Как различните християни понасят демокрацията

Има ли изобщо нещо общо между християнството и демокрацията? Та нали самите ние се отказваме от индивидуалната си воля, за да приемем на нейно място Божията и тя да бъде вече наша воля? Самият Господ ни учи, че за да получим всичко – целия свят и вечността – е достатъчно да молим само за няколко неща и едното от тях е „да бъде Твоята воля както на небето, така и на земята“ (Мат. 6:10), както в невидимия, така и във видимия, както в духовния, така и в материалния свят. И как така, след като сме готови да изхвърлим своята воля, за да приемем Божията, поискахме за себе си политическата власт?

Според посоката на своето произтичане властта бива два вида – отгоре надолу (теокрация) и отдолу нагоре (демокрация). В първия случай Бог взима управленските решения и никога не греши, а във втория ги взима народът, без да е застрахован от грешки. Днес теокрации няма. Наричат „теокрации“ страни, в които политическата власт съвпада с духовната (Иран и Ватикана), но това все още не значи, че управлява Бог. Самият Ватикан в днешния си вид като държава е обособен едва през 1929 с любезното съдействие на Мусолини.

Демокрацията се ражда през 11 век пр. Хр. с възцаряването на Саул. Тя произтича пряко от грехопадението, при което сатаната, а и човекът, повлечен от него, си въобразяват, че са способни да се справят без Бог и нещо повече – да действат като и вместо Бог. По времето на съдията и пророк Самуил хората отишли при него и го накарали да поиска от Бог да им сложи цар измежду тях. Бог се огорчил, но благословил тази политическа иновация, която щяла да бележи света чак до деня на Страшния съд, и рекъл: „чуй народния глас във всичко, що ти говорят; защото те не отхвърлиха тебе, а отхвърлиха Мене, за да не царувам над тях“ (1 Цар. 8:7) Огорчил се, но накарал Самуил да организира избори (демокрация). На тези избори бил избран Саул. Разкаянието не закъсняло, но стореното било сторено. Проклета ли е демокрацията? Не, съвсем не! Предвид човешката лошотия тя е най-добрата форма на управление, формата, която съхранява най-много добро, защото по хитроумен начин успява да наложи някаква справедливост.

Наситили се на своеволието си, хората пак отишли при Самуил и казали: „към всичките си грехове прибавихме още един грях, когато искахме за себе си цар“. Тогава Самуил, вместо да им натякне „казах ви!“, неочаквано отвърнал: „не се бойте, вие сторихте тоя грях, но само не отстъпвайте от Господа, и служете Господу от все сърце“ (1 Цар. 12:19,20). Така Бог чрез своя праведник и светия Самуил благословил желанието на народа да упражнява властта от свое име и на своя отговорност.

Тогава, разбира се, демокрацията се родила под формата на монархия. А като република се появява по-късно с надеждата да поправи стореното, без да осъзнава или без да иска да осъзнае, че това е невъзможно. Бог не се е произнасял за републиката. Но се подразбира, че и с нея е „окей“, стига да се изпълнява Самуиловото: не отстъпвайте от Господа, и служете Господу от все сърце. И действително демократичната република се е стараела да се придържа към това.

Приема се, че демокрацията такава, каквато я искаме (защото прехвалената атинска е нещо друго), се е появила и е отгледана в Америка от 17 век насетне. По-специално в Нова Англия. Свикнали сме да мислим, че Новият свят е заселен от отрепки, пройдохи, бедни скитници и престъпници, бягащи от закона, но не е така. Има още две категории, които са оставили яркия си отпечатък. Едните са всевъзможни еретици и сектанти, прогонени от Чарлз I, а другите са достолепни бюргери, търсещи нови икономически и социални хоризонти. Сред тях са пуританите, които по Божията воля се заселват в Нова Англия и още преди да забият палешника в земята, започват да коват закони. В техните кодекси има цели пасажи, преписани не само от Новия, но и от Стария завет. Преписани дословно и превърнати в закони. Със смърт се е наказвало почти всичко, включително и незачитането на родителите според Петата Божия заповед (Изх. 20:12). Пуританите от Нова Англия не са отстъпили от Господа и ако днес демокрацията е тщеславна, секуларна и безбожна, то въобще не означава, че винаги е била такава.

Безспорно най-голямото преимущество на демокрацията е плурализмът, разделението на властите и върховенството на правото, погрешно наричано понякога „върховенство на закона“. Върховенството на закона не е абсолютна ценност, защото и за закона няма гаранция, че винаги ще е справедлив. Една несправедлива власт естествено ще произвежда несправедливи закони в свой интерес. Но така или иначе механизмът е следният: човекът, осъзнавайки своята лошотия и лукавост, склонността си да корумпира и да бъде корумпиран, измисля начин сам да се справя със себе си и това са демократичните институции, които се дебнат и преследват една друга в името на общия закон, който е над всичко. От своя страна законът е разписан така, че (уж) гарантира опазването на някакви ценности, за които всички са се съгласили, че са безспорни. Мандатността при демокрацията осигурява постоянна конкурентна среда, която държи алчните съперници неспокойни. Независимо от всички хитроумни начини да бъдат заобиколени и опошлени принципите на демокрацията, те все пак действат и осигуряват някаква нормалност. Нищо че се оплакваме и рисуваме апокалиптични картини, нищо че заклеймяваме света като непоправимо пропаднал. Правим го, за да бием тревога. Възприятията ни са устроени така, че ако в една добра система нахлуят 10-15% развала, то ние виждаме цялата система като развалена и започваме да оплакваме нейната гибел. Животът никога не е бил толкова охолен и безметежен и ако мърморим, то е защото не искаме да изгубим всичко това. Но изглежда човекът е неспособен да цени, защото е неспособен да благодари. Наслаждавайки се на земните блага, които сме постигнал с труд, интелигентност и любов, ние забравяме небесата, където е нашето жилище и които са нашата цел.

А кои са недостатъците на демокрацията? На първо място корупцията като сблъсък между частния и обществения интерес – мандатният чиновник винаги ще предпочете частния си интерес, дори да е председател на Европейската комисия. Друг зловещ недостатък е популизмът. Абсолютният монарх няма нужда да бъде популист, подмазва ли се фараонът на народа? А популизмът е висша форма на злонамерена лъжа. Най-сетне колективната власт при демокрацията (особено републиканската) ерозира нравите. Доблест, чест, достойнство, жертвоготовност – това вече са неразбираеми, ненужни и дори вредни проявления на духа. Трагично е – придобихме целия свят, а повредихме на душата си (вж. Мат. 16:26).

Хайде най-сетне да кажем и как различните християни понасят демокрацията. Най-лесно я понасят протестантите, защото вече са изцяло земни. При тях добротворчеството се е доближило до инстинкта за оцеляване на вида. Ако демокрацията е либерализъм, то за протестантите това е природа, защото те са възникнали в отричането на католическия централизъм. И са довели това отричане до неприятни крайности.

Католиците пък са най-политически. Много са мили, когато обвиняват „националните“ църкви (така те наричат автокефалните православни църкви) в зависимост от политиката на светската държавата, при положение че още от времето на Хилдебранд (папа Григорий VII) са се фиксирали в Res publica Christiana, което, с извинение, си е жив империализъм. Ако православието се съобразява с държавата (тъжен факт), то римокатолицизмът е самата държава. И тази държава никак не е демократична. Тъкмо напротив.

Православните също са йерархични и недемократични. При това перспективата на православния човек не е в този свят, а в отвъдния; това тук не го интересува особено; той даже леко презира това тук, затова понякога изглежда малко мърляв в политическо отношение. И като капак знае, че е ужасно грешен, но в крайна сметка Бог ще му прости всичко без индулгенции и ежедневно изповядване. Православният е демократичен дотолкова, доколкото разглежда човека като образ Божий, като цар, свещеник и пророк по подобие на Христос. От такъв човек, който при това по силата на съборността не е част от цялото, а изразява цялото в неговата пълнота, властта може да произлиза, следователно демокрацията е възможна.

Изобщо, демокрацията, ако я практикуваш без Бог, е опасно нещо, защото, както казва Достоевски: „където няма Бог, всичко е позволено“, а не всичко позволено е приятно особено за потърпевшите. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Илюстрация: Патриарх Кирил гласува. Източник: Държавна агенция „Архиви“.

За в. „Труд“

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 190 other followers: