Сърцата ни май изстинаха към украинските бежанци

Ако ви е трудно да конкретизирате абстракцията „общонационален кретенизъм“, то ви предлагам следния сюжет от изминалата седмица. В любимите на всички нас социални мрежи имало било групи за помощ на украинските бежанци (в което по принцип няма нищо лошо) и, видите ли, в една от тях се появило съобщение, преливащо от предвидливост и загриженост:

МНОГО ВАЖНА ИНФОРМАЦИЯ ЗА ВСИЧКИ УКРАИНЦИ В БЪЛГАРИЯ!

На 2 юни в 12.00 ч. почитаме паметта на Христо Ботев и загиналите за свободата на България. На този ден в цялата страна ще се включат сирени. Сирената ще гръмне около 2 минути. Страната не е нападната, вие сте в безопасност. Не се притеснявайте! Опитайте да носите слушалки или да увеличите звука на телевизора/телефона си“.

След тази „много важна информация“, която у всеки нормален украинец би предизвикала единствено озадачено повдигане на вежди, се случило онова, което можело да се очаква – активистите по подпомагането на украинските бежанци, членовете на въпросната група, се хванали за гушите по исторически, идеологически, нравствени и културни причини. Някакъв находчив активист в стремежа си да блесне и да надмине по праведност и досетливост останалите, рекъл, че в Норвегия на Деня на конституцията – 17 май – по принцип гърмели с оръдия, обаче сега, за да не плашат украинските бежанци (сякаш са кокошки, които ще спрат да носят), нямало да гърмят. Та в този ред на мисли – продължил да излага тезата си досетливият активист – никой от нас нямало да бъде по-малко българин, ако тази година се пропуснат сирените в знак на „съпричастност и допълнителен стрес към украинците“. Това последното не успях да го разбера съвсем добре и затова го поставих в кавички.

За мен виенето със сирени за въздушна тревога е чудноват ритуал, но очевидно у мнозина предизвиква състояние на святост и това трябва да се зачита. Важното е, че в социалните мрежи – най-вече в Телеграм, доколкото подочух, – се е разгорял зверски дебат за това заслужават ли украинците заради тях да се отричаме от Ботьова, травмирани ли са наистина те от сирени и дали ще се намери някой толкова тъп да повярва, че Русия напада България; изроди ли сме, ако не се откажем от сирените си заради травмираните украински майки; сирените българщинà ли са или не са; българщинàта простотия ли е или не; комунист ли е Ботев; самоубийствената му авантюра през май 1876 заслужава ли чак такова тръшкане; достойни ли сме ние, презадоволените и затлъстели потомци, за подвига и саможертвата на колоси като Ботев и Левски и т.н., и т.н. И в един момент украинците изчезват от разговора и отново се оказваме втренчени в собствените си пъпове, сладострастно отдадени на омраза и знойно презрение към самите себе си. „Не сме народ, а мърша!“ – провикват се рунтави и шкембести „интелектуалци“, избуели от същия този народ. Но какво да се прави! Социалните мрежи предразполагат към ексхибиционизъм и в тях може да прочетеш какво ли не. А вой на сирени в крайна сметка имаше. Нямаше единствено украински майки, втурнали се към бомбоубежищата с невръстните си деца на ръце.

Всъщност събитието на седмицата не е скандалът за сирените, а друго. Събитието на седмицата е едно изказване на някоя си Калина Костадинова, която била… (чакайте да хвърля едно око на Google)… заместник министър-председател по ефективно управление, вероятно без портфейл, но в чийто ресор попадат бежанците, все едно откъде. Изтърсила тя някакви глупости за украинските бежанци и даже не толкова глупости, колкото били изречени с егоистично-надменен тон, в който личало безпардонното самодоволство на парвенюто, озовало се в конюнктурната власт. Чувствителната общественост и този път се скандализира. Скандализира се дотам, че една минаваща за доста рейтингова телевизия посвети на въпроса цяло предаване. Бяха поканени двама гости, за които се предполага, че мнението им има общонационално значение. Бяха подбрани така, че да са в лека опозиция помежду си – единият гост беснееше против вицепремиерката, а другият сякаш се опитваше да я оправдае. „Чрез Калина Костадинова говори азиатската диващина“, потресе се първият. Той каза също, че администрацията се гаври с най-слабите. Тя нищо не вършела „поколения наред“ и когато възникнела извънредна ситуация – проваляла се гръмотевично. Азиатско било да говориш за хората като за групи и да противопоставяш тези групи една на друга. Не знам само дали да разглеждаш администрацията като монолитен субект и то от поколения, не е групиране, но може би това групиране не е азиатско, а европейско. Иначе, да – администрацията си заслужава повечето неща, казани по неин адрес. „Българската администрация не е част от европейската цивилизация“ – обобщи гостът.

Другият гост пък освежи разговора като посочи, че и украинците не били цвете за мирисане. Били глезени, искали на морето, а не в лагера. Ето например имало някакъв човек на име Максим Комаров, който модерирал в социалните мрежи цяла специализирана група „Безплатно море в България“, където се давали ценни насоки как даден украинец можело да се представи за бежанец и да бъде настанен в нелош хотел по Черноморието. „Ама кой изобщо реши да ги слага в хотелите?!“ – избухна вторият гост. Настаняването в хотели било грешка. Буферните центрове не били случайни. Имало си регламенти. Те (центровете) играели ролята на изолатори особено с оглед здравния статус на бежанците – Украйна се славела със своите полиомиелитни епидемии и голямото разпространение на СПИН. Ами ковида? Нима забравихме за ковида? Срамота!

После показаха лагер в Елхово. Чевръст репортер се мята от бежанка на бежанка. Задава въпрос и преди да е свършил отговорът, побягва нататък. Камерата една го догонва. Задава въпросите на някакъв негов си безпадежен руски език, но хората го разбират. Казват, че нямат храна, гладуват. В това време храната пристига. „Снимай, снимай сандвичите!“, трескаво подсказват от студиото и точно тогава видеото се прекъсва  от реклама на наденица „Леки“: брадясал потребител я ръфа на едри залци, набодена цялата на вилица.

Връщаме се в студиото и водещия задава рядко тъпия въпрос: „Успяваме ли добре да противопоставим мизерията, в която живее българският пенсионер [ед.ч. – нещо като Българинът – б.м.] с бежанците?“. Ужас! Единият от гостите се сепва: „В какъв смисъл? Да кажем, че бежанците са хрантутници, а нашите пенсионери мрат от глад?“. Другият се подсеща: „Нямало е такова отношение към бежанците от Близкия Изток, които и досега са в лагерите. Защо да не ги смесим с украинците? Ако бягате от война, ще мислите ли с кого ви смесват?“…

Разказвам всичко това за телевизията с надеждата да намеря някаква принципна разлика между него и скандалът в социалните мрежи за това дали ще се уплашат украинците от Ботевите сирени или няма да се уплашат, и дори да се уплашат, на нас следва ли да ни пука. Надеждата обаче остава всуе. Принципна разлика няма.

Ето го общото между тези два епизода – вечният човешки стремеж да се ровиш, да чоплиш, да изследваш, да подлагаш на съмнения, да спориш и да аргументираш, да търсиш различни гледни точки и да ги противопоставяш. Той невинаги е свързан със стремежа към истината, де да беше! Най-често това скверно движение на душата се мотивира от желанието да изпъкнеш, да покажеш своята правота, а оттам – и своето превъзходство над другите, да начешеш ненаситното си тщеславие, да дадеш храна на яростната си гордост, която, колкото повече я храниш, толкова по-гладна става.

Понякога най-големият проблем си остава масовата илюзия, че всеки е длъжен да има мнение по всички въпроси и има право публично да споделя това мнение. Единият от гостите в онова телевизионно предаване каза, че едно време с бежанците от Тракия,  Армения и т.н. не било като сега, приемали ги сърдечно и без съмнения, не мислели докога ще ги търпят и къде ще ги настанят. Ами как ще бъде като сега! Има две фундаментални разлики между тогава и сега: първо, тогава не е имало телевизия, по която този човек и всички останали като него да са гости и генератори на мнение и гледна точка, да се изявяват и да споделят мислите си, и второ, тогава България все още не е минала през горнилото на комунизма с всичките му извратени тезиси за човека и обществото, за доброто и злото, за морала и ума. Тогава България все още е била богобоязлива, а това, ако трябва да перифразираме Кърт Вонегът,  все пак помага. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

 Снимка: „Труд“

За в. „Труд“.

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 196 other followers: