Нашата древна страна вече е уморена от модерност. Уморена е от различни политически субекти – персонални или групови, – които през няколко месеца ѝ се изреждат, кой от кого по-модерни, омайвайки я с революционни иновации по пътя към нейното спасение (или оправяне, както е прието да се казва). Всеки следващ знае рецептата за щастие и за национална гордост. На всеки следващ рецептата му е „истинската“ рецепта, окончателната рецепта и така само в първите дни на мандата, когато се вижда кой колко струва и на хоризонта изгрява следващият Крали Марко с рецепта в ръка. Народът проявява все по-малък интерес към изборния процес, което прави всяка следваща власт все по-малко легитимна и все по-неспособна да осъществи мандата си. В Парламента влизат много партии с толкова малка електорална подкрепа всяка от тях, че никоя не е способна самостоятелно да поеме отговорността за управлението. И така се раждат коалициите. Те са безпринципни съглашателства и поради това са невъзможни. Всеки ден всички повтаряме заклинанието, че правителство трябва да има на всяка цена, което не е лишено от смисъл, но напоследък цената прекрачи всякакви граници. Събират се партии, които яростно са се хулели по време на кампанията, и като се съберат, тутакси забравят обещанията си. То е все едно аз да кажа, че трябва да съм женен на всяка цена и да се събера с първия урунгел, който ми попадне пред очите.
И още дълго ще е така, защото така е почнало – ще се появяват все нови и нови мераклии, някои ще се въздигат, после ще пропадат, а електоратът ще проявява все по-малко интерес. Това е неизбежно. И е непоправимо с един замах. Поправимо е чрез следване на правилна посока и постигане на дълбоки промени за дълъг период от време, изискващ мъдрост, смирение и търпение. Път, който минава през промяна на мирогледа и морала. Дълъг път.
България изпитва изпепеляваща жажда за дясност. В идеологическо и политическо отношение на нея нищо не ѝ е като хората, обаче дясното сякаш е най-аморфно, то е едно наследство, което не помни откъде е тръгнало, а е тръгнало от антикомунизма и чистия порив към свобода на най-различни хора. Днес като десни определят себе си както яки бачкатори с корави юмруци, които търсят да строшат някоя джендърска глава, както сърцати патриоти с Ботев и Левски в сърцето, както честни частни предприемачи със свой бизнес, в който знаят всяка клечка откъде се е взела и колко струва, така и скептични интелектуалци, дето и те не знаят точно какво искат. По принцип в новите времена интелектуалците са по-скоро леви и за това са виновни университетите. Но има, дори и в университетите има интелектуалци, които не са леви. На скоро мой познат ми каза: „всички интелектуалци са леви“. Е, ако под „интелектуалец“ разбираме университетски преподавател с карирано сако и велурени кръпки на лактите, гледащ с надежда към някоя фондация, откъдето да изкара някой лев – да, леви са. Но на своя познат отговорих така: един Давила интелектуалец ли е? От най-големите, отговори познатият ми. А ляв ли е?…
„Политическата идея, която не води към катастрофа, не става популярна“ – казва колумбийският реакционер Николас Гомес Давила. Напомня ли ви нещо? Прилича ли ви на нашата действителност, в която от дълго време нито едно разумно предложение не е посрещнато с интерес, а всички се вдъхновяват от наивни приказни сюжети с щастлив край? България има нужда да си почине малко от чалгаджийския възторг, с който следва световните обществено-политически тенденции, наричани за благозвучност „мейнстрийм“. Има нужда да си почине от разюздания популизъм, който вече придобива клинични размери. Има нужда от спокоен и малко скептичен глас, който казва какво действително се случва, а не какви чудеса биха могли да се случат (евентуално). Това е гласът на консерватизма.
Консерватизмът е висшата лига на дясното. Някои марки автомобили си имат горни класове – Мерцедес си има Майбах (от 2015), Нисан си има Инфинити, а пък Тойота – Лексус. Надали в България скоро ще видим партии, които да се сравнят с Мерцедес и Майбах, но е очевидно, че дясното пространство се нуждае от Инфинити или Лексус. За лявото не знам. Не съм сигурен дали там има такава прослойка от взискателни леви, каквато има в дясното. Както сред потребителите, така и сред избирателите има по-взискателни хора, хора с по-комплицирани потребности, които трябва да бъдат задоволявани. В различни исторически моменти тези потребности на десните избиратели могат да се посрещнат от различни партии, но схемата, ако искаме всички да са доволни, трябва да е една и съща – една голяма, народняшка, дясноцентристка партия (партия-Тойота), и една по-малка, но все пак парламентарно представена, която е идеологически изчистена, имунизирана и срещу най-бледите прояви на популизъм, политически компетентна, обединила около себе си качествени личности с голям професионален капацитет и безкомпромисен морал (партия-Лексус). Такава малка партия в обозримо бъдеще няма да има мнозинство в парламента, но ще бъде вечният критик на владетеля, гласът на здравия разум, ще дава предложения, полезни за всички, ще бъде онази висша мода, с която се съобразява конфекцията и я следва. Тази малка партия може да бъде само консервативна. Убеден съм в това.
Не е тайна за никого, че аз изпитвам повече симпатия към консервативните политически субекти, отколкото към либералните. Причината е проста и се крие в мирогледа ми. Аз не смятам, че човекът е случайно възникнал краен резултат от поредица съвпадения, за когото няма невъзможни неща и всичко му е позволено, какъвто възглед споделя съвременният либерализъм или, иначе казано, онази мимикрия на лявото богоборчество, която се кичи с това име, тъй като под старото – комунизъм – вече преживя заслужения си провал. Вярвам, че човекът е Божие творение – гениално поради гениалността на своя Творец, чийто образ е, но хронично увредено поради собственото си неразумие. Човекът не може да постигне нищо сам, без Божията благодат, най-вече в областта на политиката, властта и държавното управление. Политик, който не разбира това или от тщеславие отказва да го разбере, се обрича на провал. Дори и в такава държава, където в момента върлуват най-зловещите левичарски изстъпления – Съединените щати – все още на парите и в съдилищата ѝ пише: In God we trust. Това е моят мироглед и преведен на политически език, той почива в консерватизма.
Днес пред консерватизма като че ли се е отворил прозорец, сякаш отново има шанс след последния си провал преди европейските избори, когато за консерватор се писа кой ли не, защото беше модерно. Днес либералното малоумие е достигнало до такива плашещи висоти, че вече се усеща острата необходимост от някакъв противовес.
За една партия е важно да е автентична, да не допуска да излъчва лицемерие и конформизъм и всичко останало ще ѝ се придаде. Нищо че е малка, ще порасне. Няма да е бързо, но бързо растат само бройлерите и после стават на бульон. Нуждата от автентичност, от искреност и мъничко идеализъм е крещяща. Надявам се на следващите избори да видя такава партия. И не мислете, че ви навивам за някого. Не. Аз не съм толкова взискателен, че непременно да търся бутиково представителство. По принцип гласувам за голямата дясна партия на България, която и да е тя в съответния момент. Гласувам за Тойотата, поне докато не съм познал Лексуса, когато се появи. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
За News.bg
