Християнство и политика

Простите граждани като мен в църковно отношение са и прости миряни. Вълнуват се от християнските неща в оперативния живот и се мъчат да си ги обяснят от простата си гледна точка. Понякога успяват, понякога не. Простите миряни, като такива, почти не са представени в обществения дебат. Когато се заговори за Църквата или за друго важно събитие през погледа на Църквата, напред излизат духовниците, академичните богослови и някои миряни, толкова навътре в темите, че са по-компетентни даже от духовниците и богословите. Толкова са компетентни, че се нагърбват с подвига да спасяват Църквата, когато тя не може да се оправи сама. И вероятно така трябва да бъде. Простите миряни, онези, които се занимават професионално с нещо друго, но вярват в Бог и Го обичат, ги няма никакви, а и те са християни, и те са членове на тялото на Едната свята, съборна и апостолска. И тези хора се питат: защо властниците така настървено се мъчат да въвлекат Църквата в политиката? А отговорът е прост като самите прости граждани: защото искат да се възползват от вродената нужда на човека да търси връзка с Бог.

Прието е да се мисли, че Църквата и политиката не бива да имат нищо общо, но това не е така. Неизбежно е да имат и са имали непрекъснато от деня, в който Константин е видял кръста в небето и с този знак (in hoc signo) е победил Максенций. Ами християнството и политиката? Те имат ли общо? Как да нямат, когато политиката това са обществените отношения между хора и когато тези хора са християни, как да няма общо? Човек не е християнин сутринта и на обяд не престава да бъде, за да стане някакъв друг, който се интересува от политика и се занимава с политика. Християнството и политиката са две успоредни проявления на човека и е много добре, когато първото влияе върху второто.

Да видим политиката. Едно от фундаменталните противопоставяния в нея е противопоставянето Изток/Запад. То е старо, съществено е и си има своите културни, цивилизационни, икономически и следователно – политически основания. След падането на Константинопол Изтокът в това противопоставяне се олицетворява от Османската империя, а след нейното падане ­– от Русия. Съдбата на България е драматично свърза и с двете.

Претенцията на Русия да говори от името на Изтока е стара и граничи с нейната мания да бъде „пазител на Православието“ (каквато наистина неведнъж е била) и „Трети Рим“, доколкото падналият славен Константинопол беше вторият. Не случайно гербът на Русия днес е гербът на Палеолозите – последната византийска династия. Всъщност руснаците имат право на този герб, защото той идва при тях със Зоя (София) Асенина Комнина Палеологина – българо-византийска принцеса, за която се жени Великият московски княз Иван III, дядо на Иван Грозни, от когото, грубо казано, тръгва манията за Трети Рим и световно господство, на която сме свидетели и до днес. Нищо нова под слънцето. Путин не е открил топлата вода, нито е някакъв уникален зъл гений, а просто пореден цар в една дълга верига на тирани с еднаква съдба.

Но дали опиянените от тази мечта тирани не извършват грях? През 1453 Бог реши Православието да няма своя империя, да няма свое земно царство, за да наследи по-лесно небесното. С падането на Константинопол Православието милостиво беше спасено от изкушението, под което рухна католицизмът – изкушението на светската власт и на високата политика. Руснаците обаче се опълчиха на това Божие решение, направиха православна империя с православен император, с което сами пожелаха споменатото вече изкушение. За разлика от византийския обаче, този северен император (Петър I) унищожи институцията на Патриарха и я замени със Синод, начело със самия император и изцяло контролиран от Двореца. По този начин беше заличена политическата същност на Византия – теократичната диархия, при която има два властови центъра – светски и духовен. Духовната власт санкционира светската чрез благодатта на Св. Дух, придавана чрез помазание. След маневрата на Петър I Църквата вече не санкционира светската власт и такава е съдбата и до днес на всички православни патриарси, включително и на руския, чиято институция се възстановява чак през 1917, за да изпие горчилката на всичко случило се след тази дата. Всичко това изгражда образа на Руската църква такава, каквато я виждаме днес (с всички плюсове и минуси), и не бива да се учудваме на позициите, които тя заема по глобални политически въпроси.

Наред с Руската, друг осезаем политизатор на Църквата е Цариградската патриаршия, резидираща в прочутия квартал „Фенер“, от който произхождат така омразните на българското Възраждане фанариоти. Необходимостта да се даде отпор на Съветския съюз и на Руската църква, действаща в позорен синхрон със съветската власт за налагане на комунизма в колкото може повече страни, след Втората световна война довежда до избирането за Вселенски патриарх в Истанбул на Атинагор, митрополит на Северна и Южна Америка, натурализиран гражданин на Съединените щати и жител на Ню Йорк. Същият Атинагор, който през 1965 година заедно с папа Павел VI в Йерусалим вдигна анатемите на Великата схизма от 1054, но никой не обърна внимание на това и то не доведе до никакви последици.

От възкачването на Атинагор, на Вселенската патриаршия започва да се гледа като на „прозападна“ в противовес на Московската на патриарх Алексий с нейните претенции за универсалност. Това впечатление се задълбочава още повече от политиката на Фенер за сближаване с икуменическото движение (между другото и настоящият руски патриарх Кирил Гундяев е виден деец на това движение, определено от мнозина като „последната всеерес“). И действително Вселенската патриаршия потвърждава своята прозападна политика с много свои актове, сред които томосът (2019) за новата украинска църковна структура – Православната църква на Украйна, и признаването на православната църква на РСМ (2022) под името „Охридска“.

И в двата случая – Московския и Вселенския – православието е грубо инструментализирано за политически цели и ние, простите граждани-миряни, потръпваме, защото виждаме това дори със своето бедно невъоръжено око.

