Смъртта на перестройчика

Темата на седмицата е смъртта на Михаил Горбачов. Голяма тема. Голяма за милиони хора по света, защото с неговото име се свързва последната смяна на геополитическите епохи – превръщането на света от двуполюсен в многополюсен и угасването поради пълно изчерпване на болшевишката илюзия за световен комунизъм. Поради първото международният имидж на Съединените щати се разколеба сериозно, а второто накара световните левичари да се разшетат и да потърсят ново знаме. И го намериха във вече надигащия се културен марксизъм, ляв либерализъм, глобализъм, джендъризъм или както там ви е удобно да го наречете. А за страните от Източна Европа смяната на епохите беше потресаваща.

Владимир Путин съвсем съзнателно нанесе последна обида на последния партиен и държавен ръководител на Съветския съюз. Отказа му пищните държавни почести, с които удостои Борис Елцин, но пък да не забравяме, че именно на Елцин Путин дължи кариерата си, а пък на Горбачов дължи една много по-малка империя, над която да государствува. Даже отиде ден по-рано да му подхвърли букет рози, оправдавайки се, че в деня на поклонението бил много зает. Толкова зает, че не можа да го каже лично, ами прати Дмитрий Песков да обясни на опечалената общественост. Това поведение, граничещо с хулиганство, казва само едно – че Путин е трайно сърдит на Горбачов.

А това, че Путин е сърдит на Горбачов, показва каква е представата на Русия сама за себе си – нещо с размерите на СССР, но с вид на православна империя, защото това повече отговаря на настоящия кливидж между Изтока и Запада – на мястото на капитализъм/социализъм – безбожие/богобоязливост. От гледна точка на този кливидж Горбачов е саботьор и прозападно мекере. Той отприщи центробежни сили, които доведоха до откъсването на Източна Европа и до националистическите движения в републиките. Заради него Съветският съюз се разпадна, превръщайки в лъжа първия стих от държавния си химн – „союз нерушимый…“. Всъщност драмата е Изток/Запад и е била тази още от времената на Римската империя. Тогава Изтокът се е проявявал по два коренно различни, диаметрално противоположни начина – на север в лицето на периодично появяващите се като скакалци степни народи, довели в крайна сметка Запада то т.нар. „тъмни векове“, а на юг в лицето на свръхцивилизованата, свръхбогата и свръхнадменна империя, която днес (до голяма степен произволно) наричаме Византия. Русия е типичен представител на първия дивашки, варварски вид на Изтока, обаче се облича в пурпура и златото на втория вид, претендирайки дори да бъде негов наследник – втори Константинопол и трети Рим. Това е фундаменталният конфликт, а че за едно известно време, за някакви си 72 години Русия се е правила на страната на победилата комунистическа революция – това са подробности от пейзажа.

За зла наша участ, пък и на много други европейски страни и народи, в продължение на 44 от тези 72 години се намирахме в имперския обхват на този обществено-политически експеримент – първата в света социалистическа държава и то не на територията на просветена Европа, каквато винаги е била идеята, а на дивашките източни степи.

Проблемът не е в намеренията, а в техния гръмотевичен провал. Безумните халюцинации на Маркс и Енгелс нямат нищо общо с реалността на съветската държава. Признават го дори комунистическите философи, прокарвайки категорична граница между класическия марксизъм и марксизма-ленинизма. При последния някои теоретични положения са точно обратните в сравнение с оригинала (например победата на комунизма не повсеместно и по естествен път, а чрез въоръжена революция в една отделна и то не развита, а изостанала икономически страна). Съветският опит превърна утопията на Маркс в зловеща антиутопия, чиито кошмари не успя да помести в себе си дори и нейното собствено обобщение, написано от Оруел през 1948 след посещението му в Москва – „1984“. Един от „греховете“ на Горбачов е и този – покрай перестройката да прокара и ефективна гласност и да даде възможност да се появят десетки книги, които веднъж завинаги дадоха да се разбере какво се е криело зад окъпаните в слънце плакати с маршируващи към светлото бъдеще щастливи пионерчета.

Комунистическата империя беше империя на корупция, жестокост и диктатура на простотията. За жалост след 1944 всичко това започна организирано и в петилетни темпове да се насажда и у нас и се насади така, че още не можем да се свестим. Давали ли сте си сметка, че от гледна точка на покварата, на корупцията и на простотията за нас началото на XXI век беше по-зловещо от 50-те и 60-те години на миналия, заклеймени като сталинизъм, култ към личността и тоталитаризъм? Първите десетилетия на „демокрацията“ бяха по-зловещи от първите десетилетия на социализЪма, защото в него живееха хора, родени и възпитани при цар Борис III, а след 1989 живееха хора, родени и възпитани при Тодор Живков. Поколенията винаги са били бомба със закъснител. Ако тогавашното активно поколение, смазано и обезобразено от Държавна сигурност, са били децата на интелигенцията от Третото царство, то днешното са децата на тогавашните чавдарчета и пионерчета. С тази разлика, че по време на социализЪма нахлуха страшно много привилегировани селяци, чийто генотип все още се възпроизвежда в натуралния си вид. Трябва да мине време, но не просто да мине, а и в това време с генотипа да се случват правилни неща.

Днес Русия отново претендира за влияние по нашите земи. Днес тя е отхвърлила (с крещящо нежелание) комунизма и се въоръжила с Православието, защото що за възродена Византия ще е тя, ако не е православна, ако не е „проекция на Царството Божие на Земята“. С което нанася на православието такива щети, че то едва ли би оцеляло, ако Църквата не беше богочовешки организъм, на който „портите адови няма да надделеят“ (Мат. 16:18). Но дори и православна, дори и монархическа в мечтите си, Русия продължава да е в плен на проклятието на провалените намерения – тя иска едно, но се случва друго; дава милиарди за нещо, но някой веднага ги открадва, както стана с олимпиадата и както става с войната в Украйна.

За нас откъсването от руското влияние през 1989, освен спасяване от мизерията на плановата държавна икономика и от дефицитите, създавани къде спонтанно от некадърност, къде с престъпна умисъл, означаваше и опиянение от свободата на словото. Да, това е най-важната, ако не и единствената съществена придобивка след 1989 – свободата на словото. Защото свободата на словото е свобода на духа, свобода на волята и свобода на избора. Свободата е човечност в най-високия християнски смисъл. Другото е от лукаваго.

Винаги ще свързваме с това името на Горбачов, защото от него тръгна всичко. Той беше началото на края, независимо какви исторически сили го поставиха в тази роля. Да почива в мир и Бог да упокои душата му.

За „Ах, тези медии!„.

Tags: , , , ,

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 196 other followers: