Преди Тръмп да спечели за първи път

Още преди Тръмп да спечели за първи път, мнозина казваха, че специално за България технически е по-изгодно в Щатите да управляват демократи, но въпреки това си пожелаваха да бие Тръмп (удри, бай Тръмпе!). Кое кара хора като нас, на другия край на света, да се вълнуваме ще спечели ли Тръмп втори път или няма да спечели? На мен лично тази емоционална ситуация ми прилича на страстите на някой българин по анцуг пред телевизора дали ще спечели Манчестър срещу Ливърпул или обратно. Какво го интересува, освен, разбира се, ако не е заложил пари? Изглежда има нещо, пък дори това да е само цвят или легенда. На нещо подобно ми приличат и българските емоции във връзка с изборите за президент на Америка тази седмица. Там може ли да се залага?

Чета все по-нагорещяващите се коментари („Ти си за Тръмп, аз съм за Байдън, но ще си останем приятели, нали?“, написаха с трогателна загриженост) и се удивлявам на страстта. Страстта не е ирационална, има аргументи. Например този, че демократите правят войни, за да обслужват оръжейната индустрия, а пък Тръмп за целия си първи мандат не е разпалил нито един локален конфликт. Да обаче Тръмп е разпалил невиждана търговска война, която в крайна сметка ще вземе повече жертви от всички локални конфликти, особено ако турим в сметката и ковида. Освен това, четем още, ако Тръмп не спечели, ще ни чипират и ще сведат човечеството до 500 млн. души. Също така четем, че ако Тръмп спечели, Америка ще експлодира като балон, защото вътрешното напрежение ще стане по-голямо от външното.

Четем. Четем, разбира се и много други неща – смислени и правдоподобни – и колкото повече четем, толкова повече се вълнуваме. За вълнението допринася и обстоятелството, че всичко написано е повече или по-малко пропаганда в едната или другата посока, защото ситуацията е на живот и смърт. Добрата пропаганда не лъже, тя просто избира какво да каже и какво да не каже. Спрямо всяка конюнктурна ситуация има полезни истини, има и вредни истини – в съответствие с комуникационните си цели подчертаваме едните и премълчаваме другите, така работи пропагандата. И когато си свърши работата, целта на нейните усилия – масовата публика – се оказва в положението на онзи с анцуга пред телевизора, който силно люби Манчестър и силно мрази Ливърпул.

И все пак, мисля си, трябва да има някакво правило, нещо отвъд анализите и диаграмите, отвъд аргументите и свидетелствата, което да кара българите да изберат Тръмп или Байдън (при все че никой не очаква от тях такъв избор), както може би биха избирали между Йорк и Ланкастър, между бялата и червената роза, стига през 15 век да имаше телевизия и интернет и по нашите земи да не беше в разгара си османското присъствие. Трябва да има някакво правило, което кара хората да се разделят и противопоставят по въпроси, които на практика не ги засягат и за които имат съвсем опосредствана и преднамерено филтрирана информация.

Най-логично е да потърсим това правило в политическия инстинкт. Очевидно (а така и трябва да бъде) сблъсъкът в Америка е между лявото и дясното, като Байдън е лявото, а Тръмп – дясното. В тази светлина всеки десен българин, пък и такъв, който си въобразява, че е десен, защото не е едно и също, би трябвало със сърцето си да застане до Тръмп, дори и разумът да крещи друго. Обаче на практика не се получава така, не е тази логиката.

От друга страна, доколкото Тръмп олицетворява за повечето хора консервативното, а Байдън – либералното, то това хвърля нова светлина върху инстинктите, защото често консервативното е по-ляво от либералното, въпреки че като цяло именно либерализмът е новото ляво. Така, независимо дали изживяват себе си като леви или десни, българите могат да избират на друг, по-скоро ценностен, отколкото политически, принцип. Така всички, които изживяват себе си като консерватори, ще застанат до Тръмп, а всички, които се мислят за либерали ­– до Байдън.

В днешната си форма спорът между либерализма и консерватизма сякаш е сведен преди всичко до въпросите на патриотизма, секса и семейството. Консерватизмът иска да постигне голямото чрез малкото, докато либерализмът търси директно голямото, като гледа на малкото като на пречка по пътя си. Затова традиционното семейство е подложено на хитроумни атаки с цел омаловажаване на значението му и затова глобализмът омаловажава културните, идеологическите и верските различия между общностите с цел да ги претопи в хомогенна и удобна за обработка сплав. Консерватизмът казва, че жизнеспособни са единствено малките, обозримите общности, докато либерализмът признава само целокупното човечество, което може да съдържа единствено малцинства, обединени от специфичните си групови права, но не и истински общности. Това е и една от причините либерализмът да бъде атеистичен, защото за Църквата, самата тя жива общност, общностите – от най-малките към най-големите – са естествената тъкан на земното човечество. Съгласно петата Божия заповед (за почитта към родителите) човек възраства в смирен дълг спрямо семейството, близките, обществото и държавата, а оттам и към всички хора; човек обича човеците, обичайки майка си и баща си, а не човечеството. Затова за либерализма и националната държава е проблем какъвто е семейството, затова виждаме и усиления стремеж държавите да бъдат заменени с региони. Всичко си има добри и лоши страни – национализмът подкопава съборността, но пък народите имат душа и проявяват нейната свобода чрез държавите.

Ето тези възгледи се отразяват в битката за властта в най-могъщата държава и затова хора, българи, които на пръв поглед нямат нищо общо със задокеанската интрига, се оказват емоционално въвлечени в нея. Защото въпросът е голям и трябва да получи отговор навсякъде по света. Щатите просто задават тенденцията.

Но накрая има и една още по-абстрактна причина да дюдюкаме било за Тръмп, било за Байдън – носталгията по нормалността. Що е то нормалност? Със сигурност нещо много хубаво. Живеем с чувството, че светът не е наред, че не е нормален (и той наистина не е). Всеки си има своя представа за това как нормалността ще се върне и ще възтържествува и затова е толкова ревностен, затова е толкова дръзновен. И как няма да бъде, след като, щом той е на страната на нормалността, всички други са ненормални! Коя е нормата? Ето го въпросът! Дълго време, десетки векове, а и днес нормата е бил Декалогът, десетте заповеди, на които се гради и днешното човешко законодателство. Той се състои от четири заповеди, които уреждат отношенията между човека и Бог, тоест между материалното и духовното, и шест заповеди, които уреждат отношенията между хората. Още първата казва: „…да нямаш други богове, освен Мене…“. Когато хората започнат да имат много богове (идоли, кумири), както винаги е било, тогава и нормите ще са много, тогава много неща ще са нормални и люти схватки ще се водят кое е по-нормално. С нарушаването на първата заповед рухват и всички останали, защото вече няма безспорна отправна точка. А когато няма общопризната единствена отправна точка, то всичко може да е нормално и всичко – ненормално. Затова и копнежът по нормалност не може да се потуши. Това е. А Тръмп и Байдън? Те са символи, аватари, нищо повече. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

За News.bg

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 174 other followers: