Шарлатани, аматьори сме в един и същи строй

Ледът се пука, господа съдебни заседатели! Заради едно аматьорско (както ще го нарекат часове по-късно) изпускане на Асен Василев вече знаем кои са истинските лагери в българската политика – това са лагерите на президента Радев и на Бойко Борисов, който в момента не заема държавна позиция, но пък е лидер на партия №1 според последните избори.

И къде останаха лявото и дясното, консервативното и либералното, евроскептичното и еврофедералистичното? За нашия народ нещата се оказаха както винаги далеч по-прости: имаме два юнака – Юнак №1 и Юнак №2. Бойко Борисов и Румен Радев. Всичко останало са техни еони, еманации, които те излъчват, ако решим да си послужим с гностическата терминология. Ето например Кирил Петков и Асен Василев можем да наречем „еони на Радев“, ако не искаме да ги наричаме с грозната дума „креатури“. Макар че какво й е грозното на тази дума… Те двамата са еманации на президента чрез които той като Демиург сътвори нашата политическа действителност през последните години. Но Негово величество народът не се интересува от демиурзи и други подобни простотии. За него е достатъчно да вижда Юнак №1 и Юнак №2, Крали Марко и Муса Кеседжия, Хайдут Сидер и черния арап. Да ги вижда и да застане зад единия от тях, неистово мразейки другия и всички застанали зад него.

Има обаче и един трети полюс, който не иска неукият народ да се раздели на „Борисов“ и „Радев“, защото тогава за него, третия полюс, няма да остане нищо. Този трети полюс е… как да го наречем – глобалистичната градска интелигенция. Тя, разбира се, има малко общо със същинската градска интелигенция, която претендира да представлява, но пък успява да събере под знамената си всички прогресивни лица, които мислят себе си за нещо повече от другите, както и всички обидени лица, гневни и недоволни от живота си, от онова, което се е случвало в него през последните десетилетия, все едно кой им го е причинил. Именно за тези, вторите, политиката се дели на статукво и промяна, без значения кой изпълнява всяка от тези роли в конкретния момент. За всяка „промяна“ те са желан двигател, но не вършат работа в дългосрочен план, защото, след като пооправлява малко, промяната закономерно се превръща в статукво и бива изоставена с възмутено мърморене от доскорошните си пламенни апологети. Съдбата на всички бравурни промени, проблясвали досега като мълнии на небосклона, го доказва.

Третият полюс, който днес е представен от „Промяната“ и подтичващата около нея ДБ (но по принцип може да бъде представен от когото и да било другиго), не е съгласен електоратът да се разделя на „Радев“ и „Борисов“, а предпочита да е разделен на Третия полюс и всички останали – разделение, което се лансира именно като „статукво/промяна“, макар че в сочената за „статукво“ конфигурация ГЕРБ е именно „промяната“, дошла да замени НДСВ, заменило на свой ред ОДС в първоначалното „сатукво“. Но карай да върви, това са тънкости. Макар и очевидни, но тънкости.

Всъщност става дума ни повече, ни по-малко за това да се наложи на обществото някаква официална и що-годе общоприета дефиниция за добро и зло и ние да останем от страната на т. нар. „добро“. Откакто нямаме обективни критерии за добро и зло (или по-правилно: откакто се правим, че не ги виждаме и ги заменяме с някакви си свои, субективни), оттогава всеки се бори да докаже по нàучен път, че ДОБРОТО е именно той и онова, което изповядва и към което се придържа. В този ред на мисли, ако Румен Радев е доброто, както се лансираше от „Промяната“ съвсем доскоро, а Борисов е злото, или пък обратното – това няма никакво значение, – то какво остава за „Промяната“? Какво да е тя, щом няма да е доброто?

След като се скара с всички – както с доскорошните си коалиционни партньори, така и с опозицията, – откакто разочарова мекия електорат, който по принцип лесно се разочарова и е склонен да прелита от спасител на спасител, „Промяната“ изпадна в изолация и единственият ѝ пропаганден ход наистина е този да заеме героичната поза на последен самурай срещу силите на злото, към които се числят всички останали. Уплашена от възможността Борисов и Радев временно да олицетворят доброто и злото (или обратно), „Промяната“ поде кампания в медиите и социалните мрежи да ги пришие двамата един за друг, да ги бутне в един кюп. За този подход говорихме и миналия път по повод колажи на Борисов с Нинова и на Костадинов с Пеевски. Брутална пропаганда. Едно време Карл Май не се издаваше, защото Хитлер го харесвал. Забележете: не Карл Май харесвал Хитлер, а Хитлер харесвал Карл Май и затова страда Карл Май. Ким Чен Ун пък много обичал коняк Хенеси. Внимавайте, когато тръгнете да си купувате следващия път!

В кампанията се включиха дежурните вестникари в дежурните медии и „инфлуенсърите“ от социалните мрежи. Довчерашни професионални партийни говорители плъзнаха из телевизиите в амплоато на „независими коментатори“.

Официалното откриване на кампанията даде самият Асен Василев по NOVA, като заяви, че „в момента има тясно взаимодействие между служебното правителство и ГЕРБ и доста срещи между президента и Борисов последните няколко месеца“, на които се стиковат и координират действия, „както от гледна точка на възстановяване на кадри, така и на възстановяване на порочни практики“. Тоест Радев и Борисов са си дупе и гащи, а всички останали, включително и ние, простите граждани, сме зле прецакана публика. Всъщност от нас се очаква да си направим извода, че Радев и Борисов са съучастници в гигантска кражба, която ни обрича на бедност нас, родените да живеем като махараджи.

Радев реагира веднага и всъщност именно неговата невъздържана реакция привлече към проблема търсеното от организаторите внимание. Пред български журналисти в Албания, където го свари вероломният удар, той със суров войнишки гняв заяви: „Разбира се, че не се срещам редовно с Бойко Борисов. Това не е първата лъжа на Асен Василев. Бях първият излъган, когато се доверих на тези хора, и сега плащам цената. Беше грешка, че допуснах такива хора да откраднат надеждите ни за промяна. За съжаление, българите получиха лъжа. Както надживяхме автократичния модел, така ще надживеем и тази шарлатания“.

Силни слова. Но едва ли има разкаяние, което да свали от Радев вината за шеметния възход на „Кирчо и Кокорчо“ и всички последици от него.

С не по-малко плам реагира и Бойко Борисов: „Дори и по телефона не съм говорил с Радев. Той е най-големият ми опонент. „Продължаваме промяната“ са аматьори… Когато  един лъжец лъже, той си лъже непрестанно… И  един лъжец си позволява да лъже, прикривайки аферите в МВР, аферите в земеделието, аферите с „Джемкорп“, с газа… Само преди 2-3 седмици президентът Плевнелиев се отрече от тях. Сега се отрече и президентът Радев от тях. Малко преди половин година и Слави Трифонов се отрече от тях. Преди две седмици Корнелия Нинова също се отрече от тях и ги нарече аматьори…“.

Да, много са гневни и двамата – и Радев, и Борисов, – защото досега са градили епично-елегичния си образ върху противопоставянето помежду си, нещо като вечните „Левски“ и ЦСКА, и изведнъж – хоп! – искат да ги турят в един кюп от страната на злото, на „хартиената коалиция“, на статуквото, на мафията, на мутрите и на „международното положени“, което обикновено е виновно за всичко. Не се издържа така!

Но, добре – виждаме всичко това, забелязваме го и го оценяваме, надяваме се, правилно. И какво от това? Пропагандно-медийният ход на „Промяната“ е добър, логичен и същевременно ясен за почти всички. Казвам „почти“, защото все още се намират хора и то не малко, които приемат 1:1 казаното от медиите и върху него правят своя политически избор. Ако беше само това, изобщо нямаше и да ви занимавам. Но тук има нещо важно – изправяме се пред избор между два подхода. Първият е да изберем субект и да го подкрепяме, каквото и да направи. Вторият е да изберем страна и да подкрепяме всекиго, който застане на нея. Вие кой подход избирате? Не бързайте да отговаряте, отговорът не е лесен.

Типичен пример за първия подход са привържениците на ДСБ и най-твърдият електорат на БСП. Те ще подкрепят всеки свята партия и ще маршируват под бойните ѝ знамена, каквото и да стори тя, каквато и позиция да заеме, колкото и внезапен завой да направи. Защото та е права, „когато съгреши дори“ по стиховете на Христо Радевски.

Типичен пример за втория подход са всички онези гневни и обидени на живота граждани, които с пламенни сърца тръгват след всеки пореден спасител, за да го зарежат при появата на нов.

Типичен пример за първия подход е позицията: „Никога няма да гласувам за комунисти, дори и когато се представят за социалисти. Те може да се променят, да се покаят, да отговорят на всички мои изисквания, но пак няма да гласувам“.

Типичен пример за втория подход е: „Никога няма да гласувам за партия, която поставя под съмнение евро-атлантическата принадлежност. Не ме интересува дали сте леви или десни, статукво или промяна, умни или тъпи, красиви или грозни – щом се придържате към моя цивилизационен избор, на ваша страна съм“.

Е? От кои сте вие? От първите или от вторите? За себе си имам ясен отговор, но няма да го кажа, за да не ме заподозре някой параноик, че агитирам за някого. Не, за никого не агитирам, освен за тънкия гласец на здравия разум. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

За TRIBUNE

Tags: , , , ,

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 199 other followers: