Дясното отново се сплотява

На лилав фон Калин Манолов написа: „Десните не се обединяват с години не само защото няма кой да ги обедини. Не се обединяват, защото няма какво да ги обедини“. Това, разбира се, може би звучи симпатично на лилавия си фон, но не е вярно, защото винаги може да се намери какво да обедини произволно избрана група хора, особено когато те са политици. Ето, дясното може да се обедини например за отпор срещу настъпващото по цял свят ляво. Може да се обедини в името на националния идеал, какъвто и да е той към днешна дата. Има какво да обедини дясното, стига дясното да има желание. И стига, разбира се, наистина да е дясно не само на думи. Но и да не е дясно по същество – пак може да се намери какво да го обедини.

В потвърждение на последното (и в противоречие с Калин Манолов) Петър Москов пък казал, че такова обединение е не само възможно, но и жизнено необходимо. Той вярва, че „трябва да има голямо синьо обединение и мощна синя дясна фаланга“. Не е единственият, който мисли така. Отколе се припява, че разпокъсаното и съсипано дясно трябва да се обедини и да си върне предишния блясък. Само че невинаги казват от кои участници поименно трябва да се състои тази „дясна фаланга“. Разбира се, и Москов не дава конкретен списък, за да се подразбере и неговата партия КОД в обединението, но въпросът остава: кои да са членовете на дясната фаланга? Да не се окажат накрая нещо като бременските музиканти (дъртите магаре, куче, котка и петел), обединени единствено от стремежа да влязат на топло в къщата на разбойниците?

Идеята и без друго е достатъчно романтична – ще се съберат десните, ще вземат над 51% и ще управляват дясно и разумно. Вярват ли си? Първо, за да се постигнат такива проценти, е нужно в обединението да влязат ГЕРБ, ПППП и ДБ. Мен това ме възмущава, защото отдавна съм казал, че ПППП и ДБ може да са всичко, но не и десни организации.

Москов бърка както идеологически, така и тактически. Безспорно едно плуралистично общество, като в случая акцентът е върху плурализма на мненията, трябва да има нормална левица и нормална десница, както и здравият човек трябва да има развити лява и дясна ръка. Без десница левицата бързо ще се превърне в десница и обратно. В момента у нас ситуацията е такава, че дори да събереш на едно място всички, които претендират да са десни, дори те сумарно да изкарат над 51%, това няма да е никаква десница, защото нито един от наличните „десни“ политически субекти не е наистина десен. Дори и ГЕРБ, който електорално наследи ОДС, и те са народняшка партия, тоест и тяхната дясност е компромисна. Помня, че когато се създаваше Реформаторският блок, който после известно време управлява с ГЕРБ, представителят на ДСБ в икономическата му група каза, че първата ни работа в икономическата политика, след като дойдем на власт, е да приемем закон, според който работодателят няма право да извършва никакви други плащания, преди да е покрил всичките си задължения към работниците. Егати дясното! Тук е идеологическата грешка на Москов – като казва всички десни да се съберат, той не отчита, че тези, които има предвид, на практика не са десни.

А пък тактическата му грешка е тази, че – хубаво – ще се съберат „десните“ партии, ще поканят и КОД в общия кюп. Но съвсем скоро КОД ще се размие до невидимост в калабалъка. Нито ще може да влияе на политиката на тази мега коалиция, нито пък самият Москов ще заема важна позиция. Пък и да заеме, то ще е в лично качество, а не като изразител на идеите на партията си и на интересите на нейните поддръжници. И така последният консервативен субект в нашата политика ще бъде претопен, както славяните претопиха прабългарите.

КОД трябва да държи на своята уникалност. Може да мине много време, докато натежи електорално, но тръгне ли да търси бързи пътища, ще престане да бъде това, което е. Тази партия непрекъснато трябва да търси отговор на въпросите „Що е български консерватизъм?“ и „Има ли бъдеще българският консерватизъм?“.

По първия въпрос. В България има два вида консерватизъм – градски и селски. Селският е много по-масов. Той е патриархален, православен и на моменти магически. Досега всички популисти са се обръщали само към него, защото е забележим. Селският консерватизъм съществува също в две разновидности – селски селски консерватизъм и градски селски консерватизъм. Първият е ясен – това е близкото до земята здравомислие и уважение към традицията. Вторият е нещо като лумпенизирана редакция на първия. Когато селски селски консерватор се премести със семейството си в града, най-често става градски селски консерватор. Именно към тези, вторите, либералите се отнасят презрително, наричайки ги „патрЕоти“ и присмивайки им се за тяхното донякъде пресилено увлечение по „българщинàта“.

Същинският градски консерватизъм е нещо съвсем друго. Той се представлява от много по-малко на брой хора. Той също се дели на висок градски консерватизъм и на нисък градски консерватизъм (добре че не се наблюдава широк градски консерватизъм, защото тогава приликата с англиканската църква щеше да е вече обезпокоителна). Представители на ниския градски консерватизъм са всички онези обикновени хора, които нямат шумни претенции към обществения живот. Те имат своите професии и дори да не са представители на интелигенцията, си обичат работата или дори да не са влюбени в нея, знаят че трябва да се върши и се отнасят добросъвестно към това. Често тези хора имат т. нар. „бабешко възпитание“. С две думи това е възпитанието, което се противопоставя на младежката наркоконтракултура от 60-те и 70-те години на ХХ век. Простичко възпитание, което включва такива принципи като да не дъвчеш с отворена уста и да не прекъсваш възрастните, когато говорят.

От своя страна високият градски консерватизъм е съзнателно политическо движение на интелигенцията. Той се олицетворява от хора, които знаят какво искат и накъде вървят. Хора скептици, отвращаващи се от клишетата във всяка форма. За жалост те не са много и ако приемем принципа на вишегласието, са обречени. Къде е трагизмът на българския консерватизъм (пък и на всеки друг)? В това, че се мъчи да говори истината, въобразявайки си, че тя е притрябвала някому. Хората са готови да умрат за правото си да живеят в розова лъжа.

Консерватизмът и либерализмът много държат на свободата, но докато консерватизмът се бори хората да имат свобода да взимат решения, то либерализмът им посочва решенията, които трябва да вземат. Иначе, не ги ли вземат – расисти, фашисти, путинисти и такива, които изнасилват дебелите си секретарки и после не им дават да правят аборт.

Ако иска да бъде истинско консервативно обединение, партията на Петър Москов трябва да се опита да събере и изрази всичко това. И то самостоятелно, без компромиси. Явяването заедно с Цветан Цветанов беше груба грешка, допусната може би с някаква съвсем краткосрочна и конкретна цел, но грешка, която стъписа мнозина, които до този момент искрено симпатизираха на КОД. Подобна грешка би било и ратуването за голямо дясно обединение между наличните субекти. Наличните политически субекти вече са достатъчно компрометирани и оттук нататък могат да създават само все по-уродливи коалиции. Могат да раждат само чудовища. За съжаление, амортизираха се и естествените политически лидери.

КОД е толкова голям, колкото и българският консерватизъм. Даже и по-малък, защото много автентични консерватори търсят политическо представителство другаде. Но ако реши да порасне, правейки компромис с идеологията, то ще се самоубие, защото ще заприлича на всички останали – „няма ляво, няма дясно“ популисти или пък френетични радикали. Затова да не обединяваме „дясното“. Лично аз наивно предложих това за последен път през 2017 и оттогава съм убеден, че с наличния мат’риал не е възможно. И се оттеглих от „автентичната“ десница, която до онзи момент подкрепях не само с думи. Направете си труда и прочетете статията „Главатари от вси страни, съединявайте се!“ в SULLA.BG от февруари 2017. Там накрая казвам: „Ако някой иска да бори корупцията, да „взривява статуквото“ и да налага законността – това е начинът [обединението]. Ако не го направите, вие лидери на малки партии, значи не искате да воювате с корупцията, а искате да участвате в нея“. Днес, макар и партиите да са други, е същото и се вижда с невъоръжено око.

Особено ценя едно мнение на Москов. Според него борбата с корупцията, пък и с всяко друго зло, се води не като се бориш с човека, а за ценности и позициониране. „Ако преди 6 месеца имахме корумпирано ГЕРБ, сега имаме корумпирано ПП и ИТН“, казва той. Това е ценно: врагът не е грешникът, а грехът; ние мразим греха, но обичаме грешника. Нека за начало стъпим върху това, пък ще видим какво ще излезе. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

За в. „Труд„.

Tags: , , ,

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 196 other followers: