Когато небесата се отварят

Когато бях малък, не чаках така развълнувано Дядо Мраз да ми подари някоя забавна вещ, колкото да видя дали тази година в навечерието на моя рожден ден небесата ще се отворят, за да видя Бог и ангелите. Някой ми беше казал, че небесата се отварят за послушните деца или с други думи – небесата си се отварят така или иначе, но само послушните деца могат да ги видят. Това трябва да е продължило само няколко години, защото после започнах да отглеждам ум на възрастен.

Небесата не се разтвориха нито веднъж пред мен, но не се учудих, защото не съм и очаквал послушанието ми да се окаже на необходимото ниво. После замених „непослушен“ с „грешен“ и нещата съвсем си дойдоха на мястото – грешник не може да види Царството Божие така, както си е. Единствената му утеха остава увереността (и надеждата), че ако събере сили, кротост и съкрушение, за да се покае истински, всичко ще бъде простено, беззаконията му ще бъдат заличени, дори и покаянието да се случи в последната минута на тукашния живот. В това е красотата на Божията истина – когато човек се осмели да падне по гръб със затворени очи, Бог ще го прихване ласкаво, преди да се е ударил.

Хубаво ли е човек от малък да осъзнае, че е грешник? От една страна е хубаво, защото му остава повече време за обръщане. От друга страна не е хубаво, защото свиква с мисълта. Дори в най-налудничавите години на юношеството започва да се гордее с това, че е грешник. Кой колко повече е изпил, кой колко повече момичета е свалил, кой е успял да си купи по-„гъзарски“ дрехи – това са ценности на юношеството (уви!), а да си грешник или иначе казано – „лошо момче“ или „лошо момиче“ – е привлекателно, крие някакъв дискретен чар, защото те показва като човек, дръзнал да се опълчи на „обществото“ и на „закостенелите моруци“. За най-голямо съжаление, това е официалната идеология на младежта след Втората световна войни и особено след печалната 1968 година на хипи движения, сексуални революции, наркотични откровения и прочие.

Къде е мястото на Богоявлението в борбата с греха?

Да започнем от разликата между „теофания“ и „епифания“. Теофанията е всяко явяване на божество сред хората. Например когато Зевс се е изсипал над Даная като златен дъжд, за да зачене Персей – това е теофания. Когато Вишну се изобразил в осмия си аватар – Кришна, – за да вземе пряко участие в някаква роднинска свада (описана в „Махабхарата“ и по-специално в „Бхагавад гита“) подобно на гръцките богове при Троя – това също е теофания. Впрочем и участието на гръцките богове в Троянската война също е теофания.

Епифанията пък е още по-обща. Епифания в античния смисъл е всяко внезапно и донейде необичайно, неочаквано явяване. Например, когато на Менделеев му се явила периодичната таблица на химическите елементи насън, това е вид епифания. Но в християнството е иначе. Християнството взима много термини от античната философия, за да ги изпълни с нов смисъл, смисъл, назоваващ по-точно Истината. Така епифания можем да наречем Рождество Христово, когато втората ипостас на Троицата се съчета с нашата природа, за да разруши проклятието на първородния грях. Тази голяма тайна изобразяваме с положението на дясната си ръка, когато се осеняваме с кръстното знамение – три пръста, събрани в една точка, и още два, отделени и допрени до дланта. Това означава Троичния Бог (три ипостаси с една природа – Божествена) и Иисус Христос (една ипостас с две природи – Божествена и човешка). Или иначе казано и колкото и сензационно да звучи, всеки път когато се кръстим, ние изобразяваме христологичния догмат на Четвъртия вселенски събор, о който се е препъвала богословската мисъл векове наред.

Но същинското християнско значение на думата „епифания“ е „Богоявление“ – точно онзи момент, когато Христос се кръщава от Иоан в река Йордан. Тогава небесата се отварят, Бог Отец свидетелства за Своя Син, а Дух Свети се спуска върху Него като Гълъб. Небесата се отварят и се явява Светата Троица. Небето и земята в този момент са едно.

Има само два абсолютно канонични начина да се изобрази на икона това явяване на Светата Троица – Старозаветната Троица на Рубльов, когато тримата ангели се явяват на Авраам при Мамврийския дъб, и сюжетът с кръщението на Христос и Богоявлението. Иначе приемаме Троицата за неизобразима (защото само втората ипостас, Богочовекът Христос „стана плът, и живя между нас, пълен с благодат и истина“ (Иоан 1:14), тоест е изобразим според стандартите на нашите сетива), нищо че в храмовете условно ползваме сюжетите „Отчество“ и „Съпрестолие“ за символично изобразяване на Светата Троица.

Мястото на Богоявлението в борбата с греха е ключово. В момента на кръщението на Христос и слизането на Дух Свети небето и земята са едно, както са едно Божествената и човешката природа на Богочовека Христос – неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно. Ако кръщението е очистване на греховете и повторно раждане за праведен живот, то имал ли е Христос нужда от кръщение, при положение че Самият Той очиства и опрощава чрез кръщението? Разбира се, че не, защото той е подобен на нас във всичко, освен в греха, но това всичко включва и пътят ни в борбата с греха. Този път започва от кръщението и продължава през изкушенията, както и Христос веднага след кръщението отива за 40 дни в пустинята, за да победи сатаната, устоявайки на изкушенията му и по този начин не само да ни покаже, но и да извърви вместо нас и заедно с нас този път действително, както и действително се разпна и умря заради нас. Само така е възможно грехът да бъде победен. Човекът сам не е способен да го направи. Нужно е Бог да се въплъти и по тайнствен начин да съедини природата Си с нашата в една ипостас. Иначе не става, иначе е невъзможно, колкото и всички еретици през вековете да се опитват да разкажат нещо друго. Богочовекът е една ипостас с две природи и едната природа лекува другата. Началото на това лечение виждаме на Богоявление. Христос е достигнал възрастта на зрял мъж и е излязъл на проповед по пътя Си към Голгота. Този момент е толкова важен, че небесата се отварят и се явява Троицата.

Признавам, че и сега на Богоявление понякога скришом вдигам очи към небето, за да видя дали то няма да се отвори и да се появят ангелите. Но всъщност знам, че от момента на кръстната смърт, когато „един от Троицата пострада по плът“ (по формулата на скитските монаси-теопасхити), небесата са непрекъснато отворени и чакат всекиго, който повярва и с цялото си сърце пожелае да иде там. Има време, има и вечност. Вечността е застинало време, а времето е вечност в движение. Богоявлението се случва и в двете, както и всички останали важни моменти в Божието домостроителство за спасението на човека. Иде час и дошъл е вече – време и вечност. „Истина, истина ви казвам: иде час, и дошъл е вече, когато мъртвите ще чуят гласа на Сина Божий и, като чуят, ще оживеят“ (Иоан 5:25). Като мъртвите не са само биологически умрелите, а и всички, умъртвени от греха. Грехът е смърт, а спасението от греха – живот вечен. Ето тази истина се явява на Богоявление.

Tags: , , ,

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 200 other followers: