Консерватизмът – идеологията на взискателните десни

Нашата древна страна вече е уморена от модерност. Уморена е от различни политически субекти – персонални или групови, – които през няколко месеца ѝ се изреждат, кой от кого по-модерни, омайвайки я с революционни иновации по пътя към нейното спасение (или оправяне, както е прието да се казва). Всеки следващ знае рецептата за щастие и за национална гордост. На всеки следващ рецептата му е „истинската“ рецепта, окончателната рецепта и така само в първите дни на мандата, когато се вижда кой колко струва и на хоризонта изгрява следващият Крали Марко с рецепта в ръка. Народът проявява все по-малък интерес към изборния процес, което прави всяка следваща власт все по-малко легитимна и все по-неспособна да осъществи мандата си. В Парламента влизат много партии с толкова малка електорална подкрепа всяка от тях, че никоя не е способна самостоятелно да поеме отговорността за управлението. И така се раждат коалициите. Те са безпринципни съглашателства и поради това са невъзможни. Всеки ден всички повтаряме заклинанието, че правителство трябва да има на всяка цена, което не е лишено от смисъл, но напоследък цената прекрачи всякакви граници. Събират се партии, които яростно са се хулели по време на кампанията, и като се съберат, тутакси забравят обещанията си. То е все едно аз да кажа, че трябва да съм женен на всяка цена и да се събера с първия урунгел, който ми попадне пред очите.

И още дълго ще е така, защото така е почнало – ще се появяват все нови и нови мераклии, някои ще се въздигат, после ще пропадат, а електоратът ще проявява все по-малко интерес. Това е неизбежно. И е непоправимо с един замах. Поправимо е чрез следване на правилна посока и постигане на дълбоки промени за дълъг период от време, изискващ мъдрост, смирение и търпение. Път, който минава през промяна на мирогледа и морала. Дълъг път.

България изпитва изпепеляваща жажда за дясност. В идеологическо и политическо отношение на нея нищо не ѝ е като хората, обаче дясното сякаш е най-аморфно, то е едно наследство, което не помни откъде е тръгнало, а е тръгнало от антикомунизма и чистия порив към свобода на най-различни хора. Днес като десни определят себе си както яки бачкатори с корави юмруци, които търсят да строшат някоя джендърска глава, както сърцати патриоти с Ботев и Левски в сърцето, както честни частни предприемачи със свой бизнес, в който знаят всяка клечка откъде се е взела и колко струва, така и скептични интелектуалци, дето и те не знаят точно какво искат. По принцип в новите времена интелектуалците са по-скоро леви и за това са виновни университетите. Но има, дори и в университетите има интелектуалци, които не са леви. На скоро мой познат ми каза: „всички интелектуалци са леви“. Е, ако под „интелектуалец“ разбираме университетски преподавател с карирано сако и велурени кръпки на лактите, гледащ с надежда към някоя фондация, откъдето да изкара някой лев – да, леви са. Но на своя познат отговорих така: един Давила интелектуалец ли е? От най-големите, отговори познатият ми. А ляв ли е?…

Политическата идея, която не води към катастрофа, не става популярна“ – казва колумбийският реакционер Николас Гомес Давила. Напомня ли ви нещо? Прилича ли ви на нашата действителност, в която от дълго време нито едно разумно предложение не е посрещнато с интерес, а всички се вдъхновяват от наивни приказни сюжети с щастлив край? България има нужда да си почине малко от чалгаджийския възторг, с който следва световните обществено-политически тенденции, наричани за благозвучност „мейнстрийм“. Има нужда да си почине от разюздания популизъм, който вече придобива клинични размери. Има нужда от спокоен и малко скептичен глас, който казва какво действително се случва, а не какви чудеса биха могли да се случат (евентуално). Това е гласът на консерватизма.

Консерватизмът е висшата лига на дясното. Някои марки автомобили си имат горни класове – Мерцедес си има Майбах (от 2015), Нисан си има Инфинити, а пък Тойота – Лексус. Надали в България скоро ще видим партии, които да се сравнят с Мерцедес и Майбах, но е очевидно, че дясното пространство се нуждае от Инфинити или Лексус. За лявото не знам. Не съм сигурен дали там има такава прослойка от взискателни леви, каквато има в дясното. Както сред потребителите, така и сред избирателите има по-взискателни хора, хора с по-комплицирани потребности, които трябва да бъдат задоволявани. В различни исторически моменти тези потребности на десните избиратели могат да се посрещнат от различни партии, но схемата, ако искаме всички да са доволни, трябва да е една и съща – една голяма, народняшка, дясноцентристка партия (партия-Тойота), и една по-малка, но все пак парламентарно представена, която е идеологически изчистена, имунизирана и срещу най-бледите прояви на популизъм, политически компетентна, обединила около себе си качествени личности с голям професионален капацитет и безкомпромисен морал (партия-Лексус). Такава малка партия в обозримо бъдеще няма да има мнозинство в парламента, но ще бъде вечният критик на владетеля, гласът на здравия разум, ще дава предложения, полезни за всички, ще бъде онази висша мода, с която се съобразява конфекцията и я следва. Тази малка партия може да бъде само консервативна. Убеден съм в това.

Не е тайна за никого, че аз изпитвам повече симпатия към консервативните политически субекти, отколкото към либералните. Причината е проста и се крие в мирогледа ми. Аз не смятам, че човекът е случайно възникнал краен резултат от поредица съвпадения, за когото няма невъзможни неща и всичко му е позволено, какъвто възглед споделя съвременният либерализъм или, иначе казано, онази мимикрия на лявото богоборчество, която се кичи с това име, тъй като под старото – комунизъм – вече преживя заслужения си провал. Вярвам, че човекът е Божие творение – гениално поради гениалността на своя Творец, чийто образ е, но хронично увредено поради собственото си неразумие. Човекът не може да постигне нищо сам, без Божията благодат, най-вече в областта на политиката, властта и държавното управление. Политик, който не разбира това или от тщеславие отказва да го разбере, се обрича на провал. Дори и в такава държава, където в момента върлуват най-зловещите левичарски изстъпления – Съединените щати – все още на парите и в съдилищата ѝ пише: In God we trust. Това е моят мироглед и преведен на политически език, той почива в консерватизма.

Днес пред консерватизма като че ли се е отворил прозорец, сякаш отново има шанс след последния си провал преди европейските избори, когато за консерватор се писа кой ли не, защото беше модерно. Днес либералното малоумие е достигнало до такива плашещи висоти, че вече се усеща острата необходимост от някакъв противовес.

За една партия е важно да е автентична, да не допуска да излъчва лицемерие и конформизъм и всичко останало ще ѝ се придаде. Нищо че е малка, ще порасне. Няма да е бързо, но бързо растат само бройлерите и после стават на бульон. Нуждата от автентичност, от искреност и мъничко идеализъм е крещяща. Надявам се на следващите избори да видя такава партия. И не мислете, че ви навивам за някого. Не. Аз не съм толкова взискателен, че непременно да търся бутиково представителство. По принцип гласувам за голямата дясна партия на България, която и да е тя в съответния момент. Гласувам за Тойотата, поне докато не съм познал Лексуса, когато се появи. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

За News.bg

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 194 other followers: