Жив е консерватизмът, жив е!

Нека още в началото да кажа, че аз не съм консерватор. В момента, в който публично заявя: „Аз съм консерватор!“, ще престана да бъда такъв, дори и преди да съм бил, и ще изгубя правото някога да се наричам по този начин. Не може да има твърдение „аз към консерватор“. Възможно е само твърдението „той е консерватор“, за предпочитане изречено от някой политолог като онези, които ги канят по телевизиите да лепят етикети на невинните хора.

Това е проблем преди всичко на консервативните партии, защото не върви техните активисти да се изпъчат и да кажат: „ние не сме консерватори“. Какъв си ти бе, аланкоолу, ако не си консерватор, с какво се занимава партията ти? Или си решил на всяка цена да имаш партия, огледал си се: я да видим каква партия няма – и хоп! – консервативна, че е най-екзотично, звучи някак хем благородно, хем чуждестранно. Ама що е то „консервативно“ – това изобщо не те интересува. Достатъчно е да се знае, че идваш да спасиш народа. Това държат да се знае за тях и всички останали, не само консерваторите.

И вижте колко смешно се получава. Съвременните комунисти са избрали да наричат себе си „либерали“, макар че любовта им към свободата е лицемерна. Следователно съвременните антикомунисти лесно се изкушават да нарекат себе си „консерватори“ само по този единствен белег – антикомунизма; да не са либерали като комунистите. И понеже либералите са глобалисти, то за консерваторите остава да са националисти. Бъдете сигурни, че ако комунистите успеят да убедят света, че са консерватори (което става все по-лесно, колкото повече се отдалечаваме от събарянето на Берлинската стена и разпадането на Съветския съюз), то антикомунистите веднага ще си лепнат етикета „либерали“. Ето: партията на Янев щяла да е консервативна или по-точно – в „национално-консервативния спектър“ (тези хора наясно ли са изобщо какво значи „спектър“?), но с партиите и новите проекти в навечерието на поредните предсрочни избори ще се занимаем може би в понеделник.

Да-а-а… Комунистите станаха консерватори. Следователно антикомунистите ще трябва да се пишат либерали. То всъщност и в момента има много антикомунисти, които искат да минат за либерали, или пък обратното – много либерали, които се изживяват като антикомунисти, защото либерализмът отпреди половин век няма нищо общо с днешния. Освен името. Ще познаете кой какъв е по крясъците за благото на другите. Колкото по-наляво отивате, толкова крясъците стават по-нетърпими и съответно – по-неискрени. С присъщото си нахалство лявото си е  присвоило грижата да направи живота по-добър, като че ли грижата на дясното е някаква друга.

Но глобалното размиване на брандовете не е единствената причина за хаоса, който цари в българската политическа, пък и гражданско-обществена, мисъл. Българският консерватизъм (мнозина са на мнение, че консерватизъм в България е нещо като бели нощи в Гвинея, тоест твърдят, че такъв няма и не може да има, обаче всъщност има) е твърде специфичен. С какви особености се характеризира той?

Да видим обективните предпоставки. В България няма социална база и традиция онзи консерватизъм, който си представят читателите на Едмънд Бърк. Няма аристокрация, обезглавена (буквално) от арогантната буржоазия, а пък антиклерикализмът се проявява в просташко безбожие, слава Богу не повсеместно, а само сред тънките „просветени“ слоеве на обществото. Няма класически аристократичен консерватизъм, обаче има друг ­– селско-православен – и вероятно на него дължим много. Този консерватизъм зачита бащите и дедите, с което внася усещането за здравословен континуитет и историчност, така необходими за осмислянето на повечето исторически процеси. Този консерватизъм е запазил и вярата в Бог, макар и не с терминологията на академичната теология. За жалост обаче досега не се е появил във вид на политическа доктрина. Всеки, който тръгва да се прави на консерватор, все още не може да се отърси от карбонарския дух на клетите ни националреволюционери от втората половина на XIX век.

Освен обективни, пред българския консерватизъм има и конюнктурни проблеми. Имаше момент, когато консерватизмът беше модерен и това го съсипа. Оттогава малцина искат да чуят за консерватизъм. Става дума за последните евроизбори и възхода на национализмите, „Европа на отечествата и нациите“ и т.н. Тогава кой ли не се писа патриот, кой ли не се писа консерватор! Изкушиха се даже и зализаните брюкселски „десни“, които намериха формула да се пишат и те консерватори. „Единствената задача на консерватизма – каза тогава в тесен кръг един наш евродепутат – е да  консервира либерализма“. Да не би пък историческата роля на републиката е да консервира монархията? За това става въпрос. Смешното и конфузното за нашите патриоти и националисти, които тогава се опитаха да завземат консервативния сектор (а не спектър), е че класическият консерватизъм се появява като реакция именно на въведените от Френската революция фигури на „нацията“ и „гражданина“. Консерватизмът е клерикален и одобрява съборността, вселенскостта на Църквата, ако щете, нежели да идеализира националната държава, която изправя съборността пред сериозни затруднения. По възникването си национализмът и консерватизмът са две диаметрално противоположни неща, но сега всички националисти минават за консерватори. И може би така трябва, защото ако левият либерализъм е глобализъм, то на десния консерватизъм не му остава друго, освен да бъде национализъм. Но това е неправилно, защото профанизира мисленето. Ако не си „джендър“, не ти остава друго, освен да си „путлерист“. Иначе става прекалено сложно и не е изключено да се стигне до главоболие.

Не бива да подминаваме и субективния фактор. Най-различни герои, медийни звезди и „професионални политици“, гастролиращи от партия в партия и прокламиращи идеологията на деня, в един момент, в онзи момент, когато Тръмп и Орбан сияеха на небосклона, решиха да се пишат консерватори. А много от тях не са такива, дори и в битовия смисъл – мислят като синдикалисти и герои на наемния труд, гордеят се, че са прогресисти и позитивисти, нямат семейства, прелюбодействат, консумират с удоволствие задъханото постмодерно изкуство, с радост приемат либералните ценности, наричайки ги „цивилизационни“ и т.н. Страхувам се, че ако довчера консерватор означаваше някакъв националист, то днес вече не е нещо повече от обикновен ексхибиционист. И тъй като ексхибиционистите по правило са по-забележими, то истинските консерватори (тези, които отказват да ги наричат така) остават в усойната сянка на народната забрава. От години, в търсене на политическа реализация или най-обикновена синекура, всевъзможни политически тарикати, хамелеони и номади се писаха консерватори, защото решиха, че в тая работа има далавера. Или създадоха собствени партии, или прелетяха през вече готови като застаряващи нимфи, разтресли Рубенсови телеса. Сплотени от солидарността, чрез която инстинктивно оцеляват некадърниците и бившите партийни секретари и секретарки, те винаги намират своето място под слънцето и след като го заемат, гледат оттам високомерно, сякаш то им се полага по законите на справедливостта.

Но е хубаво, че все още има хора, дори и в лицето на Стефан Янев, които искат да се настанят в консервативния „спектър“, искат да се пишат консерватори. Хубаво е, защото очевидно все още „консерватор“ звучи сравнително прилично на фона на всички компрометирани до изнемога либерали, а хитрите професионални политици (какъвто Янев не е) се стремят да се намажат с лустрото на тази дума. Очевидно „консерватор“ към денотацията си на „неизменчив“ (или по-точно – „изменчив с нежелание“) добавя и конотацията „нормален“. Консерватизмът все по-убедително се налага като синоним на нормалност или – и това е твърде печално – на носталгия по изгубената нормалност. Но пък ако нормалността има намерение да се завърне, то и пред консерватизма има бъдеще.

Лошото е, че консерваторите обикновено са малцинство и няма как да властват по законите на демокрацията. А консерваторът е човек, който на всяка цена трябва да управлява, но в никакъв случай не бива да се допуска да разбере, че го прави. Това е едно от гениалните прозрения на Дъглас Адамс, а пък той е фантаст и то фантаст-хуморист, което е кокетен начин да наречеш някого утопист. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

За в. „Труд„.

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 196 other followers: