Символите в политиката през погледа на един закостенял реакционер

Няма аполитични хора. Ако някой каже: не се интересувам от политика, това вече е ярка политическа позиция. В цивилизованите общества политиката е систематичен израз на отношенията между техните членове – дори заведението на стъргалото, където си пиете питието, е отражение на съотношението между политическите сили в общинския съвет на съответното населено място. Всичко е политика. Тя казва как да се упражнява властта с оглед справедливото разпределение на благата. И моля да отбележите, че „справедливо“ в никакъв случай не означава „равномерно“. Равномерното разпределяне на благата е най-несправедливо, най-рафинираната форма на грабителство, измисляна някога. Няма по-несправедливо разпределяне от равномерното. Именно защото разпределянето на благата е невъзможно да бъде равномерно, съществува и политиката.

Всичко е политика и затова всеки човек е изправен пред необходимостта да се определи, да се причисли към някое политическо семейство. Как става това? Въпросът е по-интересен, отколкото изглежда. Към дадено политическо семейство човек може да се присъедини по най-различни съображения. Може да го стори по традиция, по инерция, по противопоставяне, по философия и най-сетне по нравствени причини. Може да го стори, разбира се, и по сметка.

Политическото самоопределяне „по традиция“ обикновено е свързано със семейни сантименти. То бива позитивно и негативно. Позитивно е когато продължим да изповядваме идеологията на родителите и предците си, а е негативно, щом решим да се опълчим, да се разбунтуваме, убедени, че светът е създаден за нас и от нас започва, че всичко преди нас заслужава взривяване и посипване с хлорна вар. Понякога човек избира негативния принцип, единствено защото се чувства длъжен да се противопостави – нито мрази родителите си, нито те са му сторили нещо, нито пък тънат в някакви нетърпими мирогледни несъвместимости с него. Просто на младежа му е внушено, че е длъжен да бъде революционен и прогресивен. Така често се отричат най-добрите решения, по единствената причина, че вече веднъж са били открити от поколенията преди нас.

Човек може да се отрече идеологически от родителите си и по друга причина – поради променена конюнктура. Много от най-ревностните комунисти произхождаха от буржоазни семейства. Държавен вестник беше пълен с обяви за отказване на бащи от деца и на деца от родители. Имаше такава заплаха: ще се откажа от тебе чрез Държавен вестник! Но това самоопределяне попада в графата „по сметка“.

Политическото самоопределяне „по инерция“ е тогава, когато се окажем повлечени от средата си, без да оказваме кой знае каква съпротива, защото не искаме да се конфронтираме или пък ни мързи. Ако аз (давам себе си като най-неутрален пример) на крехка възраст попадна в някой левичарски колеж, вероятно ще се отклоня наляво, защото искам да съм в съгласие с хората, които харесвам. Наскоро мой приятел – млад, интелигентен и образован православен човек, верующ и ходещ редовно на църква – каза: подкрепям протестиращите, знам, че са атеисти, но това са нашите хора. Под „нашите хора“ той разбира градските тарикати, онези, с които е учил заедно, заедно е работил, заедно се е напивал, с които е споделял радости и скърби, гордял се е с IQ и с това, че умее да свири на китара, и сред които е намерил обичната си жена, която го е дарила с прекрасни деца. Но ако искрено причастява децата си (виждал съм да го прави), то не може да приема богоборци за „нашите хора“. Всичко е политика, но политиката не е всичко. Хората ги свързват много и най-различни неща, понякога самоизключващи се. И тогава всеки трябва да прецени кое е най-важното, коя отправна точка е най-неподвижна.

Политическото самоопределяне „по противопоставяне“ е твърде разпространено. У нас то най-ясно се наблюдава през 90-те години на 20 век. Омерзени от това да живеят в комунизъм, хиляди хора определиха себе си като демократи, десни, прозападни и прокапиталистически, без изобщо да са такива. Просто се чувстваха обидени и ощетени, а някои и повече от това. В годините, когато и самият аз се занимавах с политика, разглеждах социологически проучвания, на чиято база да градим послания (разбирай „опорки“). Проучванията показваха преинтересна картина (всъщност съвсем очаквана): около 30% от анкетираните се определяха като десни, но от отговорите им на другите въпроси личеше, че наистина десни са по-малко от половината от тях. Останалите просто не се бяха възползвали от партийни привилегии преди 1989 и затова се обявяваха за десни. И наистина не една тъмносиня бабичка-костовистка (запомнете я, защото накрая отново ще стане дума за нея), разчитаща единствено на пенсия, тоест изцяло в зависимостта на социалната сфера, се изживява като по-дясна от десните. Какво дясно, какъв капитализъм! Та ти си на обществена издръжка, по-ляво от това няма.

Политическото самоопределяне „по философия“ е свързано с мирогледа, а оттам и с идеологията. Всеки изповядва една или друга представа за света и вярва, че принципите, по които е устроен той, трябва да са същите като принципите, по които би следвало да е устроено и обществото, тоест това е моментът, когато философията се превръща в идеология, идеологията – в политика. Едни са вижданията на будиста, други на протестанта-прагматик, трети на мюсюлманина, четвърти на православния, пети на радикалния атеист; едни са на еволюционистите, други на креационистите, рационалистите, окултистите, теософите, антропософите, сциентолозите и прочие, и прочие. Например, моят православен и просветèн приятел, за когото стана дума одеве, много трудно ще симпатизира на партия, която проповядва, че „религията е опиум за народите“. От друга страна един материалист, атеист (или поне агностик) едва ли би проявил необходимото разбиране към конституцията на Гърция, която започва с думите: „В името на светата, единосъщна и неразделна Троица“. Едно е да живееш с нагласата, че смъртта е краят, а съвсем друго – че всъщност е едва началото. Тази разлика оказва изумително влияние върху политическите нагласи.

Интересно е, че държавите, в които официално са приети различни идеологии, включително и религии, по много неща си приличат, даже в някои отношения са еднакви, което не би трябвало да е така, ако приемем за вярно казаното по-горе за философията, идеологията и политиката. Причината е, че светът е глобализиран. Когато все още не е бил, и държавите с различен официален мироглед са били доста различни помежду си. Може да се каже, че днешният свят е като цяло християнски и по-скоро – протестантски, доколкото е силно повлиян от Съединените щати. Какво е особеното при протестантите? Те също като другите християни приемат, че човекът се ражда по-скоро лош, отколкото добър, защото е увреден от Адамовия грях; този свят (мир сей) е под управлението на поднебесния княз – сатаната (но не е създаден от него, както твърдят богомилите и другите еретици от техния калибър) – и като цяло лежи в зло. Това е приликата. Разликата е там, че протестантите, за разлика от другите християни, не възлагат упованието си на Божията благодат, защото не вярват много в тайнствата и тяхната действена сила. Протестантите смятат, че лошият човек, склонен да извърши по-скоро зло, отколкото добро, трябва да контролира сам себе си, защото едва ли може да разчита на някого другиго. Така се ражда концепцията за неизброимите институции и служби, разделени и независими, чрез които лошият човек контролира сам себе си. Това е в основата на разделението на властите, на плурализма, върху който, заедно със синкретизма, се гради съвременния свят. И понеже икономиката и финансите на съвременния свят стават все по-глобални, затова и държавите си приличат, независимо от идеологическия си бекграунд.

Политическото самоопределяне „по нравствени причини“ може да се разглежда като подвид на горното, доколкото етиката е част от философията. Тук нещата опират до вечната борба между доброто и злото, между ангелите и демоните, само дето всеки си има своя дефиниция за „добро“. Картината се усложнява и от вероломната намеса на споменатия вече релативизъм, който казва, че истината, а оттам и доброто, не е само една, че има много истини и никоя от тях не е по-истинска от която и да било от останалите. По времето на Сталин със сигурност е имало честни съветски редови комунисти с горещи сърца, които са вярвали, че ГУЛАГ е за добро. Едва ли и днес някой е на мнение, че откриването на Америка е нещо лошо, освен може би индианците. Последните два примера – за ГУЛАГ и индианците – будят подозрения, че доброто може би все пак е повече от едно, нали? Че може би наистина е въпрос на гледна точка. Но именно затова ние казваме, че Истината и Доброто не са нещо, а Някой.

Политическото самоопределяне „по сметка“ е може би най-честното. В края на краищата политиката е средство за постигане на цели, а не сцена за постановка на трагедии (и комедии). Ако Хитлер беше победил през Втората световна война, поне 9/10 от нашите пламенни „активни борци против фашизма“, произведени впоследствие, без никакъв принос към въпросната борба, щяха да бъдат първи нацисти, за да се облагодетелстват от същите привилегии. Популярна съвременна обида е „политически номад“. Така наричаме професионален политик, който е сменил няколко партии. Ключовото тук е „професионален“. Но, за Бога, човекът това работи и ще го работи в онова предприятие, където го назначат. Ако някой технолог от Кока-Кола отиде в Пепси, технологически номад ли ще бъде? Какъв вид „номади“ са журналистите, които се местят от телевизия в телевизия и от вестник във вестник, а те са най-злъчни, когато стане дума за политическо „номадство“? Партията може да е идеал за избирателите, но за политиците е месторабота. В крайна сметка има нива на компетентност (като сметоизвозването в един град или отбранителната доктрина), на които няма значение дали битието определя съзнанието или обратно. А градоуправлението си е политика, откъдето и да го погледнеш: работа, която някой трябва да върши. Отбраната – също.

И ето че идваме до същината. Смея да твърдя, че наред с изброеното дотук, при взимането на решение за политическо определяне роля играят и символите, дори когато действат на подсъзнателно ниво, дори когато хората ги разчитат, без да ги анализират и без да превеждат съдържанието им на езика на понятията и думите, които сами по себе си също са символи. Символното мислене е забележително! Символите са език, който говорим всички ние, но понякога не си даваме сметка. Когато на Петдесетница видим свещеника в червени одежди, знаем, че става нещо особено, дори и да не сме наясно с конкретното значение на цвета, едно от много, впрочем. И не само знаем, че е „нещо“, но някъде отвъд думите знаем и „какво“ – огнените езици на Св. Дух, слизащи над апостолите. Това са символите.

Те са хлъзгава територия. Затова още в началото трябва да направим уговорката, че един и същи цвят, едно и също животно в различни контексти могат да бележат различни, често противоположни значения. Когато говорим за символите в политическото мислене на съвременните българи, ще се ограничим в един тесен, почти нищожен сегмент от сложния и шарен свят на символите изобщо. Символите са най-различни – от йероглифи, изобразяващи конкретни предмети, до неразбираеми стихотворения на свръхчувствителни поети. Символ може да са както двете нули на вратата на клозета, така и всеки проникновен опит да се назове неназовимото. За да видим колко разнообразен, сложен и пренаселен е светът на символите, достатъчно е да погледнем един православен храм, архитектурата му, иконите в него. Всяка икона е сложен символ, в нея всичко значи нещо – цветовете, позите, жестовете, фонът. Иконостасът също е символ, съдържащ символите на иконите, всяка от които символизира нещо не само със съдържанието, но и с разположението си. Най-сетне самата сграда е символ, който поражда други символи, най-забележителният от които е петокнижието на Достоевски. Самата дума „петокнижие“ вече отвежда към Моисеевата Тора, първите пет, законоположителните книги на Библията. Има проучвания, че цикълът от петте романа – „Престъпление и наказание“, „Идиот“, „Бесове“, „Юноша“ и „Братя Карамазови“ – е композиран по същия начин, по който е композиран и всеки един от романите, тоест като православен храм с нартекс, наос, трансепт, солея, конха и всичко останало. Казвам всичко това, за да стане ясно, че ако съвестно се заемем със символите, дори с намерението да създадем и най-бегла представа за тях, едва ли ще ни стигне и целият Годишникъ. Ще се опитаме само да погледнем как съвременният българин чувства политиката през своята специфична символна система, която на фона на цялата система от символи в човешката духовна история е твърде инцидентна. Много старо сме изгубили и много ново не сме усвоили, защото, когато се е налагало, ние сме били откъснати от контекста, било потопени в чужда вяра, било удавени в безбожие.

Политиката е мимолетна, символите са древни. И е много интересно да се замислим дали както хората се влияят от символите при политическата си ориентация, така на свой ред и в обратна посока не влияят чрез символното си мислене на политиката, заемайки като личности една или друга страна. Може да се окаже, че е твърде важно партиите старателно да избират своите цветове, своите символи, за да създадат адекватната и устойчива общност около мимолетните си амбиции. Общността на харесващите квадрати срещу общността на харесващите триъгълници. Шегувам се.

В емблемата на дадена партия един може да хареса короната, друг кръста, а трети – вдигнатия юмрук. В герба на България има и корона, и кръст, макар да сме република и Църквата да е подложена на всевъзможни унижения от войнстващия секуларизъм. Но все още не сме се отказали от желанието властта да е легитимна и да има духовни основи и го изразяваме чрез съответните символи. Има положения, които са ясни – синьото е общо взето дясно, червеното е общо взето ляво. Но има и двусмислици. Например гербът на ГДР, помните ли го? Чук и пергел в кръг от житни класове. Разправяха, че това бил съюзът между работниците, селяните и интелигенцията, но тези, които са поръчвали герба, са имали предвид и масонската символика, крещяща от инсигниите на не една държава. При масоните, освен другите неща, пергелът символизира духа в смисъл на нематериалното, извисеното, а ъгломерът – материалното. Двете вървят заедно като думите Michelle ma belle в онази бесен на Бийтълс. Пергелът, поставен върху ъгломера, показва статута на ложата. При откриване на ложа в чирашка степен пергелът се поставя под ъгломера в израз на това, че в дадения етап материята господства над духа. В калфенската ложа двата инструмента се преплитат, за да покажат равнопоставеност на двете начала. В майсторската степен духът господства над материята и това се показва чрез поставяне на пергела върху ъгломера. В герба на ГДР пергелът е над чука, което ще да е било знак за особената духовност на комунистическата част от Германия. Самият аз преди години се забавлявах с подобни двусмислици във връзка с името на една своя фирма. Нарекох я Labyrinth Communication Strategies, което съкратено е LCS, така фигурира в логото и може да означава също Lucius Cornelius Sulla. И ми беше много драго, че само аз знам това. Бъдете сигурни, че и големите световни политически символи също имат по няколко значения. Един от най-печалните примери е дъгата – от символ на завета на човека с Бог, през символ на щастливото и безоблачно детство до знамето на ЛГБТИ.

В политическото символизиране не откриваме топлата вода. Напротив, там намираме най-популярните символи в най-изчистен и олекотен от многозначност вид. Съзнателно или несъзнателно непрестанно доказваме, че няма нищо ново под слънцето (Екл. 1:9). Политиката е пълна със стари като света символи, които по елегантен начин доказват думите на Еклисиаст.

Двоичността. Светът е двоичен – добро/зло, плюс/минус, мъже/жени, радост/тъга и тъй нататък. Старият завет е енциклопедия на двоичността: Адам и Ева, Каин и Авел, Ной и останалите, погинали в потопа (любимата ми алегория на Църквата), Содом и Гомор, Давид и Голиат, Моисей и Фараона (Църквата и езичеството) и тъй нататък, и тъй нататък. Светът пулсира между раздвояване и съединяване, между избраност и обреченост, между спасение и гибел. Съвременната политика, тази след изобретяването на парламентаризма, е още по-двоична, защото по природа е по-конфликтна в сравнение с обикновеното ежедневие. И хората, извадени от ежедневието си и поставени пред политически избор, се раздвояват повече, отколкото е необходимо. Раздвояват се до ненавист. Бедата не е че сме избрали едно от многото раздвоени неща, а че сме забравили другото. Като истински чеда на Каин сме избрали земята и гузни от избора си, искаме да забравим, че небето съществува. Отпадането на вярата във вечния живот е най-голямата трагедия на човека, защо той иска всичко тук и сега, със зъби и нокти, с кръв и убийства, а не става така.

Прегърнали двоичността, бързо издигаме в култ посоките. Посоките са основата на политическата символика. Отвъд всички нюанси, в политическо отношение хората са леви и десни, или (много често) такива, които си мислят, че са леви, и такива, които си мислят, че са десни. Но независимо дали са автентични или не, те в крайна сметка гласуват в една от тези две посоки. Какво говорят на съвременния ζῷον πολιτικόν символите „дясно“ и „ляво“. Някои може би ги свързват с „горе“ и „долу“ или пък с „изток“ и „запад“, но най вече с „капитализъм“ и „социализъм“, със свободен пазар и планова икономика. В по-емоционален план – комунисти и фашисти, макар че фашистите са точно толкова леви, колкото и социалистите. Много по-малко са хората, които свързват лявото и дясното с половините в залите на парламентите, макар че символиката тръгва именно оттам. А още по-малко са онези, които свързват лявото и дясното с Евангелието:

А кога дойде Син Човеческий в славата Си, и всички свети Ангели с Него, тогава ще седне на престола на славата Си, и ще се съберат пред Него всички народи; и ще отдели едни от други, както пастир отлъчва овци от кози; и ще постави овците от дясната Си страна, а козите – от лявата. Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна: дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира; (…) Тогава ще каже и на ония, които са от лява страна: идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели“. (Мат. 25:31-41)

Разбира се, това е алегория, защото Бог е всеобхватен и неделим. Делими са богоборците, в това число и човекът поради първородния си грях. Така или иначе човеците пазят кода на лявото и дясното. Някои италианци (а може би и не само, но аз съм виждал да го правят единствено италианци) не ядат с лявата си ръка, защото вярват, че тя е на дявола. Затова пък с нея се бършат след голяма нужда. Ще кажете: ама това е по санитарни съображения. Може, ето ви още едно приложение на символичното деление ляво/дясно. Въпросът е дали кодът на овците и козите все още е валиден дълбоко в душата на модерния гражданин. Аз мисля, че е.

Цветовете. Лявото и дясното в политиката се свързват с червеното и синьото и тук спор няма. Приема се, че червеното е цветът на революцията (кръвта на героите и прочие), а синьото е неговият естествен контрапункт, както бялото на черното. Но понятия като „революция“ и „кръвта на героите“ поне в днешния си смисъл са твърде млади, на някакви си малко повече от два века. От друга страна цирковите партии в Рим са още от Цирцея. В завършения си вид те са четири (четири е изключително символично число, но, моля ви, не ме карайте да ви разказвам!), а цветовете им са дадени от Ромул – сини (венети), символизиращи стихията на водата и бог Нептун; зелени (прасини) на земята и Кибела; бели (левки) на въздуха и Юпитер; червени (русини) на огъня и Веста. Това за мен е една от най-чистите символни политически парадигми. Скоро полюсите се свеждат до два, като червените се вливат в сините, а белите – в зелените. И ако се върнем на връзката между посоките и цветовете, то в късната античност сините са седели отдясно на императора в цирка, а зелените – отляво. Навярно още оттогава зеленото го тегли наляво.

Колкото по-наситен е цветът, толкова заявката за отдалеченост от центъра е по-настоятелна. Розовеещите са социалдемократи, алените са комунисти; светлосините са либерали (колкото и да розовеят либералите напоследък), тъмносините са консерватори. Ако червените и сините се отдалечават достатъчно дълго и далеч от центъра, то рано или късно цветовете им ще се наситят дотолкова, че ще станат черни, което се и потвърждава от практиката – и ултралевите анархисти са черни, и ултрадесните неонацисти също са черни. Това, разбира се, не означава, че центърът е нещо хубаво или поне по-хубаво от краищата. От една страна центърът е мястото, където цитрата на Буда може да свири, защото струните ѝ не са нито хлабави, нито пренатегнати до скъсване. От друга страна обаче центровете се обитават от хладните души. Както казва Апокалипсисът: „Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата Си“ (Откр. 3:16).

Осъзнавайки важността на символите, партиите внимават в какви цветове се изобразяват, защото знаят, че отправят послания. В частност цветовете много съвестно се използват от имиджмейкърите при избора на вратовръзки: синьото е дясно, небесно; червеното – ляво, земно; жълтото (НДСВ) в хералдиката означава злато – символ на краля, а също и на някои християнски добродетели като вяра, справедливост и милосърдие, необходими на владетеля; зеленото – грижа за природата; в днешно време това е модерното ляво; черно (черно и червено) – анархия, отхвърляне, богоборчество, но и траур (околожките на фуражките на артилеристите са черни, защото са в непрекъснат траур за избитите по погрешка свои бойци в началото на артилерийската подготовка – настройката на мерника коства жертви; черни са и околожките на ракетчиците, които не са избили никого от своите, но се числят към артилерията); лилавото (пурпурното) у нас се използва от Демократическата партия на Праматарски. В хералдиката означава благочестие и върховно господство поради историческите особености при добиването на багрилото и монопола на императорите да го носят единствено те. Малко е смешно за политическа партия. В синьо, пурпурно и златно според иконописния канон се изобразява Христос като Пантократор, но предполагам, че въпросната партия, когато си е избирала цвета, е гледала кой е свободен. Оранжевото в България се свързва със земеделците (и с печално известната „оранжева гвардия“ на Стамболийски). В днешно време РЗС употреби този цвят в шахматна конфигурация с тъмносиньо, сякаш да каже, че е консервативно-земеделска организация. Забавното е, че в действителност у нас автентичният специфичен български консерватизъм се носи от селячеството. Градският консерватизъм е леко имитативен. Но Яне Янев едва ли е имал предвид точно това.

Освен посоките и цветовете, в политиката са забележителни и фигурите. За пергела вече споменахме. Интересни са звездите. В политическата символика масово присъства пентаграмът, докато хексаграмът, освен върху знамето на Израел, за друга негова политическа употреба не се сещам. Твърди се, че пентаграмът първоначално е изобразявал траекторията на Венера, гледана от земята, траекторията на безкрайното падане на Денница във вечността. Но впоследствие е натоварен със стотици други значения, както и хексаграмът. Най-общо казано, пентаграмът е микрокосмосът (човекът), а хексаграмът – макрокосмосът (вселената). Но това е най-общо. Традиционно пентаграмът се разглежда като средство за контактуване с демони. Той е любим на Бялото братство, Петър Дънов непрекъснато е експериментирал с него и му е добавял нови символи и значения. Обърнат надолу, пентаграмът символизира козята глава на Бафомет, а върху челото на демона пентаграмът се изобразява в нормално положение и във вид подобен на пентаграма върху знамето на Мароко. Освен Венера (Денница, едно от имената на сатаната) може да означава и звезда изобщо, с изключение може би звездата на влъхвите, която обикновено е хексаграм, защото Младенецът е от Давидовото коляно, но не я включваме в сметката, защото в случая не е политически символ. Хексаграмът днес се приема преди всичко като Давидова звезда или Давидов щит, но в древността също се е използвал за магически цели. Някои приемат, че двата преплетени триъгълника, сочещи с върховете си нагоре и надолу, символизират херметическото схващане, че това, което е отгоре е подобно на онова, което е отдолу – философия, върху която се гради имитативната магия. И двете звезди – пентаграмът и хексаграмът – са популярни в масонската символика.

В политиката наричат пентаграма по-често „петолъчка“. Позната е във всички основни цветове. Върху американското знаме е бяла, върху знамето на ЕС е жълта. Върху американските танкове през Втората световна война е бяла, върху съветските – червена. Върху знамената на Гана и Гвинея-Бисау е черна. На Сенегал е зелена. Зелена е и като емблема на есперанто – изкуственият език, който полският евреин и масон Лудвиг Заменхоф създаде през 1887 за удобство на глобалната работническа класа. Синя е петолъчката върху знамето на Хондурас.

Петолъчката е емблема на Европа. Знамето на Европейския съюз е синьо с 12 жълти петолъчки в кръг. Парадоксалното е, че това официално не означава нищо или пък никой не иска да признае какво означава. Самият Европейски съюз казва за знамето си следните обли думи: „Европейското знаме символизира както Европейския съюз, така и идентичността и единството на Европа в по-широк смисъл. На него е изобразен кръг от 12 златни звезди на син фон. Звездите символизират идеалите за единство, солидарност и хармония между народите в Европа. Броят на звездите няма нищо общо с броя на държавите членки, въпреки че кръгът е символ на единството“. На мен пък, кой знае защо, пред очите ми са думите: „И яви се на небето голяма поличба – жена, облечена в слънце; под нозете й – месечината, а на главата й – венец от дванайсет звезди; тя беше непразна и викаше от родилни болки, и се мъчеше да роди“. (Откр. 12:1,2) Но нека не тълкуваме сега Апокалипсиса – сам по себе си един от най-популярните сложни символи.

Изобщо, петолъчката е много разпространена сред знамената. Цели 50 национални флага имат петолъчки под една или друга форма, докато онези, които имат кръст, са само 24. Петолъчките по някои знамена произлизат от звездите на Европейския съюз (Косово, Босна), Съветския съюз (Китай, Виетнам и множество африкански нови държави) или Съединените щати (Либерия). Има знамена, на които кръстът пък се появява заради знамето на Обединеното кралство. На други знамена кръстът идва с герба, което значи, че ако всички знамена съдържаха държавния герб, тези с кръст щяха да са доста повече, включително и нашето.

В политическото символно мислене петолъчката е опозиция на кръста. Тя идва с амбицията да го измести, да го замести, да стане вместо (αντί) кръст (правило ли ви е впечатление, че Витрувианският човек на Леонардо е разпънат едновременно и на кръст, и в пентаграм?). Не случайно едно време погребваха мъртвите комунисти не с кръстове на гробовете, а с червени пирамидки с петолъчки отгоре. Нещо като пресечената пирамида на американския долар, но вместо всевиждащо око – петолъчка, което при определено тълкуване на символа е едно и също. Петолъчката е донякъде древният питагорейски човек, способен да постигне божественост единствено със собствения си гений. Петолъчката е емблемата на всички богоборци, на земната човешка власт. Още през IV век покрай споровете с аномеите за познаваемостта на Бога се оформят и двата лагера – на гения и на благодатта. Това деление се наблюдава още при потомствата на Каин и Сит, които после се смесват, за да родят исполините, които според мен са родоначалниците на политическата класа, изразявайки двоичността в управленски смисъл.

Наред с петолъчката (комунисти), други политически символични фигури са розата (социалдемократи), дървото (консерватори), юмрукът (анархисти), полумесец (ислям), море, слънце, звезди, животни, птици географски очертания на държави, та даже и  автомат „Калашников“ в герба на Мозамбик, което според злите езици може да се разглежда и като откровена реклама на Вазовските машиностроителни заводи (бивши „Фридрих Енгелс“) в Казанлък.

Нататък. Свастиката е популярен символ, само че приложението ѝ след Втората световна война се приема като проява на лош вкус. Иначе преди се е употребявала от кого ли не и за какво ли не, включително за символизиране на слънцето и добрия късмет. На изтривалката пред офиса ми и днес има фриз от преплетени свастики, а тя е купена от кварталната железария. Заслужава внимание и двуглавият орел, видим на държавни гербове, знамена и емблеми. Това е гербът на Палеолозите, последната династия византийски императори. Възприет е за герб на Вселенската патриаршия, на монашеската република Света гора, герб е на Русия, която претендира за византийското наследство чрез Зоя Комнина Палеологина Асенина – българовизантийска принцеса, племенница на последния император Константин XI Палеолог (Драгаш), има го на знамената и в гербовете на Свещената Римска империя, Австро-Унгария, Сърбия, Албания, Черна гора и на много други места. Фасциите (fascio на италиански, откъдето и „фашизъм“) – онзи ликторски сноп пръчки с брадвичка, подобен на легендарния Кубратов сноп, с който кандърдисвал синовете си да не разделят България, – днес се среща комай единствено в герба на антифашистка Франция.

Емблемите на партиите (защото е неуместно да ги наричаме гербове) се стремят да бъдат модерни, прости до наивизъм, каквото се стреми да се покаже и времето, и от тях да лъха на общочовешки ценности. Заедно с това емблемите на партиите много приличат на фирмените логотипи, което не е нелогично, защото често партиите са на практика корпорации. Само дето фирмените логотипи са по-кадърно направени, по-находчиво и по-смислено, не знам защо. Ето някои лога на политически семейства в Европейския парламент.

ЕНП – златно сърце, част от чието очертание е представена посредством четири златни петолъчки. Сърцето се възприема преди всичко като символ на любовта и милосърдието и не носи категорично политическо послание. Но тъй като ЕНП е известна с апетита си към масовост и винаги е ламтяла за максимален брой евродепутати, без особено значение откъде и с какви убеждения, то посланието „Всеки, който има сърце, да дойде при нас!“ е донейде разбираемо.

ПЕС – освен червеният цвят, нищо не носи политически намек. Емблемата им е квадратна и представлява „балонче“ като онези, които излизат от устите на героите в комиксите, за да прочетем в тях какво казват. Иначе квадратът е богата от символна гледна точка фигура, доколкото е свързана със символиката на числото 4 (за което нямаше да говорим – посоки на света, стихии, евангелисти, сезони и т.н.), но едва ли тук е търсено точно това.

Консерватори и реформисти – силует на легнал син лъв на фона на стилизирано изгряващо бяло слънце. Ако наместят в композицията и пирамида, сюжетът ще стане загадъчно-екзотичен. Не знам, на вас словосъчетанието „консерватори и реформисти“ не ви ли звучи като оксиморон – хем консерватори, хем реформисти… Но така или иначе емблемата навява повече десни мисли от жълтото сърчице на ЕНП, пък и след като вече имаме понятия като „консервативен либерализъм“ и „либерален консерватизъм“, нищо не би трябвало да ни шокира.

Зелените/Европейски свободен алианс – емблемата им е нещо средно между цветенце и слънчице, кой знае защо в жълто. От хералдическа гледна точка да се кръстиш с името на един цвят, а емблемата ти да е в друг, си е чиста иновация. Цветенцето-слънчице много прилича на логото на „Овергаз“, само че там листенцата са малки сини пламъчета от газов котлон.

Конфедеративна група на Европейската обединена левица – Северна зелена левица – това е най-немарливата от емблемите на всички политически семейства в Европейския парламент и с нея приключваме техния преглед. Представлява нещо средно между чекмарка (чавка) и разтворена книга в любимите на лявото червен и зелен цвят. Не означава нищо. Може би далечно наподобява на небрежно нарисувана чайка в морски пейзаж, но какво политическо или идеологическо послание отправя тази чайка, аз не се наемам да гадая.

Прескачаме Алианса на либералите и демократите, защото тяхната емблема прилича на светещ надпис пред магазин за играчки.

 

Хайде да видим сега какво ни говорят символите на българските партии. Те, с извинение, са 146 на брой, тъй че не се сърдете, ако не се спрем на всички. Редът на представяне е абсолютно произволен и в него не си заслужава да търсите никаква символика.

ДСБ – син факел в дясна ръка. Синьото и дясната ръка са достатъчен ориентир за заявка, която през годините се изпълнява с променливо усърдие. Факелът напоследък означава преди всичко свобода (вж. Статуята на свободата и логото на радио „Свободна Европа“), но в смисъл повече като свобода на духа във Фаустовски смисъл и ренесансово-хуманистични багри, отхвърляне на догмите, човекът като демиург. Факелът е още и просветеност, но и самодоволство от собствения интелект, от който никакъв повече инструмент за справяне с познатата действителност не ти е необходим. Факелът сочи гордост – гордостта на Просвещението и рационализма, гордостта и претенцията на Прометей, свръхчовека на Ницше. Строяващите се под факела казват: „ние сме хора, за които качеството е по-важно от количеството“, може да сме малко, но сме по-добри от вас, многото. В конкретния случай някой може да види във факела символа на олимпиадите и Хубертеновия принцип – че е важна не победата, а участието, – но би прозвучало заядливо.

СДС – стилизирана светлосиня лъвска глава. Нещо като емблемата на Консерваторъ, но там лъвът е реплика на паметника на Първа пехотна (желязна) софийска дивизия, което е друго. И като цвят и като значение емблемата на СДС се родее с емблемата на консерваторите и реформистите в Европейския парламент, но при българските партии лъвът има различно и по-специфично значение. Той е символ на принадлежността към националната държава и внушава легитимност на претенцията за власт – вижте ме: аз и държавата имаме едни и същи символи. В партийните символи лъвчето е като трикольора – мъчи се да внуши, че съответният политически субект първо е национално отговорен до жертвоготовност и, второ, говори от името на цялата нация, защото изразява нейните идеали и интереси. Други партии с лъвче са ВМРО, Възраждане и АБВ, като и в трите случая лъвът има класически – къде повече, къде по-малко стилизирани – очертания и във всички случаи лъха патриотизъм с възрожденски заряд.

ГЕРБ – емблемата им е загадъчна, защото съдържа европейските звезди (петолъчки), но в случая те не са 12, а 13 (мръсна дузина? – абе, мислете ги тези неща!). От цялата композиция се излъчва чувство на спокойствие, проевропейска лоялност и предвидимост. Разбира се, логото на ГЕРБ не е толкова важно, защото истинската емблема на партията е яркият образ на нейния лидер с цялата сложна символика, с която е натоварен. Иначе ако чрез емблемата си са се опитали да внушат на избирателите си, че са центристка народняшка партия с прозападен профил, успели са.

ДБГ (както виждате, за нас няма малки и големи – ДБГ веднага след ГЕРБ!) – стилизирано дърво. Имам голяма заслуга за тази емблема, защото навремето аз внуших символа и организирах конкурса. Дървото на ДБГ е на фон от тъмносини, светлосини и един зелен сегменти. Познайте кой си поиска зеления (МК)! Тогава още идеята беше ДБГ да е нов десен консервативен проект. Но че дървото е символ на консерватизма знаехме неколцина; повечето от останалите, начело с лидерката, търсеха и намираха екологични значения. Ето още една ситуация, подобна на онази с герба на ГДР и с логото на LCS. Нали знаете, че всеки народ си има дърво? На гърците и римляните е дъбът, на славяните и германците – липата, на скандинавците – ясенът (Игдрасил), на юдеите – смокинята и т.н. Това – между другото.

БСП – роза. Емблемата им претърпя няколко коренни промени, за да е винаги модерна, дори и в дизайнерско отношение – нали разбирате: модерна левица, макар и столетница. За БСП червената роза е важна, защото ги разграничава от червената петолъчка, от комунизма и ги родее със социалдемокрацията. Пък и нещо българско има в розата: „вземи във този хубав ден една българска роза от мен“ (Найден Вълчев). Иначе извън означаването на политическото семейство розата е богат символ – Йорк и Ланкастър, розенкройцерите, мускалите на бай Ганьо, казанлъшката гюлова ракия на чорбаджи Нено от „Маминото детенце“ на Каравелов и много други.

Друг, който използва розата по социалдемократически причини, е Александър Томов (Лупи), чиято партия понастоящем се зове „Българска социалдемокрация – Евролевица“. Неговата роза е по-месеста от тази на БСП и прилича малко на карфиол. В средата ѝ най-неочаквано се открива червена кльомба, за чието присъствие там няма друго обяснение освен това, че въпросната левица е по-модерна от БСП, толкова модерна, че вече е в епохата на електронната поща. Сиреч, ако сърцето ви тегне към някаква социалдемокрация, към някаква модерна левица, то изберете тази с кльомбата!

БЗНС – на оранжев фон зелена четирилистна детелина, като листата са сърца. Детелина е емблемата на и на другото БЗНС – „Ал. Стамболийски“ – но там не са сърца, тяхната детелина е по-консервативна. Както казахме и по-горе, разпознаваемият цвят на земеделците е оранжевият а детелината е зелена, просто защото Бог я е създал така. Когато листата ѝ са сърца, тя е троичен символ, назоваващ щастие, любов и фураж.

ДПС – две маслинови клонки. Маслиновата клонка е символът на мира. Първоначално, разбира се, това е мирът между човека и Бог (Ной, гълъбът), но впоследствие – мирът просто ей така. Особена заслуга има Пикасо, който проявява подчертан интерес към гълъбите, включително и към такива с маслинови клонки в човките. Като политически символ двете преплетени в основата маслинови клонки стават популярни след създаването на емблемата на ООН. Логото на Фред Пери е почти същото (без Северния полюс по средата), но едва ли Ахмед Доган се е вдъхновявал от него. Идеята му по-скоро е била мир и универсалност и в общи линии се възприема точно така. Светлосиньото дава коректна насока към съответното европейско политическо семейство на либералите. Маслиновите клонки не бива да се бъркат с лавровия венец, дори и само от ботаническа гледна точка.

Атака – глаголическо „а“, наподобяващо свастика, разработвано включително и на хоругви. Глаголицата като всяка азбука е набор от символи. Буквата „а“ като първа по ред има формата на кръст. Като политически символ обаче е вик за българщинà и за културна еманципираност на България от Русия, както конската опашка, която ползваме, за да покажем, че сме по-скоро хуни, отколкото славяни ­– види се, емблемата на „Атака“ е била замислена, преди Волен Сидеров да стане русофил. Емблемата е много подходяща за всяка партия, която иска да мине за патриотична и националистическа, все едно дали в добрия или лошия смисъл на думата, още повече че с нея започва и името на „Атака“. С подобни мотиви се използва и символът IYI в емблемата на БНС, но той отвежда чак в легендарните предхристиянски времена. Всички, които търсят идентичност в убеждението, че са хуни, използват, заедно с конската опашка, този знак в една или друга форма. Не съм сигурен, че някой знае какво точно означава, независимо от теориите.

Глас народен – петел (международен символ на рекламата напоследък, а в миналото и на други неща, най-вече на мъжка потенция; в старобългарския език думата е като съвременния жаргон за пенис, откъдето и курица за женски петел в руския език). Иначе петелът е вестител на новия ден и на пробуждането. И чудесно се връзва с понятието „глас“.

НДСВ – тяхната емблема продължава да е енигма. Жълта е и вече обяснихме защо (жълтото е злато – владетелски цвят, но и цветът на царството Божие, с което се легитимира властта на земния владетел и поради което фонът на иконите и ореолите на светците са златни). Навремето някой от партията твърдеше, че това било слънце, изгряващо от раковина, но не се нае да разтълкува символиката. Иначе на непредубедения наблюдател прилича повече на дамско ветрило или на пуяк, погледнат отзад.

НФСБ – стилизиран телевизионен екран (светлосин, какъвто е всеки телевизионен екран в света на символите), изпълнен с картата на България, чиито очертания са оцветени в националния трикольор. За мнозина това е проблем. Всяко използване на тези очертания за емблема означава признаване на текущите граници. До 1944 тази форма – на днешната българска карта – се приемаше като позорна несправедливост, озадачаваща в емблемата на една патриотична формация. Очертанията на Екзархията сякаш ще са пò на място. Тук обаче посланието, разбира се, отново е „обичаме родината“ и „представляваме целокупната нация“.

Не са много останалите партии, чиито емблеми представляват някакъв интерес от гледна точка на символичното им значение. Сред тях са Гергьовден – св. Георги на кон пронизва змея, за да покаже победата на доброто над злото и на истината над лъжата (змия=лъжа); ДОСТ – ръкостискащи се ръце, в клипартовете това е иконата за сделка; Д3 (Движение Демократично Действие) – три триъгълника с възможност да бъдат прочетени и като нещо средно между делта и кирилско „д“, насочени надясно и в три нюанса на синьото от по-светло към по-тъмно; Евророма – слънце с по един кон от двете страни; Зелените – тяхната емблема е самото име на партията, в което буквата „л“ е заместена от изображение на нещо средно между листо и птиче перо; Има такъв народ – аморфно светлосиньо петно, което може да е пита, баница или восъчен печат, с кръг в него и името на партията с тъмносини букви във фриволен леко келтски шрифт; Презареди БГ (България без цензура) – стикер „BG“ за автомобил в елипса, обиколена от стрелка, която посочва нагоре. Май няма други, чиито емблеми да заслужават споменаване.

 

Това, което искам да кажа с всичките тези политически символи, е следното. Нали помните мизерната тъмносиня бабичка-костовистка, заложник на социалната система, която е готова да се закълне, че е дясна. Е, бабичката не е неадекватна. Бабичката е права. Тя не е калкулирала политическото си положение, не се е запитала дали е работодател, наемник или ползвател на социални услуги. Няма и представа от това къде минава границата между държавно разпределение и оставяне на капитал у предприемачите, която определя една политика като лява или дясна. Едва ли се пита кое е по-важно: да даваш или да получаваш, да създаваш или да потребяваш. Бабичката е видяла синия цвят и е избрала небето пред земята, дясното пред лявото. И е била трагично неправа, защото небето и земята не са в опозиция, лявото и дясното са двете страни на едно и също нещо, човек има лява и дясна ръка и с голямо нежелание би се лишил от някоя от тях, независимо коя. Затова бабичките не бива да се занимават с политика. Пак се шегувам. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен, защото ако тръгнеш от Египет към Великобритания, Картаген остава от лявата страна. От Великобритания към Египет е друго.

За Годишникъ 2020

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 174 other followers: