Национален ли е държавният празник и обратно

Ето такива изнервящи въпроси си задавам понякога, без сам да знам защо: национален ли е държавният празник и държавен ли е националният? Въпросът е налудничав, защото понятието държавност се включва в определението за нация. Според Оксфордския речник (а и според много други) нацията е „общност от хора, характеризираща се със съзнанието за еднаква историческа и културна принадлежност, живееща на обща територия, обединена от общ език и организирана в държава“. Тоест да питаш държавен ли е националният празник е все едно да питаш дали е културен или исторически. И все пак има нюанс като в оня мръсен виц за Чапаев и Петка: ако наречем един празник „държавен“, то ще наблегнем на политическото в него; наречем ли го „национален“, то разширяваме кръгозора и се обръщаме към културното, духовното и прочие красиви и възвишени неща. Ето с тези мисли пристъпих към новината, че ГЕРБ-СДС са внесли предложение датата на българския национален празник да се промени и да стане 24 май.

Провокира ме не толкова самата новина, колкото коментарите около нея. Мотивът на вносителите е, че 24 май е може би единственият празник, който не разединява нацията (аз бих прибавил и Нова година) и това наистина е съществен аргумент при избора на национален празник. Русофобите винаги са мърморели против 3 март, защото това в Сан Стефано било окупационно споразумение, не пораждало никаква държавност, не решавало никакъв национален идеал и пр. „Има ли съмнение някой – възкликна депутатът от ГЕРБ Радомир Чолаков, – че в сърцата на българите 24 май е техният национален празник?“. Че е празник за всички – празник е, но дали всяко сърце го изживява точно като национален…

Ръководителят на ДСБ Атанас Атанасов каза, че 24 май трябва да е национален празник, защото това е „празникът на подрастващото поколение“. Ако имаше класация на аргументите, щях да сложа този на първо място! Тоест не е празник на духовността, на превръщането на българския език в каноничен християнски език, на легитимацията на Първото българско царство, а оттам и на всички други държавни форми, които сме имали, не е празник на културата и книжовността, ами е празник на подрастващото поколение! Докога ще си представяме Кирил и Методий като черно-бял портрет на двама мъже, подозрително приличащи на Маркс и Енгелс, благо, но същевременно строго надвиснал над класна стая с първолачета, които сричат: „А, Бъ, Въ…“?

А пък Николай Радуилов (чувам го за първи път) от „Има такъв народ“ обвини вносителите на предложението в популизъм. Както знаем, Слави Трифонов и партията му са особено чувствителни към популизма. Те винаги гневно са го отхвърляли като средство за политическо израстване! Толкова са чужди на популизма, че когато го зърнат нейде, тутакси се вдървяват от възмущение! Ха-ха!

От своя страна Костадин Костадинов (чиито фенове много мразят някой да го нарича „Костя Копейкин“ и по този случай и ние ще се въздържим да го наричаме така) каза, че идеята 24 май да е национален празник е „претоплена русофобска манджа“, като разви тезата си: „Без 3 март, Деня на Свободата, нямаше да има Денят на съединението и Денят на независимостта, нямаше да има и Ден на българската просвета, култура и книжовност, защото нямаше да има български народ“. Ето тук не съм съгласен, защото в общоевропейския национален кипеж през втората половина на XIX век ние щяхме бездруго да се освободим по един или друг начин. Просто Бог е промислил това да стане чрез поредната руско-турска война и кои се ние, та да обсъждаме, камо ли да оспорваме, решенията Му. Пък ако вярваме на Дяда Вазова, свв. Кирил и Методий са се чествали и преди 3 март 1878. Ето какво пише той в глава XI на „Под игото“, озаглавена „Радини вълнения“: „Прекрасни венци окичваха вратите, прозорците и катедрата; а образът на св. Кирила и Методия погледваше из великолепно кръжило от трендафили и росни цветя, и клончета от ела и чемшир“. Така че, г-н Коп… Така че, г-н Костадинов, 3 март може да има общо с много други неща, но не и с българската азбука.

Имаше и други аргументи, но не толкова забележителни, че да губя времето на аудиторията с тях. Така или иначе идеята 24 май да бъде национален празник е на масата.

Мисля си, че ако искаме да почетем светите братя с национален празник, то е редно да се насочим към датата 11 май. Макар че става дума за един и същ празник според две различни календарни системи, не е много християнско да избереш „държавната дата“ (след 1916) пред църковната. Какво казваш с това: че държавата си има свой дневен ред и Църквата да си гледа работата и да си трае в секуларния ъгъл, в който е натикана? Или пък че монахът Константин-Кирил и епископ Методий принадлежат повече на държавата, отколкото на Църквата?

Но това не е толкова важно. Смущаващото е, че за НАЦИОНАЛЕН празник се избира събитие през IX век, отдалечено със столетия от времената, в които „нация“ и „национална държава“ говорят някому нещо. Все пак националният празник не е ли раждането на нацията, нещо като рождения ден? Виж, народът, народната душа е нещо много по-голямо от нацията и към него трябва да се подхожда по друг, ненационален начин. С българите в западните покрайнини, Бесарабия, Тракия и Македония какво сме – едни народ или една нация? Очевидно, според дефиницията, доколкото нямаме една държава и „обща територия“, не сме една нация.

Какво всъщност разбираме под „национален“ празник? Защото, струва ми се, разбираме нещо, което е по-коректно да се нарече „държавен празник“.

Ако празникът на народността, на народната душа и на народностното самоосъзнаване е „национален“ празник и ако приемем (както посочихме в началото), че един от компонентите в дефиницията за нация е собствена независима държава, то нашата нация наистина се ражда с освобождението от онова, което е прието да се нарича „турско робство“, ражда се със сбъдването на националния идеал – това е рожденият ден на нацията и е логично той да се превърне в национален празник. В такъв случай датата безспорно трябва да е 3 март, или пък ако се опасяваме, че тогава не е подписан сериозен договор, а просто едно окупационно споразумение, по силата на което Русия отнема от Османската империя дадени територии, то нека да бъде 13 юли, когато през 1878 се закрива Берлинският конгрес, на който официално се признава съществуването на българска държава, па макар и твърде осакатена в сравнение с Екзархията.

Ако обаче празникът е „държавен“, то редно е да се избере датата, когато се ражда суверенната държава в целия си блясък и красота, тоест Денят на независимостта – 22.09.1908. Денят, когато българската държава се проявява в своята пълнота и безкомпромисност и се връща, поне в титулатурите, средновековното ѝ достойнство. Знам, знам че разликата между държавен и национален празник е силно нюансирана. Знам!

В този ред на мисли обаче е и аргументацията държавен (не национален) да бъде денят на свв. Кирил и Методий, защото, както сме казвали неведнъж, без тяхното дело, което завършва през 886 един велик процес, започнат от св. княз Борис-Михаил през 864, България „нямаше да я има на политическата карта на Европа“, както гласи популярното клише. Да, благодарение на този процес България става държава в пълния смисъл на думата, защото става християнска. От тази гледна точка има резон държавният празник да е този. И блазя на онази държава, чийто държавен празник съвпада с духовния!

И защо пък празникът на свв. Кирил и Методий, макар и средновековен, да не е освен „държавен“ и „национален“, след като друг от компонентите в дефиницията за нация е общият език? Вярно, езикът на Седмочислениците не е бил баш простонародният език, но е бил книжовен и всички, които са го приели за такъв, са образували нещо като нация в далечния 9 век.

Обаче денят на свв. Кирил и Методий 11 (24) май е нещо много повече и от национален, и от държавен празник. Видяхме, че той е празник на духа векове преди да се заговори за нации и е бил такъв дори и тогава, когато не сме имали своя държава. Затова той е много по-голям от всеки светски празник, както по-големи са Рождество и Възкресение. Националният празник не е най-големият празник в календара на една държава. Ако направим „Свв. Кирил и Методий“ национален празник, ще го принизим, ще го обезценим, ще похулим благочестивото дело на средновековните книжовници.

Ако питат мен (въпреки че мен никой не ме пита, защото съм реакционер и киселяк), националният празник трябва да е възраждането на суверенната държава, раждането на Третото българско царство22 септември. А пък който не е съгласен, може да предложи да празнуваме на 8 септември – датата на разбойническия референдум за обявяване на България за република през 1946. Хем е близо до 9 септември и двата „празника“ могат да се слеят за денонощни всенародни, пардон – всенационални или даже, ако щете, вседържавни – веселия.

А какво кажете за 19 октомври – денят, на който през 202 г. пр. Хр. пада Картаген? Но това не е нито национален, нито духовен, а общочовешки празник.

Илюстрация: ПИК

За News.bg

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 196 other followers: