Интервю ли бе да го опишеш!

Внимавайте, колеги! Сега ще си послужа с едно отвратително фолклорно клише: Радосвет (Бог да го прости!) би се обърнал в гроба, ако видеше обърканата физиономия на Константин Вълков – директорът на радиото, на което Радосвет отдаде живота си, – докато Слави Трифонов се гавреше с него от черните дълбини на телевизионното си студио и го хокаше като малък сополанко.

Интервюто просия като ярко медийно събитие и освети някои неща. Има една много популярна картинка, която с охота тиражират религиозно екзалтирани личности с протестантски мисловен строй. Картинката изобразява Христос и сатаната, нарисувани в бездарно-лигавия стил на поп пощенските картички. Двамата са се вкопчили в напрегната канадска борба и дръзко се гледат в очите. По подобен начин бе организирана и визията на славното интервю между Косьо Вълков и Слави Трифонов. Казвам „между“, защото докрая така и не стана ясно кой кого интервюира.

Интервюто бе предварително рекламирано с цялата натрапчивост, която може да си позволи една национална медия. Проглушиха ни ушите с навивки, сякаш е дългоочаквано футболно дерби. Беше представено едва ли не като кулминация в цялото съществуване на Дарик – събитието, заради което радиото бе създадено през далечната 1993 година. И при все тази претенция, интервюто се проведе на територията на интервюирания – в студиото на ТВ 7/8. То, студиото, бе разделено точно като онази картинка със сатаната и Христос – Косьо Вълков на светъл небесен фон, а пък Трифонов в обичайния си гроб, от който се подава само бръснатата му глава. Единият – силите на доброто; другият – силите на злото. Слави винаги е обичал да се прави на „лошо момче“, а пък Косьо си гледа като ангелче по рождение. Любопитно: след като интервюто е на Дарик, но визуализацията е на Слави, кой ги е мислил тези неща с фоновете? Или са се получили от само себе си? Защо решиха да превърнат интервюто – този невинен журналистически жанр – в цирк. И забележете, че циркът невинаги през вековете е бил смешен, но в нашия случай беше. Ако сега чете някой студент по журналистика (а аз знам, че не един студент по журналистика чете), да знае че така не се прави интервю. Интервюто е целеустремен диалог, в който едната от страните се старае да не изпъква, а да провокира другата да изрази себе си и то по предварително замислен начин.

Защо решиха, че това е съревнование между двамата? Защо всеки от тях си въобрази, че извършва нещо епохално пред смаяния поглед на публиката? Вълков питаше Трифонов за мнението му по един или друг въпрос (например са РСМ) и едва дочакваше онзи да отговори, за да се хвърли и с два пъти повече думи да изрази своята противоположна теза. Еми, не се прави така, уважаеми студенти по журналистика, набийте си го в главите. В началото и Вълков, и Трифонов изгубиха поне 15 минути да си мерят чишките и да се състезават по професионализъм. Косьо Вълков сякаш ревнуваше Слави Трифонов, сякаш искаше той, интервюиращият журналист, да е примадоната на спектакъла, а интервюираният политик (и то ах, какъв фатален особено напоследък политик!) да мъжди в неговата сянка. Еми, не се прави така.

В крайна сметка, като видя, че Косьо Вълков няма да предприеме нищо по същество, Слави Трифонов се загрижи за предаването и се зае да го вкара в релси. Зае се с такъв ентусиазъм, че не остави и грам инициатива на Косьо Вълков – непрекъснато го затапваше и издевателстваше над него, а Косьо само го гледаше със софистицираните си очи. После Слави изглежда се досети, че трябва да си направи и малко пиар, та занарежда някакви скучни опорки за доброто и злото, за народа и родината, които Вълков изслуша със същите толерантност и мултикултурализъм, видимо потънал в мисли за нещо друго.

Когато се усети, че съвсем е изгубил инициативата, Вълков се хвърли да задава шокиращи въпроси, които се получиха по-скоро досадни. Слави обаче се държа рицарски в името на интервюто. Отговаряше дисциплинирано и с желание. В общи линии се направи на обиден. Казвам „в общи линии“, защото в момента, с който се занимаваме, още не се знаеше, че Руди Гела и останалите ще „свалят доверието“ си от Слави в името на какво? На родината, разбира се! И на морала.

Слави каза, че ПППП не стават за власт (което е напълно вярно), каза също, че Кирил Петков бил авторитарист като Бойко Борисов (да почерпиш, Кириле!), а пък „Продължаваме промяната“ като партия по нищо не се отличавала от ГЕРБ (sic!). После се подигра на управляващите, че никога преди това не са управлявали държава, сякаш той е, и неминуемо се върна върху любимата си тема за морала, като го свърза със семейството, църквата и училището, но не по съвсем правилен начин. Интервюиращият не се опита да изясни нещата. В общи линии, пролича си колко неумел е Слави Трифонов без сценарий и аутокю, но пък и Косьо Вълков по никакъв начин не се възползва от това.

Но, виж, за Македония Трифонов беше съвсем органичен, изглежда наистина мисли това, което говори. Именно по тази тема се сблъскаха най-остро с Вълков, който зае изящната поза на глобалист от последно поколение. Беше толкова пристрàстен (което е недопустимо за автор на интервю, отбележете си, колеги), че Слави го попита дали харесва Кирил Петков, дали пък случайно не е дошъл със задачата да му прави пиар на гърба на Слави и ИТН. Вълков не отговори, но кокетно се смути като Рада Госпожина под пламенния поглед на Бойчо Огнянов.

– Искате ли да чуете аз какво мисля? – одързости се Вълков.

– Не – отговори Трифонов.

И беше прав, колеги. В едно класическо интервю никого не интересува какво мисли интервюиращият, а само какво мисли интервюираният. Запомнете го, за да не ви късат и да не ви остават изпити за наесен.

Час и половина изгубено медийно време. Час и половина от живота на публиката, похабен с некомпетентност и от двете страни – некомпетентен журналист и некомпетентен политик, гушнати в нескопосан танц. Общите приказки и взаимните недоразумения изядоха поне една трета от ефирното време на интервюто. То не успя да бъде нещо повече от медиен спектакъл, който освен спадащото качество както на журналистиката, така и на политиката, успя да ни убеди само в едно: обществото е разделено по изкуствени, по подражателни признаци, свеждащи се в крайна сметка до кливиджите глобализъм/антиглобализъм и модерност/традиционност. В тези до голяма степен изкуствени противопоставяния всеки търси за себе си идеологическо оправдание да бъде това, което си въобразява, че е, докато се бори за насъщния. Всеки иска да сложи маска, от която другите да ахнат от възхищение и да позеленеят от завист. А маските на медийните хора са най-ярки, защото журналистите и политиците са намерили място, от което да се изпъчат на публиката. Това беше и интервюто, което разгледахме, скъпи млади колеги – пъчене на двама души с неубедителен професионализъм, но пък с голямо желание да защитят формалните си тези. От тяхното представяне публиката не остана нито по-информирана, нито по-убедена в нещо. Благодаря за вниманието.

За „Ах, тези медии!

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 196 other followers: