Русофилия или Путинофилия

Българите са склонни да си правят кумири, както и към всякакви други нечестиви практики като магии, гадателства, йога и пр. Вижте как се отнасят към паметта на националреволюционерите. Нима да си татуираш нечие лице върху тялото не е правене на кумир? Затова да не се чудим, че за мнозина и Путин е кумир. Но това няма нищо общо с разсъжденията на Ивайло Дичев в DW.

За мен винаги е било празник да чета DW и затова го чета рядко. А може би е празник, именно защото го чета рядко, както и приемам причастие – два-три пъти годишно, за да не го превърна в рутина. Помня как в детството ми „Дойче веле“ беше „вражеска“ радиостанция, по-вражеска от Би Би Си и толкова вражеска, колкото „Свободна Европа“. Днес „Дойче веле“ е радикален левичарски стенвестник, в сравнение с който старото „Работническо дело“ си е направо Völkischer Beobachter. Все едно, няма значение.

Та във въпросното ново, съвременно „Дойче веле“, често пише проф. Ивайло Дичев. Пише често и скучно, но не всеки има дарбата да пише увлекателно. Затова не коментираме стила му, а тезите. Конкретната теза е, че „путинофилията“ е нещо много различно от русофилията и от левите убеждения на левите хора (защото в „заобиколения от олигарси“ Путин нямало нищо комунистическо). Путинофилията била любовта към силната ръка – нещо като силната ръка на Бойко Борисов, когото обаче, чудно защо, днес не обичат заради нея (всъщност какво му беше силното на ръката, докато управляваше?), а в момента той е може би най-мразеният политик в България. Авторът обобщава: „Не мисля, че възхищението пред Владимир Путин е плод на някаква русофилия. Путинизмът е в същината си преклонение пред силната ръка“. Къде е, г-н Дичев, тук любовта народна към силната ръка? Твърдите, че в момента, в постбойкоборисовата епоха на „продължаваща промяна“, силната ръка се олицетворява от Бойко Рашков, който даже не бил и достатъчно силен за нашите нужди, още можело! Ама май точно Вие в случая се възхищавате от Бойко Рашков, не народът. Рашков ли е следващият народен любимец, следващата Бардоква? Нещо не ми се вижда съвсем правдоподобно…

Може би у руския народ наистина има някакъв възпитан във вековете на крепостничество инстинкт към Батюшката, може би и без тези векове руснаците са си такива, неспособни на демокрация – всеки народ е различен. Но какво общо има това с българите и с българските русофили и путинофили?

Ноторен факт е, че Дичев няма особено високо мнение за българите и българщинàта. Дичев казва, че путинофилията и русофилията били две съвсем различни неща, защото българинът се кланял на здравата десница. Нищо подобно. Путинофилията не е нищо повече от персонифицирана русофилия. Щяха ли така да се просълзяват от Путин, ако беше, да речем, Велик херцог на Люксембург със същата си „силна ръка“? Защо не се възхищават така от президента на Гамбия „негово превъзходителство“ Джамех, от еритрейския Афеверки, от Мсвати, властелинът на Свазиленд, последната абсолютна монархия в Африка или от който и да е от останалите жестоки съвременни диктатори? Всички те са хора със силна ръка, по отношение на която, според Ивайло Дичев, българите са фетишисти.

Както казва руският писател Михаил Шишкин: „Путин е симптомът, а не болестта“. Всеки управник рано или късно се проявява като еманация на народа, над който властва. Със сигурност и османските султани са прихванали някои балкански черти в последните дни на Болния човек край Босфора. Да филиш руснаците значи да филиш Пути, както и да филиш Путин означава да филиш руснаците. Съжалявам за свестните и нормални руснаци, но свестните и нормални хора винаги падат жертва на обобщението. Затова и ние сме преглътнали обобщеното мнение в Европа, че българите и румънците просят и крадат в метрополитените на европейските столици.

Българската русофилия се крепи на два мастити кита: 1) скептицизма по отношение на католико-протестантския, а напоследък и откровено безбожен, Запад, заплашващ да изпепели добрите нрави със своя модернизъм и 2) лоялността, убедеността, че „освободените“ дължат доживотна благодарност на „освободителите“, защото така е честно, така е благородно. Темата за историческата благодарност е твърде интересна. Например: трябва ли да е съизмерима благодарността на българите към руснаците за възвръщането на държавността с благодарността на руснаците към българите за придобиването на християнството и писмеността? Аз поне такава благодарност от руснаците не диря, но те под път и над път ужасно нетактично напомнят, че трябва да сме им благодарни до гроб за техния пореден неуспешен опит да турят ръка на Босфора и Дарданелите. Бритите и англосаксонците благодарни ли са за нещо на римляните и викингите? Изразяват ли денонощно благодарността си с треперещи гласове и просълзени очи? Защото римляните и викингите са в основата на това, което са гордите англичани днес, тук няма спор.

Със сигурност обаче у нас русофилия има. Със сигурност има и путинофилия и тя закономерно ражда путинофобия – две еднакво смешни и неадекватни състояния (не случайно суфиксите -филия и -фобия се употребяват най-често при психическите заболявания). Да се занимаваш с филене и фобене е унизително, губи време. Но има професионални политици и амбициозни аматьори-ексхибиционисти, които се вдигнаха да настояват Синода да отнеме някакъв орден, който навремето бил дал на Путин и аз не знам за какво. Горкият Путин още не се е съвзел от удара, дето му отнеха „доктор хонорис кауза“ на Великотърновския университет, та сега и това! Остава и Бойко Борисов да си поиска кучето!

Ясно е, че организаторите на инициативата не целят нищо друго от привличане на внимание към себе си, защото напоследък интересът към тях е, според клишето, близо до точката на замръзване. Но има и друго. При някои от тях движеща сила е омразата към Българската патриаршия. Странно, защото точно в тези путинофобски времена БПЦ не е на страната на РПЦ (в каквото цял живот нейните умни „спасители“ са я обвинявали), а на позицията на Вартоломей и Вселенската патриаршия във Фенер. Но няма, няма вдъхновен богослов, който да разнищи тази тема. Вместо това се вади поредната матрица и с нейна помощ се обяснява кое как е по въпросите на Църквата. Но за тези матрици по-подробно ще говорим утре.

Но какво толкова сме се разбъбрили! Всъщност целта на Дичевия текст за силната ръка, путинофилията и русофилията, не е да създаде невиждана философска конструкция (идеята никак не е оригинална), а да похвали Бойко Рашков и да наругае Иван Гешев – и Дичев, като всеки, с хоризонтите си и със служебните си задължения. И верен на отбора и агитката си. Но пък ние бяхме длъжни да подходим добросъвестно. Ние не сме от ония, дето „силно да филят и фобят“ (ако трябва да осъвременим Ботев, „На прощаване“), на нас „ни стига тая награда“ (ibid.) един ден да видим Картаген разрушен от славните легиони на Публий Корнелий Сципион Емилиан. Разрушен, разоран и посипан със сол.

За News.bg

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 192 other followers: