икономика, ако вземем предвид улици като „Сапунджийска“ или „Каменоделска“! Понякога се питам символи на какво са техните имена, какъв пример дават на поколенията.

За това че улиците и площадите са паметници (символи) говори и усърдието, с което се сменят имената им, когато се обръща идеологическият контекст. Вижте например съдбата на ул. „Тежкият танк“, преименувана по времето на Иван Костов на ул. „Надежда“ в чест, както се мълви, на Надежда Нейнски, бивша Михайлова. Виртуозна игра със символите! Вижте също и нестихващите спорове около името на „Граф Игнатиев“, който се пресича с „Левски“ при Попа (както галено наричаме патриарх Евтимий), както се е пресякъл и през 1873, карайки Ботев да възкликне: „Гарване, и ти, птицо проклета,/на чий гроб там тъй грозно грачиш?“.

Да именуваш улиците в един град е все едно да пишеш идеология, да описваш ценностна система. А ценностната система не казва само кое е добро, а и кое е по-добро. Как се постига това чрез имената на улиците и площадите? Много просто – чрез техния размер. Например Левски, патр. Евтимий и ген. Скобелев са еднакво добри (защото булевардите им са еднакво големи) и доста по-добри от граф Игнатиев и цар Иван Шишман, чиито улици се пресичат при църквата „Св. Седмочисленици“. В този ред на мисли площадът, с който започнахме – „Вацлав Хавел“, – е много по-малък от пл. „Бански“. Защо „Бански“? Ами защото е пред банята, много просто! Друг е въпросът, че това е по-скоро градинка, а не площад, но сигурно има хора, които ги разбират тези неща по-добре. В ценностната система, може би защото е прост драматург, Вацлав Хавел е по-малък и от „Журналист“ – бившата „Йорданка“ (Йорданка Николова-Чанкова, една от Петимата от РМС) с незабравимите заведения „Баядерка“ и „Г*за на слона“. „Вацлав Хавел“ е съизмерим например с пл. „Бавария“. Той се намира в „Люлин“ на бул. „Д-р Петър Дертлиев“ – булевард, много по-тържествен от ул. „Цар Самуил“, например. Знаете ли защо площадът се нарича „Бавария“? Защото там има магазин на BMW. Какво има на площад „Щутгарт“, деца? А знаете ли какво е РМС?

И пак за степенуването на ценностите. Защо ул. „Хан Аспарух“ – основателят на татковината, с която толкова се гордеем – е сокак, а имаме огромен булевард, който се казва „Мадрид“. Защо точно Мадрид? Защо не Рим, Берлин или, примерно, Токио? Ул. „Иван Вазов“ също е миниатюрна в сравнение с огромния бул. „Яворов“. Как ги мерят – по качество и значимост на литературните произведения? И ако е така, защо Яворов е булевард, а Дебелянов – уличка, голяма колкото „Антон Безеншек“? Защо св. княз Борис-Михаил Покръстител е пряка, успоредна на стъргалото бул. „Витоша“, което може би се казва така, единствено защото от кафенетата в ясно време се открива гледка към едноименната планина? Ами „Цариградско шосе“? Този знаков булевард в момента на практика не се казва никак, при положение че преди е бил „Ленин“, още по-преди – „Николай Николаевич“ (велик княз, главнокомандващ руските войски на Балканите през 1877-1878), а още по-по-по-преди – Виа Диагоналис, иже нарицаемая Виа Милитарис. Между другото знаете ли, че в София има цели 361 улици, които нямат имена, а само номера?

Може би е хубаво, че имаме толкова безименни улици. Това означава, че историята ни все още се пише, че ценностната си система все още се гради и нови символи ще изгреят на небосклона на националната ни гордост. Ежедневието ни е изпълнено с герои, които заслужават своето безсмъртие върху картата на столицата. Ето, представям си едно бъдеще, в което ви упътвам как да ми дойдете на гости по следния начин: „Тръгвате по „Андрей Луканов“. Ще я познаете по празните магазини. Тя е успоредна на „Жан Виденов“, но там преобладават обменните бюра. „Луканов“ и „Виденов“ се сливат в бул. „Иван Костов“, характерен с това, че в началото сградите са държавни, а после стават частни. Оттам завивате надясно по една широка улица със жълти павета, това е улица „Сакскобургготска“. По нея ще излезете на един широк колкото магистрала асфалтов булевард – бул. „Бойко Борисов“. Той е дълъг десетина години и има много преки улички. Подминавате „Волен Сидеров“, подминавате „Ахмед Доган“, който в дъното си се разширява в „Делян Пеевски“, подминавате „Реформаторска“, характерна с грозните си блокове, подминавате и „Слави Трифонов“ (ще я познаете по шумните дискотеки) и завивате по „Христо Иванов“. Подминавате ъгъла с една улица, на която табелата е зелена, но не пише нищо и стигате до малка задънена уличка на име „Ген. Атанас Атанасов“ (бивша „Радан Кънев“), която се забива в нещо като дувар. Ето там, в уютен дом ще живея аз и ще ви чакам на бяло сладко и стари градски песни. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен, защото там кръщават улиците си само на човекоядни финикийски божества.

За News.bg