От кой вид християни сте?

По Отношение на Бог хората са два вида – такива, които смятат,  че Той съществува, и такива, които смятат, че Той не съществува. Тук искам да се извиня на почитаемия вестник,  защото ще се обърна само към първата категория, с което ще оставя голяма част от неговата публика незадоволена. Но пък атеистите, ако си нямат друга работа, могат да прочетат и да се поприсмиват малко на теистите от висотата на своето еволюционно превъзходство.

Хората в първата група – тези, които смятат, че Бог съществува, – също биват два вида. Да видим кои са те.

Преди няколко дни сам се набутах във фейсбук дискусия, защото ми стана интересна публикацията – цитат от известен руски монах-пацифист, живял в края на XIX и началото на ХХ век. Тезата беше, че „Христовите пастири [свещениците – б.м.] не трябва да знаят абсолютно никаква държавна власт и още по-малко да ѝ принасят в жертва своите християни в качеството на войници, защото Христос не е поверил Своите християни на никой цар, на никакви земни власти…“.

Не се сдържах и цитирах св. ап. Павел: „Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени“ (Рим. 13:1).

За вас може да е скучно, но на мен ми е интересно: при две противоречащи си тези, кой авторитет да избера – на Павел или на руския монах-пацифист (и на практика анархист)?

Скоро получих и отговор: „Възможно ли е препоръка на апостол Павел, отправена най-вероятно към роби в Римската империя да бъде безкритично приемана като безусловно правило за поведение на християните до края на времената?“ – написа ми с елемент на тънка ирония един от най-популярните и уважавани български интелектуалци-хуманитаристи. Рискувам да ви кажа какво му отговорих и с това обещавам, че цитирането свършва: „Да. Писанието е дадено веднъж завинаги, неизменно. Това е в основата на понятието „ортодоксия“.

То е все едно да попитам: Възможно ли е законите на Христос, Новият завет, проповедта на планината, отправени най-вероятно към неуки галилейски рибари, да бъдат безкритично приемани и от днешните български доценти и професори по ВУЗ-овете?

В този кратък епизод (освен безогледната инструментализация на християнството за политически цели, с която няма да се занимаваме) проличават твърде добре двата вида християни – нека ги наречем условно „старомодни“ и „модерни“.

„Старомодните“ приемат, че Бог съществува обективно, извън тях, и че те трябва да се съобразят с Него такъв, какъвто е. Когато бялата мечка е избрала да живее на северния полюс, била е наясно, че там е клинчар и няма какво повече да се направи по този въпрос. Когато на щъркелите им стане студено, те отлитат на юг, а не сядат да разсъждават как да преборят зимата и да я превърнат в лято, за да се чувстват комфортно. Бог в откровението Си е наредил своите закони и човекът няма какво друго да прави, освен или смирено да ги изпълнява, или гордо да отхвърли Бог, било в качеството си на атеист, било на богоборец. Разликата е, че единият признава съществуването Му, а другият – не (например сатаната е богоборец, но не и атеист. Той е съвсем наясно със съществуването на Бог). Приликата е, че и атеистът, и богоборецът се мислят за върха на сладоледа, за нещо, от което нищо по-прекрасно не може да съществува.

Докато „старомодният“ християнин приема религията за природна даденост, за част от творението, то „модерният“ християнин я разглежда като продукт на културата, нещо като архитектурата или операта – каквато реши човекът да е тя, такава и ще бъде. И действително светът е пълен с всевъзможни „религии“, с най-различни учения, ловко изобретени от разни „гурута“ и предтечи на антихриста. И всичко е сложено на тезгяха – избирай и изповядвай!

За „модерните“ християни целта на битието е щастието на човека, което съвсем не е така. Вероятно сте забелязали в американските филми, които ако не са строго атеистически, то са болезнено протестантски по дух, че героят се сърди на Бог, когато му се случи нещо неприятно: „Що за Бог ще ми причини това! Що за Бог ще допусне това!“ – роптае филмовият герой, сякаш Бог съществува отпреди всички векове, само за да бъде в негова услуга и да се грижи за неговото удоволствие и забавление. Сякаш не човекът трябва да подражава на Бог, а Бог трябва да подражава на човека. Всяко свое действие, всяка своя мисъл „модерните“ християни измерват през това дали допринася за човешкото благоденствие. Затова и са готови да доизмислят религията. А понякога любовта към Бог изисква да приемаш с вяра и смирение неприятни и несправедливи неща. Понякога тези неща се случват именно заради това – за да проверят вярата и готовността да ги понесеш.

Св. архангел Михаил

За „модерните“ християни пренаписването и „усъвършенстването“ на християнството се превръща в интелектуално задължение. Нагаждат го според вкусовете и модите на всяка епоха. От Константин Велики, та до ден днешен, до минута и секунда днешна, християнството е принудено да води тежка война за ортодоксията. Сравнявали ли сте образите на ангелите? В Стария завет са херувими с огнени мечове. Архистратигът Михаил е във вид на римски генерал. После при католицизма са безполови младежи, за да ги видим накрая като дебелички дечица с мънички крилца (Рафаело), а в Народния театър в София тези дечица имат даже и златни пишчици. Херувимите стават „херувимчета“.

Ересите са стари колкото и православието. Те са изповедание на богоборци – съзнати или неосъзнати сатанисти. Гностиците казват, че разумът е предостатъчен, за да се постигне Бог. Техните наследници-дуалисти приемат света за сътворен от демиург, който в случая с богомилите е сатаната – първородният син на Бог, баткото на Иисус Христос. Монтанистите изповядват „продължаващото откровение“ – когато хората били прости, Бог им казал едни неща, които те можели да разберат и понесат; когато станали вече сложни и умнокрасиви, нещата се променили. Преминалият от англиканство към католицизъм кардинал Нюман нарича това „догматическо развитие“ – откровението търпи развитие, а какво точно е това развитие Бог открива на… папата. Днес на мода е икуменизмът – протестантско изобретение, неистово мъчещо се да забърка и православието, за да си придаде легитимност. Идеята му се състои в това, че трябва да се фокусираме върху нещата, по които си приличаме, а нещата, по които се различаваме, да се правим, че не съществуват, колкото и непримирими да се те помежду си. Погледнете само догмàта за непорочното зачатие на Богородица, според който тя (а не Христос) е зачената и родена, свободна от първородния грях. Но ако е възможно човекът да се освободи сам от първородния грях, то Боговъплъщението се оказва съвсем ненужно. Не е имало смисъл Бог да се ражда като човек, да страда на кръста, да съкруши портите на ада и да се възнесе на небесата, за да седи до Отца включително и в човешката Си природа. Но според „модерните“ християни това са противоречия, на които не си заслужава да се обръща внимание. Защото Павел бил говорил на робите в Римската империя, а сега времената са други.

И при атеистите, и при „модерните“ християни водеща е гордостта. Атеистите имат един вид гордост. Те се боят, че ако покажат вяра в Бог, ако допуснат съществуването на нещо по-висше от себе си, другите ще им се смеят, ще кажат, че не са достатъчно интелигентни или направо че са суеверни неграмотни селски бабички. Ах този разум! Той е всичко, а ние имаме от него в изобилие! Гордостта на „модерните“ християни е друга. Те се опитват да убедят себе си, че обичат Църквата и са много загрижени за нея. Бидейки от една страна такива, а от друга – безкрайно интелигентни и мъдри, те си въобразяват, че са длъжни да помагат на Бог в делата Му и да спасяват Църквата, често и от самата нея. Но Бог няма нужда от помощ, защото е „творец на всичко видимо и невидимо“, а що се отнася до Църквата, човек със страх и плаха надежда, осъзнал греховете си, трябва да допълзи в нея, за да проси спасение, нежели той да я спасява като някой приказен богатир, като каквито се изживяват не един и двама български академични интелектуалци.

Неизменността, ортодоксията е най-ценното качество на християнската доктрина. Вижте само научните „истини“ колко пъти се промениха за времето, през което Евангелието е едно и също! А през цялото време същите умници, които измислят и после с благосклонен присмех отхвърлят научните теории, искат да променят и него. Кои сме ние, та да редактираме неща, минали през седем вселенски събора и утвърдени за хилядолетия? Не сме ли лекичко нескромни? Ако се спънем на улицата и си разбием носа, не се хвърляме да преосмисляме гравитацията и да променяме посоката ѝ, а просто си гледаме по-внимателно в краката. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

 

ПРИЛОЖЕНИЕ:

А ето и най-приемливата (поне за мен) политическа формула на всички времена:

Има два велики дара, които Бог, поради Своята любов към хората, е дал свише: свещенството и императорското достойнство. Първото служи (ὑπηρετουμένη) на божествените неща, докато второто насочва и управлява човешките дела; но и двете произхождат от един и същ източник и украсяват живота на хората. Ето защо, нищо не трябва да бъде извор на грижа за императорите така, както достойнството на свещениците, тъй като за тяхното (императорското) благополучие те постоянно се молят на Бога. Защото, ако свещенството е по всякакъв начин свободно от вина и притежава достъп до Бога и ако императорите управляват справедливо и благоразумно държавата, поверена на тяхната грижа, резултатът ще бъде обща хармония (συμφωνία τις ảγαθή) и, което е полезно, ще бъде дарено на човешкия род“.

Юстиниан I (482-565)

Novella VI, Praefatio.

 За в. „Труд“.

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 196 other followers: