Четирите ръце на политическия мутант

Последното народно събрание беше уникално (дано не се повтаря!) – приличаше на кокошка с отсечена глава: повъртя се, попремята се, попърха с крила, опръска всичко с кръв и нечистотии, пък след няколко дни притихна. Всъщност по-точно е да се каже, че на събранието беше отсечена не главата, а ръката. Лявата ръка. Отсечените ръце не пръскат по-малко от отсечените глави. Тъкмо българската десница позакрепна, поосъзна  се и стъпи на крака и – бум! – провали се левицата. И отприщи бесовете.

Според старо и наивно народно поверие, силите на злото вилнеят нощем, тъй като тогава Бог гледа само с едното Си око, понеже с другото спи. Но пък и тук има някаква инстинктивна мъдрост. Народният гений е доловил с гръбначния си мозък, че когато хармонията се наруши, се възцарява хаосът, а хаосът е зло. Ако редът е битие, то анархията е небитие. Когато пък в система, състояща се от две неща – в случая очи – елиминираш или отслабиш едното, се нарушава хармонията, битието пропада в небитие. Така и с демокрацията, но при нея не са очи, а ръце – лява и дясна, добрите стари полюси.

В българската политика лявото открай време – още от Дядото та до Корнелия – е БСП, дори в моменти, когато е по-дясно от дясното. Днес БСП е в лошо положение (за първи път не заема едно от двете места начело на класацията) и вляво се оформя празнина, която бързо започва да се държи като вакуум – засмуква всевъзможен космически боклук. Този боклук се засмуква и когато вакуумът е вдясно, тъй че левите читатели да не бързат да се обиждат.

От своя стана българската десница винаги е била проблематична, а не гладка от Дядото до Корнелия. Нейната основа винаги е била по-скоро ценностна, отколкото икономическа и всяка игра с идеологиите се е отразявала объркващо върху самоопределянето на хората. Поради историческото обстоятелство, че държавността ни се възстановява при специфична социална картина – 90% селяни, – българското дясно се ражда повече като монархическо и православно-консервативно, отколкото като индустриално и либерално. Същинската капиталистическа прослойка винаги е била тънка и често декадентска като героите на Димитър Димов от „Тютюн“. След демократичните промени през 1989, дясното до голяма степен съвпадна с антикомунизма. Мнозина недоволни от просъветския режим, се писаха десни, въпреки че по природа бяха болшевики парекселанс. Но така или иначе се оформи някаква десница (СДС-ОДС), настани се срещу левицата, балансира я и дори започна да я доминира. Нещата потръгнаха.

За жалост тази десница биде взривена и разделена между (и от) лидерите си. Всеки разпознаваем седесар се оказа със собствена партия. Трябваше да мине време, за да бъде заменена формално взривената десница с нова. Такава не можа да стане Царят, който е ревностен центрист и такъв следва да бъде по силата на възпитанието си. Такава, след мъки и компромиси, стана ГЕРБ, въпреки че не малка част от стария десен електорат не успя да се преглътне това и сега се чуди как да обясни подкрепата си за световното левичарство. А колко по-спокойно би било, ако хората членуваха и правеха политически кариери в партиите, в които са членували и правили кариери дядовците им, и гласуваха за партии, за които са гласували дядовците им. Както има потомствени левскари. Помня в махалата имаше баща, дядо и син левскари, които ходеха заедно на мач и при загуба се връщаха разплакани. Но Българинът (знаете си го – онзи, единственият и косматият) се ужасява от всичко, което съдържа някакъв намек за исторически континуитет, за потомственост и приемственост. Българинът през годините на комунизма бе научен, че трябва да се опълчва на баща си и да строи нови светове.

Като че ли демокрацията се чувства най-добре в условията на двупартиен модел. Забележете, че казвам „двупартиен“, а не „двуполюсен“, макар че обективно два са полюсите (ляво и дясно), а партиите, които се борят да ги заемат, могат да са и повече. Но когато полюсите са два, а партиите са повече, тогава страда идеологическата хигиена, някои по-изпаднали партии (като ДСБ) се лашкат между лявото и дясното и излишно фрустрират избирателите си, които искат да останат лоялни от уважение към себе си. Аз съм стар привърженик на двупартийния модел, доколкото изобщо съм привърженик на демокрацията и на някакви модели с участието на партии. Моето мислене е съборно, а не партийно.

Понякога нашата политическа система прилича на мутант. Ето, ако се вгледаме по-внимателно, ще видим, че ръцете ѝ не са само две – лява и дясна, – а в средата, точно от гърдите стърчи още една. Тази трета ръка – немирна, пакостлива и алчна, – е ДПС. Ние никога няма да имаме двупартиен модел като англичаните или американците, защото нямаме и двуполюсен. Там където нормалните демокрации имат левица и десница, при нас има и трети израстък с гарантирана електорална база на етническо-религиозна основа. Това уж е забранено, ама нà – факт. Факт, който изкривява до уродливост всяка обективна пропорция между лявото и дясното в конкретния исторически контекст.

И още. Не стига че от гърдите ни расте трета ръка и съблазнява ту лявата, ту дясната, ами и откъм гърба е поникнала някаква четвърта ръчичка, която все още прилича само на брадавица, но расте с часове. Това е президентската институция с изкушението си да се бърка в изпълнителната власт и по-конкретно – президентът Румен Радев, който вече раздвижва недоразвити пръстчета и се протяга към сърцето на политическата система, едва-едва тупкащо в средата на нейния мутирал организъм. Дали Чернобил има нещо общо с ДПС и Румен Радев, с мутантската уродливост на политическата ни система? Едва ли. Би било много лесно и прекалено хубаво.

И ето ни нас, простите граждани, в ступор пред четириръката ни политическа действителност. Да бяха здрави поне традиционните ръце – лявата и дясната, –а те не са. Дясната не е съвсем сигурна, че е дясна, а лявата се съсухря и скоро ще се превърне в смешен израстък като преден крайник на тиранозавър. Дано не се стига дотам! При разколебано присъствие на лявата и дясната ръка, при силно намалели функции, останалите две ръце в политическия корпус се стремят да се наместят в овакантените пространства, размахвайки се в грозни гърчове. Заедно с тях се мъчат да се наместят и десетки дребосъци, които като чайки крещят зад държавния кораб и се стрелкат да ловят зашеметената от витлата му риба. Поне да не бяха толкова кресливи! Сякаш не са чайки, а плешиви лешояди. На всичкото отгоре покрай тях се легитимира и криминален контингент. Как се оправя такова нещо? Никак. Затова мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

За News.bg

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 184 other followers: