Аргументът на младостта

Седмицата премина под знака на младежта. По-точно на новата младеж във властта. Обсъдихме председателя на Парламента – 34-годишния Никола Минчев, който бил адвокат на Кирил Петков и го консултирал по делата на ББР, докато Петков бил служебен министър на Румен Радев. Какво толкова – ако спечеля изборите, и аз ще си сложа адвоката за председател на Парламента. Е, Минчев не бил избран толкова в лично качество, колкото като представител на кантората в която работи и чиито собственици хич даже не са младежи, ами са моя възраст – с повечето сме приятели от университета.

Друг младеж, който нашумя, е една депутатка, за която се разбра, че се казва Деница Симеонова и която в понеделник изнесе реч за Кирил Петков (Киро) от парламентарната трибуна. Всъщност че не я бях чувал преди това е лично мой недостатък, защото тя, както и останалите нови лица от ПППП, се оказа надлежно представена във виртуалното пространство. Ако се интересувате, пуснете си търсене в Гугъл – услужливи сайтове с амбиции да станат проправителствени официози, вече са публикували галерии с портрети на нови звезди и ухание на тамян.

Деница Симеонова се изказа при гласуването на поредното правителство в понеделник. Наскоро писах за PR манипулациите, които стигат дори до ниво отделни думи като „шайка“, „клика“, „мафия“ и т.н. Повторени достатъчно брой пъти, те подсъзнателно създават обществени нагласи. Та ето ме и мен: не казвам „новото“, а „поредното“ правителство (защото съм евтин сугестор). Думата „ново“ е като „промяна“ – положителна дума, полезна дума за създаване на нагласи при старателно натякване. Докато от думата „поредно“ лъха известна досада и горчив предишен опит. Положителна дума като „ново“ е и „младо“. Младо като „ваклооката“ Лена Не-знам-си-коя, както я нарече в стих журналистът Стоян Иванов. Нарече я „ваклоока“, а не „не-знам-си-коя“.

Следващият младеж, който се прочу, беше някой си Радослав Василев на 29 години – икономист от Раднево: – стана да се изкаже, обаче се засрами и си седна. Съсипаха го от подигравки, чак ми стана жал. Но пък парламентарната трибуна би трябвало да е апогей на ораторската кариера, а не неин дебют. Младостта, мисля си, навсякъде другаде заслужава симпатия и великодушие, но не и в народното събрание, което е естествен наследник на съвета на старейшините (на латински „сенат“ от senex – старец), а какво младежко да търсим в един съвет на старците!

Та въпросната Деница Симеонова даде великолепна илюстрация на аргумента за младостта. След като показа образец на висок панегирик в прослава на Кирил Петков – такъв, какъвто по време на комунизма получаваха само полубогове като Маркс и Ленин (и от време на време Георги Димѝтров) – младата народна представителка завърши в стила на лятната универсиада през 1961: „сега на сцената излизаме новите, младите хора заедно с Кирил Петков, децата на промяната. Родени през 1980-те 90-те години, ние нямаме нищо общо с демоните на миналото“. Долавяте ли думите: „сцената“ – мястото, където се осъществява историята; „новите“ – за разлика от старите, „бившите“, с горчива точност описани от Вили Лилков и Христо Христов в тяхната книга „Бивши хора по класификацията на Държавна сигурност“; „децата на промяната“ – повеите на надеждата, животворни почти колкото априлските от 1956, на чиито криле изгря др. Тодор Живков; „демоните на миналото“ – нещо като мракобесните времена на монархофашизма, от които ни спасиха партизаните и най-вече Червената армия. Стилистиката, инструментариумът е като на „Работническо дело“ в началото на 50-те.

Ключово обаче си остава „младите“. Помня, че и ние, докато сме били млади в една или друга степен, сме олицетворявали някакви надежди за невероятно бъдеще и доказателство, че тези надежди ще се сбъднат, беше единствено младостта. Имаше „млад техник“, „млад милиционер“, „млад каквото-се-сетиш“… Младостта беше и аргумент за правота, произтичащ – знам ли! – от някаква презумпция за невинност, необремененост и обща чистота. Замислете се какъв мит е това!

„Младите“ е парола, която отваря всички врати, извинение, което прощава всички грехове. „Оставете ни нас – благо се усмихват старите чичковци с дебелите вратове и дебелите портфейли, – нашата е изпята. Гледайте младите, тяхно е бъдещето, те са господарите на утрешния ден!“. А младите вървят в бодър строй и скандират лозунгите, които преди това старателно са им написали чичковците с дебелите вратове. Младата кръв опрощава, рестартира, оживява старите трупове. Дава нова надежда до следващия път, когато се върне разочарованието на реализма, но тогава пък ще е напъпила следващата бодра смяна и нетърпеливо ще пристъпва по тъча, плющейки със своите невиждани знамена, ушити все от онези стари чичковци с дебелите вратове. Помня как едно лято (бяхме гимназисти) в продължение на цял месец в специален лагер в Обзор професионални режисьори и масови пропагандатори ни тренираха как да преминем на 9 септември със знамената си пред президиума на мавзолея на Георги Димитров, откъдето благосклонно ни махаха другарят Живков и останалите, трогнати, просълзени от младежката ни спонтанност.

Не си мислете, че в главите на тези младежи, които гледате днес, е същото като във вашите. Те не мислят себе си като фигуранти в нечия чужда игра. Те вярват, че ще се справят с всичко ей така, от само себе си, само защото са млади и интелигентни. Спрямо предишното поколение те са нов еволюционен етап в развитието на homo sapiens и поради това единствено фактът, че са представители на следващо поколение, което идва да смени предишното (всъщност единствено физиологически), им е достатъчен да вярват, че каквото и да правят, го правят по-добре; дори само да дишат – пак дишат по-добре. Тази нагласа е тъжен резултат от една наивна философия, според която светът върви единствено към подобряване и усъвършенстване, поради което всяко ново е по-добро от всяко старо, единствено по причина на своята новост.

Нас са ни възпитавали по същия начин. Закърмени сме с „Отцы и дети“ (1862) на Тургенев – книга за сблъсъка на поколенията и как новото отрича старото. Още тогава, горе-долу по времето, когато у нас Никола Козлев създава поемата „Черен арап и хайдут Сидер“ и десетина години след „Манифеста“ на Маркс и Енгелс, прогресивните сили са подстрекавали младежта да се опълчи на своите отци. И това подстрекателство даде резултат в обезглавените статуи на Колумб през 2020.

Бъдещето принадлежи на младите. Да, и какво от това? Срядата по-добра ли е от вторника? Четвъртъкът по-добър ли е от срядата? Хората си имат индивидуални качества и точно както няма никакво значение дали са мъже или жени, така няма значение дали са млади или стари и изобщо на каква възраст са. Моцарт е написал първата си симфония деветгодишен, Беляев дебютира с „Главата на професор Доуел“ на 41 години. Какво значение има това, какво значение има възрастта?

Дори да не отричат предишното поколение, дори да не го зачеркват, младите пак са по-особени, само защото са млади и защото им принадлежи бъдещето, което (не сте забравили, надявам се) е дефинитивно по-добро от настоящето, тъй както настоящето е по-добро от миналото – тоест Четворната коалиция е по-добра от Бойко Борисов по същия начин, по който Бойко Борисов беше по-добър от Тройната коалиция.

По времето на комунизма ни караха да пеем една песен, която разказваше за комунистите, комсомолците и пионерите, свързани в диалектическа цялост:

Комунистите щурмуват небесата,
комсомолците след тях летят.
Пионери, пионери!
Славен път ни чака – звезден път!

Нещо като малкия Еврипид, който посреща Софокъл на връщане от Пелопонеската война, а пък Есхил е вече senex. Както виждате, тук комунистите са славното настояще, комсомолците са близкото, непосредственото бъдеще, което почти се е осъществило като настояще, а пък пионерите, ние (сборният лирически герой на произведението) сме истинското, светлото бъдеще, което, както ни учеше комунизмът, със сигурност ще дойде, ама някой друг път. Младежите са толкова идеални, защото олицетворяват едно бъдеще, което никога няма да настъпи. Преди дори мъничко да се приближи това бъдеще, младежите вече няма да са младежи, но ще има други младежи, на които да възлагаме химерите си и да се утешаваме, че ще довършат нещо, което ние не сме започнали както трябва. Затова не казвайте: „оставете ги, те са млади, сега се учат“, защото когато се научат, вече няма да са млади и няма да са ви интересни. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

За в. „Труд„.

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 192 other followers: