Иван Стамболов » 007

Регистрация на куче

Sulla — Tue, 27 Jul 2010 16:57:13 +0000

Това е документален разказ за моето чувство за обществена отговорност. За неговите съмнения, за неговите откровения и неговия катарзис. След надигналото се обществено мнение, според което моето куче ежедневно изкормва кърмачета и къса крайници от беззащитни пенсионери, аз реших да го регистрирам в общината, както се полага. Щом плащам на общината по 4 000 лева данъци и такси (срещу което още не съм разбрал какво получавам), нищо няма да ми стане да й дам и 25 лева заради това, че живея в любов и хармония с кучето си (срещу тях също не знам още какво ще получа). Така си казах и отидох в общината.

Попаднах в стая № 1. Там ме попитаха за какво искам да платя и аз казах: за куче. В стая № 1 е лесно, защото дори да кажеш, че искаш да платиш за птеродактил, ще ти вземат парите. Взеха ми парите, издадоха ми бележка и ми казаха да отида с тази бележка в стая № 2, където да попълня декларация.

Отидох в стая № 2. Показах си бележката и след като ми повярваха, че съм си платил, ми дадоха да попълня някаква бланка. Интересно, в тази бланка се изискваха всички мои данни, но нищо за кучето, освен породата – нито от кой развъдник е, нито кога е родено, нито как се казва, нито какви документи притежава. След като попълних декларацията, срещу нея ми дадоха входящ номер. С този входящ номер трябваше да изляза от това крило на сградата и да се кача на последния етаж в централната част, а оттам по други стълби в дъното на коридора да се кача на „нещо като таван”, както го описаха в Стая № 2, и там да отида в Стая № 3. Там е „екологията”. Обаче не мога да отида сега, защото освен току-що придобития входящ номер, трябва да представя паспорт на кучето, както и документ, че е ваксинирано против бяс.

На другия ден се върнах в Стая № 3 с необходимите документи и казах на пропуска за какво съм дошъл. Човекът на пропуска започна да върти по телефона, но не намери никого. Каза, че едната служителка е в отпуска, а за другата, която я замествала, изрази предположение, че е „някъде по стаите”. Затова натисна копчето на вратата и ме пусна да се оправям сам. Качих се на „нещото като таван” и започнах да търся по стаите. В една от тях, малка и умирисана на чорапи, гурелив младеж ми каза, че колежката от екологията изобщо не е в общината и че аз изобщо не би трябвало да съм тук и той не можел да разбере кой изобщо ме е пуснал.

Тръгнах си и се върнах пак в понеделник, защото тогава колежката от Стая № 3 имаше официален приемен ден. За съжаление обаче точно в приемния ден на екологията в общината нямаше ток. По тъмните коридори се щураха объркани данъкоплатци. Естествено нямаше как да ми се свърши работа и затова ме поканиха да дойда пак на следващия ден. Аз имам тежък характер. Не се гордея с това, но е факт. След като се разкрещях зловещо, служителката от Стая № 3 се съгласи да ми запише данните на ръка, взе входящия номер, прегледа паспорта и стикера за ваксинация и каза, че ще ми се обади, когато документът ми е готов.

Обади се след няколко дни. Каза да отида в Стая № 4, откъдето да си взема документа. Отидох в Стая № 4 и срещу лична карта получих половин лист А4, където пишеше, че имам право да разхождам „един брой” куче (отново не пише кое точно куче, така че който има куче, да ми го дава, аз ще му го разхождам с моята бележка). Попитах какво точно получавам с тази хвърчаща бележка, а от Стая № 4 обясниха, че получавам правото да разхождам кучето си, разбира се на каишка и с намордник и то САМО НА ОПРЕДЕЛЕНИТЕ МЕСТА. Обаче, допълниха от Стая № 4, такива места на територията на общината НЯМА. Да ви е жив и здрав данъка, да си го харчите с кеф!

Химн на Министерство на здравеопазването

Sulla — Tue, 06 Jul 2010 09:21:47 +0000

В едно интервю попитаха Веселин Маринов защо се е извъртял от БСП към ГЕРБ, а той се учуди, че във всяко интервю го питат все за БСП. Това е все едно Гагарин да се чуди защо го питат все за космоса, но както и да е. Веселин Маринов обясни, че го е променил един човек и този човек се казва Цветан Цветанов. Цветан и Веселин се познават от 7-8 години, както ни осведоми певецът и Цветан винаги е бил изключително чист, честен и всички останали суперлативи човек. Промяната у Веселин обаче не настъпила веднага. През повечето от тези години на приятелство с Цветан той продължавал да пее на Бузлуджа и по други социалистически форуми. За ГЕРБ узрял, едва когато ГЕРБ дошъл на власт. Сега, в разцвета на тази своя зрелост, Веселин Маринов изпя и химна на МВР. Като полъх от моето пионерско детство стиховете на Евтим Евтимов ме просълзиха. Но ме просълзи не само задушевността и възторга на химна. Просълзи ме и тъгата, че другите министерства си нямат свои химни. А нима не заслужават! Ето защо реших да дам своя скромен принос към заличаването на тази неправда като напиша текст за химн на Министерство на здравеопазването. Старал съм се да се придържам към поетиката на Евтим Евтимов, за да не причиня разностилие в министерската химнография.

Щом чуеш вопъл, стон и хрип
от птичи или свински грип,
ти бързо скачаш на нозе,
любимо и добро МЗ

По твоите пътеки здравни
със стъпки смели, стъпки славни,
с сърца горещи и грижовни
вървят чиновник до чиновник.

ПРИПЕВ:

О, здравно министерство наше,
събуваме пред тебе гащи
да ни направиш яка клизма
във името на хуманизма.

Ура! Ура! Ура! Ура!
Ура! Ура! И пак – ура!

Надигне ли се вирус зъл,
ти го разбиваш на чакъл.
Полезно като витамин
си ти, МЗ! Амин! Амин!

Ще молим денонощно Бога
да бди над твоята подлога,
да си ни вечно живо, здраво,
да надживееш нас направо.

ПРИПЕВ:

О, здравно министерство наше,
събуваме пред тебе гащи
да ни направиш яка клизма
във името на хуманизма.

Ура! Ура! Ура! Ура!
Ура! Ура! И пак – ура!

Мисленето в bTV

Sulla — Thu, 01 Jul 2010 17:00:20 +0000

Тема в новините тази вечер е „Има ли море в Перник и как посрещнаха там „джулая”?”. Извинете, но какво ме интересува това? Новина ли е? Коментар ли е? Скандал ли е? Светска хроника ли е? Единственото интересно нещо в този анонс е въпросът „има ли море в Перник” и то само заради очакването, че току-виж се оказало, че има. Но понеже не са се стопили полярните шапки и нивото на световния океан не се е покачило до такава степен, че Перник да стане пристанище на България, остава само сензацията, че „джулая” е посрещнат на място, което не е на морето. Но къде е казано, че „джулая” трябва да се посреща на морето? И как постъпват с „джулая” в градове като Лос Анджелис и всички останали, чиито морета гледат не на изток като нашето, а на запад – посрещат ли го или го изпращат?

Къде по-важна е новината от същата емисия, че 18-годишният Лъчко е станал кмет на селата Горна и Долна Секирна!

Стана ли България по-четяща?

Sulla — Fri, 25 Jun 2010 12:26:08 +0000

Вчера ме поканиха в сутрешния блок на Нова телевизия при Витомир Саръиванов да взема отношения по случая с електронната библиотека „Читанка”. Може би сбъркаха, защото аз не съм пряко въвлечен в този конфликт и не съм страна по него. Аз не твърдя нищо. Аз съм само един обикновен гражданин, който беше принуден от обстоятелствата да си зададе следните въпроси:

За какви загуби се претендира? Не може да има абстрактна увреда и да се търси възмездие за нея.

Какъв процент от заглавията, предоставени от „Читанка” в електронен вид, в момента са на пазара и се предлагат от претендиращите че са ощетени?

Какъв процент от заглавията, предоставени от „Читанка” са с авторски права надлежно притежавани от претендиращите, че са ощетени?

Претендиращите ще направят ли постъпления да се закрият и други библиотеки, например библиотеките към читалищата?

Има ли в ГДБОП данни за това колко пари месечно е печелила „Читанка” от престъпната си дейност?

Кога ГДБОП ще провери и издателствата за авторски права, тиражи и отношения с авторите?

Тъй като не е по силите на държавата да се справи наведнъж с цялата престъпност във всичките й форми, подредила ли си е приоритетите? Наясно ли е откъде да започне? От наркодилърите, от измамниците, от фалшификаторите, от трафикантите на хора или от библиотеките?

Със затварянето на библиотеките не се ли увреждат правата на авторите, които доброволно са си качили текстовете там и се радват, че могат да ги четат повече хора?

Ето, тези въпроси си задавам, за да мога да си изясня случая и да не се излагам, когато ме канят да го обсъждам по телевизиите. Но независимо от техния отговор, едно е ясно: случаят предизвика много голям обществен отзвук. Това е така, защото обществото чувства, че справедливостта е нарушена. Очевидно тук не става дума за борба за правда и за защита на творци. Хората се дразнят, защото цялата акция натрапчиво им прилича на опит да се използва ГДБОП за прокарване на корпоративни интереси, а държавата изглежда така, сякаш е замесена в заговор против интелигентността и за превръщането на българите в нация от общи работници и обслужващ персонал. Такъв бил законът. Ами, променете го. Законите са за хората, а не са хората за законите. И държавата вместо да преследва разпространението на книжнина, да го дотира.

за в. “Труд”

Има Интернет – има проблем; няма Интернет – няма проблем

Sulla — Tue, 22 Jun 2010 08:07:27 +0000

Тази сутрин ме поканиха в TV7 заедно с Комитата и Асен Генов, за да обсъждаме идеята на Искра Фидосова новият избирателен кодекс да контролира не само българските електронни и печатни медии, но и Интернет – сайтове, форуми и блогове. Не възнамерявах да споделям мнението си по този въпрос, но изглежда ще трябва да го направя. Извън това, че за мен всеки опит да се контролира и регулира словото е опит да се добие власт над него, с която после да се злоупотребява, не намирам дори за необходимо да се обсъжда идеята за такъв запис в избирателния кодекс, защото тя е прибързана, глупава и недомислена. Единственият начин да контролираш Интернет е да го забраниш изобщо. Иначе най-много да се изложиш.

С цел обаче по-доброто изясняване на въпроса искам да предложа на инициаторите на идеята един кратък ТЕРМИНОЛОГИЧЕН РЕЧНИК:

КЛЕВЕТА – невярна информация, която накърнява достойнството на този, за когото се разпространява. Управляващите много се страхуват от клевети и компромати в блоговете и социалните мрежи и затова искат отрано да си вържат гащите законодателно. Макар че не всеки компромат е клевета. Компроматът, както сочи името, е материал, който компрометира някого, изнасяйки за него информация, от която той се срамува и не би искал да става обществено достояние. Но тази информация може и да е вярна. Ако кажеш за някой обществено мъж, че е импотентен, това във всички случаи е компромат, но е клевета само в случай че не е вярно. Така например клевета би било следното съобщение:

На 20 юни тази година в село Крива ръкойка министър Симеон Дянков изнасили бабичка и й открадна пенсията.

Обаче съобщението:

Симеон Дянков е неадекватен политик, слаб финансист и компрометиран министър.

Това съобщение е лично мнение и ще бъде престъпление, ако някой тръгне да преследва автора му за него. За съжаление обаче, струва ми се, тези, които искат да променят избирателния кодекс в посока към контрол върху текстовете в Интернет, се страхуват повече от втория вид „клевети”.

АНОНИМНОСТ – лично действие без разкриване на самоличността. Четем: „За първи път в закон ще бъде вкарана забрана за анонимни материали по време на изборни кампании.” Няма да навлизам в разсъждения как точно е възможно това, само се питам кой и каква отговорност ще носи за анонимни текстове в Интернет. Моят блог е отворен за всеки, който иска да коментира (с изключение на един-двама досадници и руските порно спамове), така че под всяка статия могат да се появят всякакви коментари, много от които анонимни и много от които вероятно неприятни за вносителите на предложението за законодателна промяна. Ако някой иска да държи мен отговорен за тях, това е все едно вестник „Труд” да отпечата на първа страница снимка на Искра Фидосова, после някой да си купи вестник, с флумастер да нарисува на Фидосова мустаци и брадавица на носа и после да залепи страницата на ъгъла на Витошка и Патриарха. Каква е в този случай вината на в. „Труд” за този анонимен акт на комуникация?

ЮРИСДИКЦИЯ – ето тук идеята на Фидосова се разбива и аз не мога да си обясня как тя не го вижда, при положение, че е юрист. Всяко престъпление се дефинира с територията, на която е извършено, и с него се занимават властите, които имат юрисдикция над тази територия. Коя е територията на Интернет? Кой има юрисдикция над нея? Как предлага Фидосова да се постъпи с човек, който е ”наклеветил” ГЕРБ в условията на предизборна надпревара, но този човек живее, да речем, в Холандия и е публикувал „клеветата” във Facebook, при което текстът физически е попаднал на сървър в Индия? Кой ще го преследва и с какво ще го накаже?

ПОЛИТИЧЕСКИ АВТОРИТЕТ – уважението, което политическите субекти успяват да предизвикат към себе си. Трудно е да се даде рецепта за това как да предизвикаш уважение към себе си. Но има много лесни начини да предизвикаш неуважение. Единият от тях е да не държиш на думата си, да казваш днес едно, утре друго, после да се отмяташ и от него и накрая човек да не може да разбере имаш ли изобщо собствено мнение. Така ще стане и с предложението за контрол върху Интернет в избирателния кодекс. Пак ще има „ама това беше само идея”, „подведоха ни” и „искахме да кажем друго”. Държавното ни управление обаче има едно много ценно качество, заради което трябва да си го обичаме – когато измисли някоя титанична глупост, после се отмята. А можеше и да не се отмята…

Тютюнопроизводителите. По-глупави ли сме от първобитните хора?

Sulla — Thu, 17 Jun 2010 14:32:52 +0000

Да си представим едно първобитно племе, което живее на брега на езерце. Мъжете ловят риба, жените я чистят и готвят, а от костите правят игли, с които шият дрехи на мъжете си, за да не им е студено, когато ходят да ловят риба, за да им я донесат, а те да я сготвят и от костите да направят игли. Всичко това е чудесно и на пръв поглед племето няма абсолютно никаква нужда да еволюира и членовете му да се превръщат от първобитни хора в нещо друго. Обаче, не щеш ли, настъпва глобално затопляне (например в резултат от метана, който изпускат пасейки динозаврите в атмосферата) и езерцето пресъхва. Първобитните хора се оказват на кръстопът. Пред тях стоят два подхода към бъдещето. Първият е прост и първобитен – да се вдигнат, да намерят друго езерце и да се заселят около него. Вторият е по-зрял в социално-класов план и включва идеята първобитните хора да се вдигнат, но не да си търсят друго езерце, а да се вдигнат на протест с искания някой ритмично да им пълни езерцето с вода и да им пуска вътре риба, за да продължават да я ловят и ядат, без да ги интересува кой ще я пуска там и откъде ще я взима, за да я пусне.

Трийсетина хиляди години по-късно българските тютюнопроизводители са изправени на същия питекантропски кръстопът и трябва да решат – дали да се научат да вършат нещо полезно или да продължават да въдят тютюн, без да се интересуват нужен ли е този тютюн някому, защо трябва да им се плаща за нещо, което не е нужно никому, и откъде се взимат парите, с които им се плаща. Ако продължим да се самозалъгваме, че живеем в някакъв капитализъм, ще трябва да признаем, че икономиката ни следва да се базира преди всичко на принципите на търсенето и предлагането. Но в тютюневия бранш наблюдаваме единствено свръхагресивно предлагане, без да е породено от някакво видимо търсене. Само малка част от тютюните, произведени у нас, имат реален пазар и с тях се занимава групата бизнесмени, известни в тютюнджийските среди като „Вирджинистите”. Вирджинистите не протестират, както не протестират и онези тютюнопроизводители, от които вирджинистите изкупуват тютюн, за да го препродадат на манипулационните или да го изпратят за износ. За съжаление, това е много малка част от бранша. Повечето тютюнопроизводители гледат тютюн, който е непродаваем по две основни причини: първо, не е съобразен с никакъв, дори и най-елементарен, анализ на пазара и неговите нужди, и, второ, е некачествен, защото се гледа от лоши сортове и се обработва по лоши и примитивни технологии, поради което често е мухлясал и пълен с пясък. Не може да не възникне въпросът: защо икономическите закони на пазара не действат тук, при положение че те са силни и неотменими като природните закони. Толкова ли са луди тютюнопроизводителите, че не съобразяват поминъка си с действителността и полагат честен и тежък труд, без да имат представа какво ще правят с плодовете му, на кого ще ги продадат, за да възпроизведат личните си домакинства. Отговорът е, че в системата има и друг определящ фактор, за съжаление абсолютно противоестествен и противоречащ на всички закони на предлагането и търсенето – държавният фонд „Тютюн”. Това е организация, която раздава премии на определено количество произведен тютюн, уж за да подпомага производството, но всъщност да го изроди до пълна пазарна неадекватност. В следствие от интервенцията на Фонд „Тютюн” пазарът на българските тютюнопроизводители не са манипулационните, които изкупуват тютюни, а държавата, която раздава премии. Те работят за присъствие в тази процедура на субсидиране, а не за производителите на цигари. В тютюневия бранш Фонд „Тютюн” играе в частност развращаващата роля, която играят централните банки в националните икономики – подменя естествените закони с изкуствени и изопачени, чието прилагане води да краткосрочно илюзорно благополучие и до катастрофа и мизерия в стратегически план. Дори и според категориите на марксизма премирането и субсидирането на продукти, предназначени уж за пазарна реализация, не е социализъм, защото социализмът разпределя благата според труда, а е направо комунизъм, който се мъчи да разпределя благата според потребностите.

Защо държавата прави това? Защо ни кара да взимаме решения, по-глупави от решенията, които би взел един първобитен човек в аналогична ситуация? Защо не се занимава само с външна политика, отбрана, правосъдие и инфраструктура, а се бърка в икономиката – в крайна сметка държавата е измислена, за да обслужва икономиката в нейното свободно и естествено развитие, а не за да бъде собственик и господар на икономиката, който да решава съдбата й със силови средства. Отговорът е, че не го прави държавата като такава, а онези, които се сменят на кормилото й през 4 години. Разликата е драматична. Понеже системата е такава, че политиците се сменят във властта чрез избори, за тях са жизнено важни рейтингът и одобрението на избирателите. Основен принцип на управлението при такава „демократична” система е всеки управляващ субект да концентрира в собствения си управленски мандат всички бонуси за избирателите, а тежките проблеми и непопулярните мерки за тяхното решаване да завещае на политическия си опонент, който евентуално ще го смени във властта през следващия мандат, за да може после първият да се върне на бял кон и да смени втория през по-следващия мандат. Затова и всяка власт се стреми да даде на хората евтино благополучие, без да се интересува от факта, че почти винаги това благополучие е илюзорно и можем да си го позволим само с цената на бъдещи страдания и мизерия. Най-лесният начин една власт да даде на избирателите си евтино илюзорно благополучие е да им даде несъществуващи пари, тоест да им позволи да консумират блага, които не са създали. Това е възможно и много приятно, но за жалост е твърде краткотрайно. Ето и как се случва. Чрез централната банка държавата опорочава конкуренцията между частните банки и те могат да си позволят кредитна експанзия, която иначе не биха си позволили от страх пред конкуренцията, но пък от която печелят много добре – раздават под формата на кредити пари, с които не разполагат в действителност, и събират съвсем истински лихви. Така потреблението се вдига, което води до вдигане на цените. Поскъпването на стоките свива износа и увеличава вноса. Увеличаването на вноса води до изтичане на пари от държавата. Банките влошават условията по кредитирането, от което страда бизнеса. Стига се до фалити на предприятия. Потреблението се свива и стоките поевтиняват. Иначе казано, стремежът на властта да угоди на избирателите и да накара народът да се почувства временно щастлив (политика известна като „популизъм”) по законите на любимата диалектика води до страданието и разорението на същите тези избиратели и народ. Всяка лява политика е извратена, защото се основава на схващането, че хората могат да потребяват повече, отколкото са произвели, което е невъзможно, както е невъзможно едно домакинство да кара непрекъснато на заеми. За съжаление обаче съвременният свят е ляв и социалистически, колкото и да не му е приятно да си го признае.

Когато българската държава раздава премии на тютюнопроизводителите, тя не прави нищо повече от това да се обрече да им раздаде премии и през следващата година. Нито ги стимулира да станат по-конкурентни и икономически адекватни, нито решава екзистенциалните им проблеми. Най-кресливите защитници на субсидиите и премиите за тютюнопроизводителите са ДПС. Те казват, че премиите не са „подаяние” (макар че са точно това) и не са лошо плащане (макар че и това са с абсолютно точност), а били честно изработени пари. Честно – може би, но изработени – не. Да изработиш нещо, значи да му придадеш стойност, която е и стойност за някого другиго, който е готов да размени за нея стойност, създадена и изработена от него. А иначе ДПС се пишат за либерална партия и като такава би трябвало да се борят за пазарна икономика, поддържаща частното производство и предприемачество. Къде е пазарната икономика и частното предприемачество в процеса на производство на тютюн в България и субсидирането на това производство от държавата – това, дами и господа, не само моят, но и много по-светли умове от него не могат да го проумеят!

Властта не раздава премии на тютюнопроизводителите, за да промени живота им, а ги раздава, за да флиртува с тях още един сезон и евентуално да може да разчита на гласовете им на следващите избори. Точно както централната банка гарантира влоговете не от загриженост към вложителите, а от загриженост към банковата система – ако не ги гарантира, па макар и само на хартия, вложителите ще си ги изтеглят и ще поставят банките в затруднено положение, при което няма да могат на такава широка нога да раздават кредити и да печелят от тях. Раздаването на премии на тютюнопроизводителите не е толкова привилегия за тях, колкото е дискриминация за всички останали, които с труда си създават реални блага. Прекомерната социална политика – също. Тъй както тютюнопроизводителят не се интересува от пазара на тютюн, докато получава държавна субсидия, така и безработният не си търси работа, докато му плащат за това че е безработен, без срещу това той да има каквито и да било ангажименти към обществото. Става така, че човекът, който създава реални ценности и принадена стойност, вместо да получи, ако не награда, то поне благодарност или дори само признание за труда, волята и почтеността си, бива наказан да издържа цяла армия от хора, които са намерили начин да получават блага единствено според потребностите си.

Ето как от първобитните рибари стигнахме до съвременните тютюнопроизводители, а от тях до порочността на държавата при опитите й (за съжаление съвсем успешни) да се намесва в икономиката и да я манипулира според собствените си интереси, превърнали се вече в самоцел. Държавата не е създадена да притежава територията и населението и да бъде техен господар. Държавата е само една организация, наистина специфична, но все пак просто организация, чиято цел е да служи на обществото и да му предоставя услуги, за които обществото си плаща под формата на данъци. Държавата не е нито народа, нито нацията, нито Родината. Държавата е една от институциите на обществото. Председателят на домсъвета плаща на чистачката и купува крушки за стълбището, но не се меси в това как отделните собственици управляват собствеността си и в какви отношения влизат помежду си. Ако разгледаме една географска територия, заета от една определена нация, като етажна собственост, то държавата трябва да е домоуправителят и нищо повече. А не някакъв шизофреничен тиранин, който наказва пушачите с глоби и унизителни забрани, а същевременно плаща за производството на тютюн от данъците и на пушачи, и на непушачи.

Социалната солидарност към непроизвеждащите е нещо чудесно и много благородно, но обществата трябва да си дават изключително трезва сметка дали могат да си я позволят или не. В едно семейство, където работи само бащата, първо трябва да има вечеря за него, за да може да работи и на другия ден, и чак после да се мисли има ли пари за играчи на децата. Нека държавните чиновници спрат да пречат на бизнеса с причудливите си идеи и политики и бизнесът скоро ще направи цялото общество богато. Нека и тютюнопроизводителите не хленчат край старото си езерце, в което отдавна вече няма риба, а да помислят в коя стопанска област трудът им ще има стойност и за другите хора. Такива области има много. Да си безработен не е професия или поне не е достойна професия. Както обичаше да казва мой приятел – частен предприемач: работа има за целия китайски народ.

Операция „Блогърите”

Sulla — Thu, 20 May 2010 09:31:10 +0000

Днес по телевизията, в сутрешния блок, на гости на вътрешния министър Цветан Цветанов бяха водещите Виктор Николаев и Ани Цолова. Министърът ги прие радушно, предразположи ги да се чувстват като у дома си и им разказа изключително интересни неща из своето трудово ежедневие като например има ли заплахи по адрес на бирник №1, как е бил арестуван бившият министър Николай Цонев и дали прокурорът Роман Василев съжалява за това. После отиде да посреща журналисти по другите сутрешни блокове, за да ги запознае с най-новите избрани съчинения на своя пресцентър. След като министърът си тръгна, се появи някакъв господин от Национална компания „Железопътна инфраструктура”, за да обясни защо два влака са стояли цяла нощ между Ихтиман и Костенец, без да могат да продължат по пътя си – единият товарен, а другият пътнически с премръзнали пътници в него. Причините се изяснявали и в момента, каза господинът, но се разбра, че хипотезите са две: или цигани са откраднали кабела на влака, или цигани са задигнали направо релсите. Те, циганите, били такива – дразнели се от влакове и затова когато пътнически влакове преминавали през дворовете на незаконно построените им къщи, те ги замеряли с камъни и дървье. Или пък вадели релсите пред товарните влакове със скрап, влаковете спирали, а циганите най-спокойно ги разтоварвали, докато машинистите треперели в кабините на локомотивите и се молели да не ги вземат за парчета желязо, мед или, не дай, Боже, алуминий.

Съществува рискът, като чете горните редове, някой слаб и неорганизиран ум да се запита: не са ли това въпроси, на които трябва да отговаря вътрешният министър, а не някакъв човечец от железниците? Нали само допреди минути беше в студиото? Отговорът е не, това очевидно не е работа на министъра на вътрешните работи и респективно на полицията. Тук не става дума за криминални деяния а за декада на ромското включване и по-специално на включването на ромите в националната железопътна инфраструктура и, обратно, включването на инфраструктурата в поминъка на ромите. Пък и ромите са електорален фактор, който формира рейтинга на управлението, след като го е докарал на власт с гласовете си. Много по-симпатично е едно управление, което те оставя да крадеш релси, от едно управление, което ти пречи да го правиш. Първото управление ти го харесваш и обичаш, а второто – не. Кое е по-важно за едно управление: мнението на „перачите” и „ДДС-арите” или мнението на половин милион цигански гласоподаватели? От друга страна циганите и пролетариатът много се радват, когато накараш бивш министър да коленичи пред камерите на телевизиите, докато го закопчаваш с белезници и го наричаш престъпник, преди да се е произнесъл съдът относно вината му. Така че ето това са истинските теми, върху които трябва да беседва вътрешният министър, а не някакви си кражби на релси и жици и ограбвания на товарни влакове.

Други теми, с които не бива да бъде обременявано съзнанието и пиляно времето на г-н Цветанов, са теми като тези как наркомани се друсат в дворовете на къщите в центъра на София и как обират паркираните в тях автомобили, как организирани банди разбиват апартаменти и офиси и изнасят каквото намерят, как хора ежедневно биват преджобвани в градския транспорт и как измамници върлуват из цялата страна и крадат самоличността на гражданите (че и на селяните) с фалшиви документи. Министърът трябва да бъде занимаван с по-големи въпроси. Е, не чак толкова големи като това чии са банките, в които се държат на депозит държавните пари. Трябва да бъде занимаван със средно големи въпроси, които да изглеждат добре по телевизията и да предизвикват любовта и възхищението на чалга феновете.

Например може да организира една следваща акция под кодовото име „Блогърите”. Тя ще има за цел да разобличи такива като мен, които словоблудстват из Интернет. Словоблудството в Интернет със сигурност е вид електронно блудствено действие, което е редно да попадне под ударите на закона. Единственото лошо на тази идея е, че не е ясно дали ще се приеме достатъчно радушно от публиката на г-н Цветанов, защото ме мъчи грозното подозрение, че съществена част от тази публика среща трудности с дефинирането на понятията Интернет и блог. Но пък винаги може да й се каже, че блогърите са един вид висшисти с компютри, по които трябва да се удари с твърд юмрук, и публиката ще заръкопляска, въздъхнала с облекчение, че най-сетне всичко й е ясно.

Невероятните приключения на един европроект

Sulla — Mon, 26 Apr 2010 14:01:10 +0000

Няма да кажа коя е общината. Това не значи, че няма такава община и че всичко, което ще кажа, не е абсолютната истина, дори да изглежда крайно неправдоподобно. Няма да кажа, за да не подгонят журналистите нещастния кмет, който иначе е изтъкан от добри намерения, поне по обсъждания случай. Общината се намира между планината на Орфей и онази опашка на Карпатите, която на наша територия се потапя в Черно море и с чието име започва националния ни химн (не „Шуми Марица”, а онзи другият, който започва с „Горда Стара планина…”). Няма да кажа коя е общината, но ще кажа как тя се мъчи да се докосне до заветните европейски пари, защото историята е поучителна, а схемата граничи едновременно с гениалността и с абсурда.

Общината обявява конкурс за обществена поръчка, според който трябва да се организира посещение на българи в Италия (все тая пуста Италия) и съответно на италианци в България. Поръчката не е голяма – за около стотина хиляди лева. Трябва да се купят самолетни билети, да се наемат автобуси, хотели и други такива присъщи туроператорски дейности. Питахме наш приятел дали си струва човек да се пробва или мачът е свирен. Нашият приятел е приятел на кмета, та му се обади със същия въпрос. Кметът каза, че мачът бил свирен и ние казахме: добре, живи и здрави, няма да се бутаме. Не щеш ли обаче онзи ден приятелят ми се обади и каза, че кметът приплакал за конкурса – нямало кой да го изпълни, защото плащанията по процедура много щели да се забавят, а хората, за които бил свирен конкурса, нямали пари да извадят напред. Така че, ако ни интересувало и ако все още сме искали да се явим… и тъй нататък, и тъй нататък. Стана ясно, че ако можем да финансираме проекта от себе си и да чакаме плащане след три месеца, поръчката е наша. Винаги изпитвам силно умиление, когато ми се наложи да кредитирам безлихвено държавата (в случая в лицето на МРРБ) по някой от десетките хутроумно-нагли начини, измислени от дебелогъзата й администрация. Както и да е – да не се ядосваме.

И така, съгласихме се да се срещнем с кмета и дори осигурихме две наши туристически агенции, които изявиха готовност да се явят на конкурса и да го спечелят при така очертаните условия. И ето ме – свеж, с нова синя ризка с къси ръкавки, защото пролет най-сетне пукна след две дъждовни седмици, слизам от колата пред Шератън и се запътвам към лобито. Там кметът е с италианците, а след малко идва и приятелят. Така – това е прелюдията. А ето и същинското предложение на кмета:

Понеже общината няма всичките 100 000 лева, а само 30 000 от тях, ще направим следното. Фирмата ще кандидатства и ще спечели конкурса и общината ще й даде 30-те хиляди, които има. Същевременно спечелилата фирма ще даде 70 000 лева на друга фирма, която ще даде безвъзмезден кредит на общината, тоест ще й даде 70 000 лева назаем без лихва и без особени гаранции завръщане. С тези пари общината ще плати на спечелилата фирма и фактурите, които получи от нея, заедно със своя подробен отчет ще изпрати на държавата, която ще умува над тях три месеца, за да прецени дали общината се е справила успешно с проекта. Какво администрацията нарича успешно справяне с европроект, ще спомена само няколко реда по-надолу. След като Министерство на регионалното развитие прецени, че проектът е изпълнен успешно (тоест българите са отишли н Италия и са се върнали, а пък италианците са дошли в България и са се върнали) и след като отдели още няколко седмици, за да съгласува тази своя преценка с Министерство на финансите, ще премине към изплащане на 70-те хиляди лева към общината, стига разбира се да има налични по сметките и да не се е получила инструкция от финансовия министър със забрана за плащане по подобни договори. Когато (или по-скоро ако) общината си получи парите, тогава тя ще си върне заема към третата фирма. Третата фирма ще върне парите на туристическата агенция, която е спечелила конкурса и с това всичко свършва – агенцията си покрива вложенията, патриотично и безлихвено сторени в името на Рòдината и току-виж и печалбата си, с извинение. Стоп! Има още една много съществена подробност. Когато туристическата агенция спечели конкурса и даде своите пари на общината чрез трета фирма под формата на заем, та да може общината да й плати за услугите със собствените й пари, тогава ще е задължена да изпълни поръчката отново със свои пари, защото общината ще й плати (напомням с нейните си пари), едва когато всичко е изпълнено. Тоест агенцията, която печели конкурса, трябва да финансира държавата от джоба си не веднъж, а два пъти, понеже да си частен предприемач в тази пролетарска държава е престъпление, за което трябва да си плащаш. Защо общината не тегли кредит от банката ли? Ами, много просто – защото не иска да плаща лихва. А частната фирма е длъжна веднъж да финансира безлихвено общината под формата на заем от трето лице, но със собствени пари, и втори път – да финансира държавата като й свърши работата и я чака да и се издължи поне с три месеца закъснение. Казвам „поне”, защото днес един мой приятел, собственик на рекламна агенция, ми се похвали, че си е взел парите от държавата по европроект, който е приключен и отчетен през октомври 2008 година (за поколенията, които четат това: сега е април 2010). Така че ако нашата туристическа агенция си получи парите до три месеца, трябва да черпи. Честна дума, като чух това предложение, увисна ми ченето! И го прави най-сериозно и най-официално представител на местната власт! Е… му майката…

А сега обещаните примери за това кога един европроект се счита за успешно приключен. Или, по-точно, какво би могло да му попречи да бъде приет за такъв. В същата община е имало случай изпълнението на проект да не се признае, защото документите по него не са били заключени в желязна каса, а са стояли в бюрото на кмета. Друг отказ да се плати свършеното по европроект е било разкритието, че при стартирането на проекта той е бил обявен в български вестник, но не е бил обявен в европейски вестник. Край! Няма пари. Каквото сте похарчили си е за сметка на общинския бюджет, тоест – от джоба на данъкоплатците.

Все в тази община преди време спечелили инфраструктурен проект по САПАРД. Направили канализация в града. Когато свършили, отбелязали свършването с изискуемия Акт 12 и го занесли в офиса на САПАРД в Пловдив, за да им се осребрят направените по проекта разходи. Там им казали, че техният Акт 12 е много общ и от него никак не можело да се разбере какво е правено и ги накарали да напишат нов Акт 12 с повече подробности. Хората се върнали и написали нов Акт 12. Когато го предали обаче, се оказало, че са в много тежко нарушение, да не кажем престъпление, защото имат два Акта 12, а това навежда на подозрение за злоупотреби и далавери. Започнали всякакви проверки, включително и прокурорски, за да се изясни защо, аджеба, тези хора имат два Акта 12 и що за мошеничество и източване на европари е това. Проверките, разбира се, свършили без установяването на никакво нарушение, обаче междувременно срокът на САПАРД бил изтекъл и държавата върнала на Брюксел неусвоени 140 млн. евро. Така че и при най-добро желание нямала с какво да плати на нещастната и абсолютно невинна община. Разходите отново останали за жителите на общината.

Заради това и заради медийното поведение на правителството, в момента сме свидетели на това как бенефициентите (общини, областни управи и т.н.) отказват да кандидатстват по европроекти. Защото знаят, че или ще ги гонят по устав и няма да им платят по една от двете причини – или защото са с шапка, или защото са без шапка, или ще попаднат в полезрението на PR-ите на Вътрешно министерство и ще ги арестуват и разнасят като „Наглите”, „Кандидатствалите”, „Усвоилите”, „Работилите”, „Изпълнилите” или друга някаква група особено опасни престъпници против народа.

Та, така. Мисля си, ако това са им европейските фондове на правителството и на европейската комисия и ако така смятат да ги инвестират в развитието на обществото, тогава по-добре да си ги вземат и да си ги заврат…

Такса смет или как да разорим община Силистра

Sulla — Tue, 16 Mar 2010 15:08:05 +0000

Всяка година една и съща моя позната получава едно и също писмо от една и съща община. В него пише, че моята позната дължи на общината за някакъв свой имот там такса смет в размер 4 стотинки. Това ме наведе на определени размисли и понеже е сравнително рано сутринта (още няма 11 и половина), ще си отворя само една неангажираща биричка и ще им се отдам.

Няма да мултиплицирам ефекта от писмата с броя на всички години, през които моята позната ги е получавала, ще разсъждавам само върху последното, за да запазя погледа си бистър, а мисълта – остра. Конкретното писмо неизбежно налага няколко извода:

Първи извод: в колкото по-евтин имот живееш, толкова по-малко цапаш. Този извод се налага от обстоятелството, че такса „смет” винаги е функция от данъчната оценка на имота. Тоест ако си самотен ерген, който живее на жълтите павета, храни се предимно навън, не слага зимнина и не си рендосва сам дограмата, отделяш купища отпадъци, които общината едва смогва да извози от затънтените жълти павета, на които живееш, до градското бунище. Обратно: ако живееш в евтина къщурка някъде отвъд околовръстното с многодетната си челяд, бабата на жена си и няколко братовчеди, то тогава почти не произвеждаш боклук и общината няма какво да извозва, пък и да има, много по-удобно е да го извози от изровената ти уличка на 5 километра от най-близкия асфалтов път, отколкото от Царя. Затова и таксата ти смет, съвсем справедливо, е в пъти по-малка в сравнение с хипотезата, че си ерген на жълтите павета. Ако сравним цените на тези два имота и съответно таксата смет, която се полага на всеки от тях, ще установим, че в първия случай от имотът се бълват реки от мазут и шлака, а във втория се излъчват фини емисии от озон с леки и изискани аромати.

Наистина, винаги се намират и такива, които да твърдят, че принцип за определяне на задължения, според който хората се облагат според това, което могат да понесат да платят, а не според това, което фактически дължат за някаква стока или услуга, се нарича „рекет”. Но това са злобни клеветници или в най-добрия случай – черногледи мърморковци.

Втори извод: община Силистра е евтина и човеколюбива. Мисля, всеки ще се съгласи, че цена от 4 стотинки годишно за извозване на битова смет е абсолютно приемлива. Това прави някъде по около 1/3 от стотинката месечно или, ако приемем, че боклукът се извозва поне веднъж седмично, защото иначе ще се вмирише, в колкото и микроскопични количества да е и колкото екологичен да е той по своето съдържание и фракции, то тогава услугата ще ни струва 0,00075 лева на извозване. Съвсем очевидно е, че това е по джоба на всекиго, дори и на най-типичните представители на групата на социално слабите, които от своя страна получават най-скъпите майчински помощи, за да възпроизвеждат безспир така ценните си генотипове. Единственото неудобство е, че поради отсъствие в обръщение на монети (или банкноти) с номинал 1/3 стотинки или 0,00075 лв., таксата смет се събира накуп веднъж годишно, което може за се окаже притеснително за някого, който не си е планирал детайлно семейния бюджет. Ето защо община Силистра се е видяла принудена да направи отстъпки и жестове. Например, ако си платиш цялата сума наведнъж, правят ти 5% отстъпка. Тоест, ако внесеш две монети от по две стотинки, както е в конкретния случай, общината ти връща ресто 1/5 стотинка, за което не виждам друг начин да се постигне, освен да се разреже една монета от една стотинка на пет равни части. Или пък да се помоли плащащия таксата да приготви точно пари, а именно 3 цяло и 4/5 стотинки и да му се обясни, че в противен случай отстъпката не се зачита.

Друг механизъм за облекчаване на данъчното бреме е то да се разсрочи. Както се вижда от документа, общината предоставя възможност на длъжника да изплати дължимата сума на четири равни вноски от по една стотинка през месец-два (а не всеки месец – поредна проява на състрадание и хуманизъм), съответно през месеците април, юни, септември и ноември 2010 година. Моята позната ме попита от кой от всички бонуси да се възползва и аз я посъветвах да вземе отстъпката – все пак 1/5 стотинка си е 1/5 стотинка.

Трети извод: общината лесно може да бъде доведена до загуби. Има злонамерени циници (чийто типичен представител съм аз), които само дебнат удобна възможност да се подиграят с обществения ред и да го прецакат. Те например могат да застанат зад убеждението, че вече познатата цена от 0,00075 лева не е цена на седмица за извозване на боклука, а еднократна цена за извозване на боклука, което, обективно погледнато, в разглеждания случай е едно и също. Съществува обаче и друга гледна точка, а именно, че боклукът трябва да се извозва тогава, когато е налице боклук за извозване. Тоест, когато контейнерите за боклук са пълни. Те може да се напълват веднъж седмично, веднъж месечно или само няколко пъти годишно – зависи от вместимостта на контейнерите. Също така е важно да знаем, че в цената за извозване на боклука е включена и цената на контейнерите, в които се събира – като обща бройка и като вместимост на всеки конкретен контейнер. Наистина, аз за своя апартамент в центъра на София плащам 300 лева такса смет, което значи, че контейнерът ми трябва да прилича на нещо като алпийска хижа на колелца и да се извозва ежедневно с Ролс Ройс, но това е тема на друг разговор. Въпросът сега е как трябва да изглежда контейнер, за чието извозване се плащат по 4 стотинки годишно. Очевидно това трябва да е нещо с вместимост не по-голяма от необходимата да побере шлюпка от тиквена семка. И така, стъпвайки на убеждението, че разглежданият контейнер следва да е със споменатите размери, от една страна и от друга, че боклукът трябва да се извозва тогава, когато контейнерите са пълни, то аз не мога да не си представя сцената, в която седя пред силистренската си виличка и чопля тиквени семки. Семка – контейнер, семка – контейнер. Пред виличката ми се вие опашка от малки камионченца, които изсипват миниатурните ми контейнерченца и извозват боклучеца ми в неизвестна и дълбоко неинтересуваща ме посока срещу 0,00075 лв. на извозване. Питал ли се е някой колко семки има в едно пакетче? Да кажем, че са 50. Простата сметка показва, че за извозването на шлюпките от това пакетче – шлюпка по шлюпка – ще дължа на общината малко повече от три стотинки и половина. Или ако приравним това към таксата смет, която плащам за жилището, в което живея, излиза, че мога да изям 8 000 пакетчета тиквени семки годишно или по 22 пакетчета дневно, като всяка отделна шлюпка от всяка отделна семка в тях се извозва с отделен камион.

Съвсем очевидно е, че ако седна да чопля тиквени семки в силистренско, не само ще нанеса загуби на тамошната боклукчийска фирма, но и, най-вероятно, ще доведа общината до фалит. Затова, ако ще водя общината до фалит, ще го направя по някой по-драматичен и злодейски начин, най-малкото за да пощадя нейното достойнство. В случая лошото за община Силистра е необикновената услужливост на моя ум, особено когато целта е да се напакости на дадена община. Вече знам какво да посъветвам моята позната, за да разоря общината. Идеята почива на следния анализ:

Общината търси взимания на стойност 4 стотинки. За целта изготвя писмо от 1 страница. Хартията струва около 1,2 ст., а тонерът – 3 ст. (накарах да ми го сметнат в моя офис и предполагам, че е горе-долу така). Тоест, писмото, с което община Силистра иска своите 4 стотинки, вече струва 4,2 стотинки. За да стигне от Силистра до София, където живее и работи моята позната, писмото е било изпратено по пощата. Това, знаем (а знаем, защото пак попитах в офиса), струва 60 стотинки. Следователно искането за получаване на 4 стотинки вече струва на община Силистра 64,2 стотинки. Няма да смятам, не защото е невъзможно, а защото ме мързи, какви разходи от общите разходи за заплати на служители, поддръжка на сгради, ток, телефон и т.н. в община Силистра се падат за изготвянето и изпращането на нашето писмо. Няма да се мъча да търся и отговора на въпроса защо общината влага 64 единици за получаването на не повече от 4 – това очевидно е характерен белег на нашия свят, в който вече създаването на блага и печалба не означават нищо и в който капитализмът е умрял, за да отвори място за вогонския бюрокрайцер „Край на бизнеса” под командването на Простетник Джелтц. Няма да навеждам и данъкоплатците на мисълта, че могат да разглеждат изложеното като прахосване на техните пари с норма 1 600 процента. Само ще кажа какво ще посъветвам своята позната: ще я посъветвам да си купи още 5-6 имота в Силистренско – май не споменах, че става дума за малък парцел със скромна постройка в местност, която се води махала. Мисля, че няколко хиляди лева ще й стигнат. После ще я посъветвам да уведоми община Силистра, че е сменила пощенския си адрес, като посочи някое отдалечено кътче на планетата където доставянето на писма е изключително скъпо. Така, търсейки своите 4 стотинки, общината ще е принудена да влезе в разходи, надхвърлящи десетки хиляди пъти интересите й. Това, което няма да посъветвам познатата си, е да си плати чрез банка, защото таксата, която ще й вземе банката за превод на 4 стотинки, ще бъде 3,80 лева или поне такава чух, че е в СИБАНК, през която ни карат да стават повечето такива плащания (нищо лично, г-н премиер)…

А знаете ли всъщност кое е най-смешното? Знаете ли какво ще се случи на моята позната, ако не плати въпросните 4 стотинки? Не, това не е угрозата на наказателната лихва – ако основният лихвен процент е средно 5 %, вече знаем какво номинално изражение има това върху иск за 4 стотинки. Угрозата е (и го казвам вече съвсем сериозно), че ако моята позната не си плати тези 4 стотинки и утре реши да участва в конкурс по ЗОП, където се изисква документ за отсъствие на задължения, тя няма да може да се сдобие с такъв документ и няма да може да участва в конкурса. В момента нашата държава е такава – интересува се не толкова от това каква е способността да свършиш една или друга работа, а дали й дължиш 4 стотинки или не. И понеже аз съм литературен човек, склонен към обобщения, символи, алегории и всякакви други тропи, бих могъл да фокусирам всичко казано дотук в следващия двутактов диалог:

- Добър ден, колко струва вашата държава?

- Добър ден, моята държава струва 4 стотинки.

Но грешен е подходът да се робува на обобщения, символи, алегории и всякакви други тропи, защото животът в крайна сметка не е литература и за всички е ясно, че нашата държава* струва много повече от 4 стотинки. Например 15 стотинки. Че и повече!… И понеже започнах да ставам неприятно сериозен, обявявам:

К Р А Й

==============================

* ДЪРЖАВА – нека не се бъркат „държава” и „Отечество”. Държавата е групировка, съвкупност от чиновници, на които плащаме за работа, която те не желаят да вършат.

P.S. Току-що научих, че семейството ми притежава къща в провинцията, за която ни търсят такса смет 2 ст. на година. Тази къща е в другия край на България спрямо Силистра. Така че… Наздраве!

P.P.S. С всичко, казано дотук, не искам да правя внушението, че се боря за вдигането на такса смет. Напротив – човек трябва да плаща тази такса само там, където живее, защото, предполага се, само там цапа. А не да го карат да плаща за всеки имот, който притежава в града, пък и извън него – това е нелепо, нали така…

Смърт на пушачите!

Sulla — Thu, 18 Feb 2010 20:34:44 +0000

С голяма тревога наблюдаваме една тенденция, според която май няма да разстрелват пушачите и съдържателите на заведения, в които се пуши. Май ще смекчат режима и ще оставят заведенията сами да решават дали в тях да се пуши или не. Това е скандално, защото дава зелена улица на пушачите да тровят нас, непушачите, нас и нашите деца, които ние водим със себе си по ресторанти, барове, дискотеки и, както е казала поетът: „по хладни механи”*.

А трябва да е точно обратното. Пушенето е вредно и трябва да бъде категорично забранено, особено в заведенията. В заведенията трябва само да се яде и да се пие. Който иска да пуши, да не ходи на заведение. Но дали тютюнът е единствената опасност, която ни дебне иззад ъглите на ресторантите и в притворните и лукави погледи на келнерите? Дали ако забраним цигарите, ще възтържествува световната справедливост? Не – казвам аз. Има още опасности, които минират пътя ни към здравословния живот.

Щом сме казали „а”, да не се свеним да кажем и „б”. Щом ще забраняваме цигарите в ресторантите, защо да не забраним и алкохола! Тютюнът разяжда белия дроб, алкохолът разяжда черния. Освен това, ако човек изпуши три кутии цигари, няма да пребие жената и детето, докато, ако изпие три големи ракии, не се знае накъде ще поеме емоционалният му живот. Затова е най-добре в ресторантите да е забранено както пушенето, така и пиенето. Но дали е достатъчно това?

Всички сме чели за вредата от холестерола. Не можем да искаме да сме здравословни и да правим компромис с холестерола. Той се отлага по стените на кръвоносните ни съдове и предизвиква склероза, вследствие от която ние забравяме името на любимата съпруга, забравяме имената на децата и дори забравяме къде живеем и по тази причина ни е трудно да се приберем вкъщи след кръчмата, започваме да се напикаваме и да обременяваме семейния бюджет с разходи за памперси, получаваме инсулт, парализираме се, обществото е принудено да ни тика в количка и да ни плаща пари за инвалидност и прочие. Затова е най-добре в ресторантите, освен цигарите и алкохолът, да се забрани и месото. Но достатъчно ли е това?

Да погледнем целулозата. Какво прави тя? Нищо полезно, освен това да кара човека да пърди. Но Горки е казал (макар и в крайно неподходящ контекст): Човек – това звучи гордо! Е, как, моля ви се, Човекът хем ще пърди като кон през пет минути, хем това ще звучи гордо. Пък дори и да успее да прозвучи гордо, дали и гордо ще мирише? Не, мисля, че и целулозата трябва да бъде забранена, както цигарите, алкохола и месото. Мисля, че е добре в ресторантите да се забранят и салатите. Но дали това е достатъчно?

Диабетът дебне като империалистически шпионин от епохата на студената война. Всеки знае на какво е способен той. От него ослепяваме, надебеляваме и припадаме с ацетонов дъх в устата. Започваме да се тъпчем с инсулин и не можем да ядем нищо друго освен салати, но и салати не можем, защото са забранени по силата на забрана на целулозата. Страшно нещо е диабетът и със сигурност в ресторантите трябва да се забранят всички видове десерти и дижестиви, стига да има такива оцелели след забраната на алкохола. Да, добре е да се забрани захарта в ресторантите. И това вече може би ще бъде достатъчно.

Ето, представям си ресторанта на бъдещето, ресторанта на здравословните и разумни хора. Влизаш, сядаш на масата и никакво месо, никакви салати, никакви десерти, никакви напитки, за пушене да не говорим! Седиш, седиш на празната маса, пък „не знам досадно защо ти стане”* и викнеш келнера, платиш си и си тръгнеш, обгърнат в здравословност и безсмъртие. Стоп! И това не е достатъчно!

Седенето на стол често е причина за появата на хемороиди…

====================================

* Ботев – „Хайдути”

**Яворов – „На нивата”