Когато стане дума за набожността на руската държава (забележете – на държавата, не на хората!), която напоследък се трепе да строи храмове, слагайки в някои от тях петолъчки и икони на военния министър Шойгу, не бива да забравяме, че когато Западът беше все още християнски или поне официално се обявяваше за такъв, руснаците се напъваха да бъдат атеисти, даже убиха православния си император заедно със семейството му и широко отвориха портите на Сибир за всички вярващи, превръщайки ги в мъченици. Днес са по-ревностни християни от анахоретите в Келия и Скетис. Защо? Защото Западът се оттегли от християнството и остави свободно поле, вакуум, който лесно може да бъде запълнен.

Нещо повече. Западът не просто се оттегли от християнството, но му обяви и открита война. Съмнявам се, че това е война на обикновения западен християнин, но със сигурност е на културния му и политически „елит“. Либералният Запад се обяви против основни християнски ценности, а други се опита да открадне и да си припише като свои. Посегна даже на антропологията, опита се да промени представата за същността на човека, а и самата същност с напредничавите си хирургически способи. Изпадна в една нова Реформация, която отхвърли вече не само църковната йерархия, но и самия Бог. Да, това е печалният край на пътя, по който с най-добри намерения тръгна Мартин Лутер на 31 октомври 1517 г. Днес светът е протестантски, но става все повече безбожен, отколкото протестантски, защото оскъднява благодатта и апостолската приемственост.

Днес цивилизованият човек, гражданинът на „Свободния свят“, членът на „Клуба на богатите“, е изпаднал в богоборческа истерия, в хюбрис, какъвто древните не са можели да си представят, защото техният хюбрис е бил предизвикателство към боговете, а не отричане на тяхното съществуване. Днешният модерен човек е възгордян като същински бог, който няма нужда от други богове, за да инженерства себе си и вселената.

При това положение как другата страна, която днес се олицетворява от Владимир Путин (както казахме по-горе – съвсем случайно) няма да се възползва и да навлезе с калните си ботуши в територията на християнството, като го узурпира и обяви за своя политическа доктрина? Едно и също чудовище захвърли марксизма като ненужна овехтяла дреха, за да започне да строи храмове. Но не успя да се въздържи и да не сложи в тези храмове любимите си петолъчки – сатанинските пентаграми.

Как да се ориентира простият мирянин в цялата тази каша? Има как, поне така ми се ще да мисля. В никакъв случай не бива да се отвръща от Църквата, защото извън църквата, извън тайнствата и най-вече извън причастието, в някакви индивидуални фантазии и „лични“ взаимоотношения с Бог, спасение няма.

Как обаче да разпознаем Църквата сред толкова много нейни имитации? Разбира си, преди всичко със сърцето, но не само, защото сърцето лесно се отравя и заблуждава. Тук на помощ идват догмите – онези аксиоми, които така плашат мнозина, свикнали да приемат „догма“ за мръсна, пардон – за политически некоректна дума. Ако, когато се опитваме да си обясним нещо или да вземем някакво решение, се допитваме до Свещеното писание или до светоотческото наследство, ще видим, че не е невъзможно – там всичко е написано ясно и категорично, с догматическа прецизност.

И да не спираме да се уповаваме на Църквата. Църквата е чудна организация, която през вековете и хилядолетията в крайна сметка винаги се е оказвала права (затова е надживяла толкова различни политически системи и толкова ревизии на научните „истини“, без да се промени). Нашата, българската църква, досега, откакто нашето поколение е в нея, слава Богу, се е държала адекватно и е взимала правилни решения, независимо от медийните храчки, които непрестанно се хвърлят върху нея.

Откакто държавите са „национални“ и католиците с право ни се подиграват, наричайки и поместните ни църкви също „национални“, става трудно да се ориентираш, защото понякога се случва така, че националните църкви изпадат в противоречие помежду си, заставайки на страната на своята национална държава и подкрепяйки светската й политика. Но това е само на повърхността. В дълбочина Църквата е във вътрешна симфония.

Къде, в коя национална църква православието е най-чисто? В България, която ни интересува най-силно, то е чисто, но за жалост камерно в чистотата си. Не е отровено от ереси, дори все още се противопоставя и на икуменизма. Но у нас Православието е заглушено от секти, бели братства, богомили (с които днес се гордеем като с розовото масло и киселото мляко), преподобни Стойни, Ванги, тайни общества, Ню ейдж изцепки и т.н. Нашата народна душа е като съвършеното тяло на антична статуя, покрито от пластове нечестиви струпеи, които пречат да се видят истинските му форми.

Къде другаде Православието е най-чисто? Може би в Гърция? Там хората го живеят, дишат го. В железариите продават кандила, фитилчета и миро редом с пироните и шкурката – всекидневни неща от първа необходимост. А може би е най-чисто в Грузия, където хората са набожни, кръстят се, когато минат покрай църква, даже и да шофират автомобилите си, и благоговеят пред своя католикос (патриарх), чийто авторитет е по-голям от този на всяка светска институция? Знам ли?…

Със сигурност обаче Православието не е най-чисто в Русия, както се опитва да го изкара пропагандната машина. Но и там има хиляди и стотици хиляди честни духовници и миряни, чийто глас сега едва се чува, но ще дойде време на тях да падне задачата да възродят и олицетворят „националната“ си църква и да я покажат като органична част от Едната, свята, съборна и апостолска църква, в която вярваме.

Да се уповаваме на Църквата винаги, дори и когато стане съвсем малка, дори и ако се състои само от един човек, както е било със св. Максим Изповедник или св. Марк Ефески. И да не униваме, защото ни е казано: „Не бой се, малко стадо! Понеже вашият Отец благоволи да ви даде царството“ (Лук. 12:32). Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Илюстрация: „Двери

За News.bg

 

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 196 other followers: