Аз предлагам тестовете да бъдат три: психотест, тест за интелигентност и тест за професионална компетентност. Най-важният въпрос в психотеста ще бъде:

Как оценявате собственото си величие от 1 до 10?

За всички, които дадат отговор между 8 и 10, можем да бъдем спокойни, защото те са едни здрави и добре развити политици, убедени в своята гениалност и в нищожеството на всички останали, най-вече на опонентите си. Известна тревога будят онези политици, които ще оценят собственото си величие между 6 и 8, защото ще създадат впечатление за известна колебливост и неувереност, на съмнение в собствената си тежест. С такива политици трябва да се внимава и по-рядко да им се възлага да оправят страната и народа. Ала онези, които оценят себе си под 6, изобщо не бива да бъдат допускани до политиката. Те са хора с тежък комплекс за малоценност, те ще слушат какво им говорят другите, ще признават, че понякога в него има смисъл, и дори ще има случаи, когато ще се вслушват в мнението и на опозицията. Не, такива хора място в политиката нямат, още по-малко пък в управлението!

Тестът за интелигентност също е много важен, защото той показва принципната устойчивост на изследвания политик, неговата вярност към партията му и непробиваемостта му за нови идеи, които биха компрометирали генералната й линия. Ключов въпрос в теста за интелигентност трябва да бъде:

Как е собственото име на Бойко Борисов: а) Тодор; б) Наполеон или в) Бойко

Тези, които отговорят „Тодор”, са О.К. Това са политици, които показват познаване на политическите процеси у нас в тяхната историческа дълбочина, умеят да правят аналогии, но само инстинктивни. Тяхната мозъчна дейност не се качва по-нагоре от гръбначния им мозък и то в неговата опашна част. Това ги прави незаменими членове на всеки парламент, както и на всяка друга институция, където се изисква непоколебима последователност. Отговорилите „Наполеон” също си струва да бъдат спасени за политиката, защото определено имат своето ярко място в нея. Това са модерни хора и визионери. Те могат да правят разлика между физическия ръст на лидерите си и тяхната политическа стойност. При хора като Наполеон физическият ръст е малък, но политическата стойност – голяма. При други е точно обратното, обаче политиците, дали този отговор, винаги ще изберат политическата стойност. Остават онези, които ще дадат отговор „Бойко”. Те вече са опасни. Това са хора мислещи и информирани. От тях може да се очаква всичко, включително и да знаят името актуалния премиер на България. Те са способни да проучват, да задават въпроси и дори да се опитват да разсъждават самостоятелно. Такива като тях в никакъв случай не бива да бъдат допускани във властта.

Третият тест е тестът за професионална компетентност. Той трябва да покаже дали кандидатите за депутати, общински съветници, кметове и всякакви други, които заемат постовете си чрез избори, са наясно какво нещо е политиката и как точно се упражнява властта. Ето го и крайъгълният въпрос в този тест:

Подредете по важност: 1) Да се свърши работа; 2) Да се защити партийният интерес;
3) Да се защити личният интерес.

Безспорно най-достойните да бъдат политици в една развита демокрация, каквато несъмнено е България, ще дадат отговор 2,3,1. Има и такива, при които 1 изобщо ще изпадне, и те, за щастие, стават все повече. Казвам „за щастие”, защото изпадането на 1 говори за качествено развитие на политическата мисъл и издигането й до нова теоретична висота. Има консервативни политици, които ще отговорят 3,2,1. Това обикновено се оказват политици на прехода, които са научени, че най-важна е личната далавера, която е в пъти по-важна от партийната далавера, която пък е в понятия по-важна от това да се свърши работа. Те също имат своето място във властта, защото, макар и да разместват малко приоритетите, спазват основните принципи. Тревожни са обаче онези политици, които ще отговорят 1,2,3. Това са маниаци, които ще се хвърлят да вършат работа, да строят, да модернизират, да развиват някакви си там европейски проекти, ще инвестират, ще плащат грешни пари на подизпълнители и, току-виж, не останало за защита на партийния и на личния интерес. Не, който отговори така, да му се счита тестът за провален и за нищо на света да не бъде допускан във властта!

Изобщо, политиците трябва да бъдат тествани. Трябва, за да са сигурни избирателите, че наистина притежават онези качества, заради които ги обичаме и заради които им даваме властта да я упражняват от наше име. Мисля, че така е справедливо, а освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

За в. “Труд“

Tweet

Наистина бедността е голямо зло. Тя десоциализира хората, озлобява ги, поражда престъпност, руши нравите и в крайна сметка вгорчава и обезсмисля живота. Никой не иска да е беден, но сякаш досега не е измислена рецепта срещу бедността. Или пък е измислена, но, кой знае защо, никой не ни я предписва. Или пък, дори някой да ни я предпише, ние, кой знае защо, не я изпълняваме. Рецепта всъщност има и тя е твърде проста: да се говори истината и да се спазват правилата.

От много време, може би от Гутенберг насам, по целия свят е прието да се говорят неистини. Основен принцип е: „има неща, които ще кажем, но никога няма да направим; има неща, които ще направим, но никога няма да кажем за тях”. Така се раждат митовете на публичното говорене. Един от тези митове е, че можем да харчим пари, които не сме спечелили, и че можем да ползваме блага, които не сме произвели. Този мит докара световната финансова и икономическа криза и пак той продължава да я задълбочава, като я превръща в криза на ценностите и идентичността. Наскоро ми попадна едно социологическо проучване, в което между другото имаше и въпрос, който звучеше горе-долу така: „За какво трябва да се харчи държавният бюджет: за социални помощи и придобивки или за инвестиции в производства”. 85% от хората бяха отговорили за социални придобивки,а само 15% за инвестиции в производства. Ако аз участвах в писането на анкетата, веднага след този въпрос щях да включа и един друг: „Ако постъпим така с тазгодишния бюджет, колко пари за социални придобивки ще има в следващия?”. Има два вида мислене. Според единия хората са функция от държавата, според другия държавата е функция от хората. Според първия трябва да има богата държава, която да направи гражданите си богати, според втория трябва да има богати граждани, които да направят богата държавата си. Според първия някой трябва да ни даде, според втория трябва сами да си вземем. Първият начин на мислене води до бедност, а спасението от бедността е вторият начин на мислене. Ето това е истината. Да се говори тя и да се разбира, е първата част от рецептата против бедност.

Втората част е да се спазват правилата. Обществото съществува заради закони и посредством закони. Няма никакъв смисъл от законите, ако те не се спазват. Върховенството на закона е една от фундаменталните ценности на демокрацията. Ако не се спазват официалните закони, започват да действат други, близки до природните, които в повечето случаи не са в интерес на обществото, превръщат обществото в глутница, а цивилизацията – в първобитност. Общоизвестен факт е, че богатството на обществото се създава от свободния предприемачески дух да неговите членове. Но този дух може да вирее само в условия на законност и ясни правила. Ако малките и средни предприятия са смазани от нечестна конкуренция от страна на монополи и интернационални корпорации, ако са задушени от местни олигарси, които чрез корупция са се сраснали с държавата и формират печалбите си, като заобикалят законите и потъпкват свободната и честна конкуренция, ако държавният апарат се използва за терор и отстраняване на бизнес конкуренти, ако държавата се замесва пряко в организирана престъпност, ако посяга на свободата на словото, ако манипулира общественото мнение и фалшифицира волята на хората, ако единственият начин да просперираш е да влезеш в някоя корупционна схема, тогава обществото ще бъде бедно и трябва да се сърди за това единствено на себе си. Престъпването на законите, подмяната на правилата с първобитни механизми на оцеляване и надмощие, води до бедност. Обратно – спазването на установените правила и цивилизованите процедури е спасение от бедността. Това е и втората част от рецептата.

Ето на какви мисли може да те наведе четенето на разни сайтове като този на министерски съвет. Ако не сме богати, ако сме бедни, то не е защото някой световен злодей го е решил, а защото ние сами сме решили така за себе си. И после в разни доклади се отчита, че собствената ни бедност е заплаха за собствената ни национална сигурност. Ами, хайде тогава да забогатеем! Не е невъзможно. Да го направим, ако не за себе си, то за националната сигурност. Мисля, че тогава ще се чувстваме по-добре и ще си говорим по-ведри неща. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

На пръв поглед новината за децентрализация е добра, защото храни надеждата, че Тотю, Цецка, Миро и десетки знайни и незнайни фигури като тях ще ни освободят от присъствието си, завръщайки се по родните места. За съжаление, бъркотията, която ще настъпи вследствие на тази гениална реформа, ще вгорчи удоволствието от отсъствието на гербаджиите от жълтите павета, а разходите по комуникацията между попилените части на администрацията, загубите на време, път, бензин и нерви хилядократно ще надвишат икономическия ефект, който се очаква да се получи от нови работни места и други подобни глупости. Всъщност, тези пусти нови работни места май са единственият смислен аргумент, който успях да чуя. Но, дайте да помислим. Що се отнася до работните места, то има само две хипотези: или досегашните хора продължават да работят на новото място, или на него се наемат нови местни хора. Ако се наемат нови хора да работят, да речем, в министерство на икономиката в Пловдив, това ще понижи безработицата там, но ще я повиши в София, защото онези, които досега са работили, вече няма да работят, за могат да работят другите. Следователно броят на заетите и на безработните ще си остане един и същ, само ще се промени териториалното им разпределение. Поне така го вижда моят несъвършен ум. Ако пък досега работещите продължат да бъдат работещи, то те или трябва да пътуват от София до съответните нови местоназначения и обратно, което е свързано с разход на време и горива, или трябва да се преместят да живеят на новите места, което пък е свързано или с допълнителни разходи за наемане на жилища, или с разходи за закупуване на такива. Да не говорим какво ще стане като помъкнат и семействата си. Има обаче и друго. Ако приемем, че ще уволним досега работещите в министерствата, за да назначим нови хора по места, с което да ударим решително по безработицата и да подпомогнем заетостта, то даваме ли си сметка, че ще отстраним хора, които вече що-годе са навлезли в работата и познават проектите, за да ги заменим с хора, които нямат понятие какво се случва в съответната администрация? Но, както се знае, компетентността и квалификацията на кадрите са последното, което занимава светлите управленчески умове на България.

Да пофантазираме. Ако стане децентрализацията така, както трябва, то всяко министерство ще е в различен град. Това означава, че и всеки министър ще живее в различен град или поне в различен град ще трябва да ходи на работа. Представете си каква суетня ще бъде, ако премиерът реши спешно да свика извънредно заседание на министерски съвет. Ще се разхвърчат ония ми ти автомобили на НСО по ония ми ти нови магистрали, а може и хеликоптер да бръмне тук-там. Това не е ли скъпо? Скъпо е, но децентрализацията го изисква. А има и откъде да се плати, не се притеснявайте. Ето ги, например, гражданите, които трябва да си свършат работа в една или друга администрация. Те не могат да разчитат на хеликоптери и на автомобили на НСО. Те ще трябва да използват БДЖ, автобуси или личните си автомобили. Ще вдигнем цените на влаковете, ще повишим цената на бензина (един телефон до Вальо Златев, какво толкова!), ще увеличим старите административни такси, ще въведем нови и така ще финансираме бръмченето на министрите от град в град. По принцип, всички разходи на държавата се финансират за сметка на редовия данъкоплатец. Така е било, така и ще бъде. Ако някой си мисли, че административната децентрализация ще се финансира от някого другиго, горчиво се лъже.

Всъщност не е невъзможно администрацията да бъде частично децентрализирана и без да настъпят катаклизми от това. Децентрализацията не я е измислил нито Симеон Дянков, нито Бойко Борисов. Но за да си позволиш агенциите, министерствата, службите и всякакви други административни структури да не бъдат в столицата, а да се разхвърлят из повече градове, трябва да си богата държава със съвършено информационно общество. Информационно общество означава администрациите да имат така изградена мрежа, че да могат да си свършат работата без физически контакт помежду си, а всички административни услуги за гражданите да са достъпни в електронен вид. Ако аз мога да подавам документи и да извършвам плащания по интернет във всяка точка на страната и по интернет мога да си взема всеки документ, който ми е нужен от държавата или общината (включително и документ за самоличност, което съм виждал как става в други държави), какво ми пука в кой град физически е разположена администрацията?! За съжалени, в България това е все още неосъществен блян. Властта не само че не желае да осъществи електронно правителство и електронни общини, но даже и не разбира за какво става въпрос.

Децентрализацията на администрацията може и да не е лошо нещо. Но не в реда, в който са тръгнали да я правят. Нека засега министерствата, агенциите и службите да си останат там, където са. Дайте на първо време да децентрализираме политическите субекти, както следва: Бойко Борисов да отиде в Каанакаак (Туле) в Гренландия и там да премиерства на чист въздух. Цветан Цветанов да се изнесе в Уангануи, Нова Зеландия, и оттам да администрира каквото там администрира. Симеон Дянков да се позиционира в Порт Стенли на Фолклендските острови и оттам да сияе със световния си финансов професионализъм. Централата на ГЕРБ да се премести във Владивосток, а тази на БСП – по-близо, на остров Болшевик. Така нашият иначе симпатичен народ за пръв път ще получи шанса да се дебойковизира, дегерберизира, декомунизира, демафиотизира, дечалгизира, децървулизира и делумпенизира. Мисля, че това ще е полезно за него. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

Ако аз, например, бях премиер, нещата изобщо нямаше да свършат тук. Веднъж докарал нещата до трета първа копка, щях също така и три пъти да прережа лентата на обекта. Представете си само медийния ефект. Аз и по веднъж само да режа лентите, съм плашещо популярен, представете си колко щеше да ме обича народът, ако ги режех по три пъти. Вярно, тогава вестниците ще трябва да увеличат тиражите си и ще трябва да стартират нови телевизионни програми, за да могат да се отразяват всичките рязания на ленти, на които ще подложа медийното пространство, но пък желаещи да отворят нови медии винаги ще се намерят. А и аз, като премиер, ще ги поощря с някоя и друга комуникационна кампания по европейските програми. Лошото е само, че българката много ще надебелее. Нали знаете, че при всяко рязане на лента около мен пърпорят девойки в народни носии, а аз имам навика да им тикам хляб в устата. Такъв съм си – гуша девойките като гъски. И ето го проблемът. Сега, като започна да ги гуша три пъти повече, поради това, че ще режа лентата на всеки обект вместо по един, по три пъти, девойките скоро ще се превърнат в тлъсти цоцолани и вече няма да са тъй радостни за окото. Но пък ще ги видят чужденци и ще си кажат: „Брей, как добруват тези българи в сянката на своя премиер! Я как са се ояли!”. Така че – всяко зло за добро.

Освен това, ако аз, примерно, бях премиер, изобщо нямаше да се спра само до тройното прерязване на ленти. След като открием едно предприятие, то започва да работи, нали така? А като работи, следва да си плаща такси, лицензи, осигуровки, разни други работи и накрая данъци, които при нас са най-малки и ние много се гордеем с това. Да видим сега. След като на едно предприятие са направени три първи копки и след като същото предприятие официално е открито три пъти и три пъти тържествено му е била прерязана лентата, то (следите ли мисълта ми?) колко пъти това предприятие трябва да си плати на държавата, чийто премиер съм аз, таксите, лицензите, осигуровките, разните други работи и накрая данъците, които при нас са най-малки и ние много се гордеем с това? Разбира се, трябва да си ги плати поне три пъти. Лошото тук е, че горкото предприятие трябва да бъде посещавано по три пъти и от данъчните, и от икономическа полиция, както и три пъти трябва да си плаща всички необходими рушвети, които поддържат държавната администрация бодра и в добро състояние на духа. Но пък хубавите неща изискват известни жертви.

Ето това щях да правя аз, ако (не дай, Боже) бях премиер на тази китна, но изстрадала през вековете страна. И в края на своя трети управленски мандат, щях да кажа това, което апокрифната мълва приписва на Карл Маркс като негови последни думи: „Пролетарии от всички страни! Извинявайте!”. Мисля, че това ще е добър завършек на една епоха, която за мен – въображаемия премиер на България – се е превърнала от дюсе в дюшеш. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

Всъщност истинският въпрос обаче е друг. Той не е „Какво да направим, за да не се превърне България в дестинация за секс-туризъм?”, а „Какво му е лошото на това България да се превърне в дестинация за секс-туризъм?”. Чужденец, който дава пари за секс, е вид инвеститор. А нали все се оплакваме, че чуждестранните инвеститори са малко и все търсим начини да ги привличаме. Нашата администрация, нашите нрави дават всички предпоставки секс-туризмът у нас да се окаже един изключително печеливш бизнес, който ще вдигне на крака цели сектори и отрасли. Просто нещата трябва да бъдат подхванати правилно от самото начало.

За да се добере до легализирана и сертифицирана по държавните стандарти „Стара планина” и „Околовръстен път” проститутка, всеки чуждестранен секс-турист трябва да мине през специална процедура. Трябва да подаде апликация, в която да изложи писмено какво смята да прави с проститутката, какви движения и с каква средна честота да извърши върху нея, както да включи и прогнозни срокове за настъпване на облекчението. Трябва да докаже, че през последните три години е похарчил за проститутки суми, съизмерими с тази, която е готов да похарчи у нас, както да представи и минимум три препоръки от други проститутки, доказващи, че винаги си е плащал предварително и без да мърмори излишно. Трябва също така да докаже, че притежава всички права върху тази болезнена ерекция, с която се явява пред българските власти. Когато подаде документите, те ще му бъдат върнати няколко пъти за поправка по ЗОП (Закон за общата проституция), след което ще бъде свикана комисия, която да разгледа апликациите на всички останали кандидати за съответната проститутка. Ако комисията го избере, нашият човек ще трябва да преведе авансово в троен размер таксата за проститутката и да учреди гаранция в полза на държавата. Когато свърши сеансът, тоест когато секс-туристът и проститутката се целунат уморено и запалят по цигара, гаранцията ще му бъде възстановена в тримесечен срок, ако не мине котка път. Междувременно другите секс-туристи, които комисията не е допуснала до проститутката, ще имат право да обжалят процедурата в съда, което може да забави встъпването в проститутка на спечелилия секс-турист с още година – година и половина, през което време той се задължава да пребивава, изчаквайки, на българското Черноморие. Когато най-сетне се добере до желаната проститутка, секс-туристът ще трябва да й заплати още веднъж авансово от себе си, а пък държавата ще му възстанови парите от онези, които пак той й е превел предварително, след като одобри и приеме всички фактури и договори с подизпълнители, които той представи за отчет. Каква е ролята на подизпълнителите при работата с проститутката, е тема на друг, не по-малко вълнуващ разговор.

Тръшнал веднъж по гръб проститутката, за която е кандидатствал, борил се е и е спечелил, на чуждестранният секс-турист, му остава само да заплати някои допълнителни такси, които са толкова естествени, така се подразбират от само себе си, че досега никъде не са били споменати в тръжните книжа. Трябва да заплати допълнителна такса одобряване на ерекцията, такса за правото да се крещят мръсни думи по време на изпълнение на проекта, такса за внасяне на личен алкохол в спалнята, както и такса „неизрязани нокти на краката”, каквито неминуемо се появяват в процеса на придвижване на цялата документация. Когато всичко това се уреди, секс-туристът може спокойно да се отдаде на насладите на нашата слънчева и гостоприемна дестинация.

Не е лошо нещо секс-туризмът. Ако подложим на подобна процедура и желаещите да се отдадат на алкохолен туризъм, то не виждам какви други чуждестранни инвеститори са ни нужни. Тъй че министър Цветанов не трябва да търси мерки да не се превърнем в дестинация за секс-туризъм, а да търси мерки, които да ни превърнат именно в такава. И – да! Наистина трябва да се сложи край на износа на проститутки, защото това е изтичане на национално богатство. По-добре да изтичат мозъците, отколкото проститутките! Мозъците не са обект на никакъв туризъм, така че – прав им път.

Tweet

Отговори в резултат на проведената работна среща по АСТА в Европарламента.

1. Защо според авторите на АСТА установеното в отделните държави законодателство за закрила на интелектуалната собственост е недостатъчно и какво ново и положително привнася в него АСТА, освен ако не смятат да закриват интернет?

Това е може би най-ключовият въпрос сега. Стана ясно от изказванията на комисар Грюхт, чиято комисия преговаря АСТА, че един от основните мотиви за изработването на това споразумение е да се създаде импулс за прилагането на съществуващите закони. Всъщност в повечето европейски държави вече съществуват много по-строги мерки за защита на интелектуалната собственост от тези в АСТА. И това повдига въпросите,  първо: „Нужен ли ни е още един текст, който на всичкото отгоре няма да се прилага в държавите, в които интелектуалната собственост се нарушава масово?” и тогава: „Защо когато се търси хармонизация и баланс,  АСТА не разграничава толкова различни казуси, като сваляне от интернет и фалшифициране на лекарства например?”

Затова евродепутатите изискват еспертна оценка и правно становище. В парламентарната комисия по Граждански свободи трябва да знаем в детайли как би се прилагало подобно споразумение и как ще са гарантирани гражданските права. Без тези условия, аз не мога, а и никой добросъвестно не би трябвало да гласува за АКТА.

1. Какво налага създаването на панацея за различни, като среда и вид проблеми свързани с авторското право (материални и виртуални)?
   По-добре ли ще е да се промени обхватът на споразумението така, че то да се занимава със защитата на интелектуалната собственост само за материалните стоки?

Панацеята е резултат на обърканото развитие на АСТА. Като опит за защита на интелектуалната собственост изцяло, споразумението в неудачен опит да се обобщят  съвсем различните приоритети на ангажираните държави. От Америка е имало значителен натиск за вписването на глава за интернет, докато страни като Канада и Япония са търсили по-строги мерки в здравеопазването. В крайна сметка, темите свързани със здравеопазването, по които има съгласие между държавите, минаха на заден план, за сметка на несъгласието по отношение на интернет. Още през 2010 фармацевтични компании са си дали сметка за това и са настоявали в споразумението да не фигурира глава за интернет. Ретроспективно можем да кажем, че ако преди две години тези въпроси бяха обсъдени прозрачно и открито в парламента, или просто ако главата за интернет не бе включена в АСТА, най-вероятно днес нямаше да има за какво да се простестира.

1. Случайна ли е достъпната за фриволно тълкуване употреба на квалифицираща правна терминология? И то ползваща се с предимство при тълкуване и прилагане пред защитаващите правата и свободите норми на националното и международно законодателство?

АСТА е споразумение за прилагане на законите за интелектуална собственост. То не променя законите и всъщност повечето мерки в него не са задължителни, а препоръчителни – почти за всяка една мярка пише „може”, вместо „ще”. От тук произтича стархът за правата ни. Текстът дава свобода на действие от страна на държавите, сами да определят как ще защитават интелектуалната собственост. Но под предтекста, че АСТА е международна правна норма, дадено правителство би могло да се позове на главата за интернет, за да легитимира следенето ни в мрежата. Българският гражданин трябва да се запита дали има доверие, че правителството ще тълкува споразумението коректно, а няма да злоупотреби. Вярваме ли, че един министър като Цветанов, няма да се възползва от тази пролука?

Моят въпрос е свързан с този текст от АСТА:

“Дадена страна по споразумението може да предвиди, в съответствие със своите законови и подзаконови норми, компетентните й органи да разполагат с правомощието да разпоредят на даден доставчик на онлайн услуги да предостави незабавно на носителя на правата информация, достатъчна за идентифициране на абонат, чийто достъп се предполага, че е бил използван за извършването на нарушение, когато носителят на правата е подал юридически допустима жалба, свързана с нарушение на права върху търговска марка или за нарушение на авторско или сродно право, и когато такава информация е необходима за целите на защитата или прилагането на тези права.”

След като носителят на авторски права вече е подал “юридически допустима жалба” и е сезирал държавните органи за наличие на пиратство, откъде накъде доставчикът ще е длъжен да идентифицира предполагаемия нарушител пред жалбоподателя, а не пред органите на правосъдоето? Не трябва ли въпросните органи първо да установят дали наистина подадената жалба е основателна, има ли нарушение, кой го е извършил и тогава те, а не доставчикът да информират жалбоподателя кой е нарушителят?

Понеже предният отговор до голяма степен отговаря на опасенията ви, ще си позволя да реагирам по-технически. Тъй като в началото на текста пише: „в съответствие със своите законови и подзаконови норми […]”, предполага се, че гражданските ви права са защитени от законите и от подзаконовите актове. Затова в предния отговор обърнах внимание върху доверието в правителството. Дали ще се случи така,  както е написано в АСТА, или така, както би трябвало да бъде според вас, зависи от това,  как гражданските ви права са регламентирани в българските закони и как правителството ще реши да прилага законите чрез подзаконови актове.

1. Ще се вземат ли мерки и какви, за да се предотврати злоупотребата с правомощия придобивани чрез това споразумение? Каква е гаранцията, че ACTA няма да се използва за налагане на тотално следене и контрол в Интернет?

Ако ще се приеме подобно споразумение, ЕС трябва да предвиди конкретни мерки, валидни във всички държави-членки, които да гарантират гражданските права. Европейският парламент ще изисква тези мерки от Комисията. Тези мерки трябва да са базирани на анализ, включващ различията в законодателството и правораздаването в отделните държави в ЕС. Това е нужно, за да могат да се преценят последствията от подобно споразумение, особено в Европа, където има голямо правно и културно разнообразние. Задачата не е непосилна за европейската администрация. Без да се дефинират тези мерки за защита на гражданските права, не вярвам Евопарламентът да одобри АСТА.

1. Смятате ли, че консерваторите, които отдават повече внимание на това, което разделя културите и цивилизациите, могат да застанат срещу АКТА?  Съществува клишето, че десните по принцип са за закони като АКТА, а левите, против. Аз вярвам, че това изобщо не е задължително да е вярно по принцип. Но клишето си стои и забелязах, че българските социалисти не пропуснаха да се опитат да яхнат анти-АКТА енергията. Какво мислите вие?

Убеден съм. Аз съм с консервативни възгледи, както и Синията коалиция, която представлявам и съм против ACTA. Защитата на собствеността е сред основните ценности на консервативния мироглед, но тя не може да се отстоява отделно или за сметка на гражданските свободи.

Tweet

Какъв инструмент да избере Бойко Борисов, за да ремонтира с него кабинета? Да вземе френския ключ например (ла кле франсез). С този инструмент си служи много добре, например, един Саркози – върти го еднакво ловко и надясно, и наляво. С френския ключ се оправят тръби, а по тръбите тече далаверата и всякакви други материални (а понякога, но в много редки случаи) и духовни блага.

Жалко че няма руски ключ, защото той би бил много подходящ за ремонт на българския кабинет, особено след като премиерът откровено сподели, че ние реактор от руснаците задължително ще си купим, пък после ще мислим къде ще си го слагаме. Руски ключ няма, но пък необятната страна предлага други инструменти – чук, например, (молот) или пък сърп (серп), или пък двете заедно в неделим ансамбъл. Сърпът и чукът не веднъж са оправяли български правителства, защо да не оправят и сегашното?

Пред медиите, вече бившият, министър Трайчо Трайков казва едно много поучително изречение: „Имам своето обяснение за оставката, но то ще се потвърди, ако проектът “Белене” се случи във вида, в който е в момента”. Що за общество, що за държава сме, в която един министър трябва да гадае причините за собствената си оставка! Оставката не е ли акт на този, който я подава, и не трябва ли именно той да е наясно с причините да я подаде, а не сам да се чуди защо я е подал? Това прилича на онзи не много хубав виц, в който двама полицаи виждат застрелян, намушкан десетина пъти, заклан и обесен труп и казват: „Ау, какво грозно самоубийство!”. Каква е целта на тези оставки? Едва ли е нещастните министри да оберат недоволството от все по-провалящото се управление, а премиерът да остане чист, незасегнат и все така обичан. Защото, ако това е била целта, тя не е постигната. Не е постигната, защото кабинета напуска вторият технократ-интелигент (първият беше Плевнелиев), който си позволяваше да противоречи, ако не с действия, то поне с къде премерени, къде непремерени изказвания за генералната линия на Партията. Между другото, тези двамата бяха сякаш с най-изразена прозападна ориентация в кабинета, което едва ли се е харесвало на сърпа и чука от куфарчето с инструментите. Така или иначе, в момента симпатиите са по-скоро на страната на Трайков. Тоест, Бойко не печели любов и прошка.

Целта едва ли е била и онази благородна и безкористна цел да се подобри управлението. Ако беше тя, оставките нямаше да са само тези. Както казва Станишев, двете оставки са необходими, но не и достатъчни. Като оставим настрана факта, че сегашното положение, с което се чудим как да се оправим, дължим до голяма степен на Станишев като бивш премиер (а в по-дълбока историческа ретроспектива и на партията, от която произхожда и която все още представлява), той е прав. Защо бяха отстранени точно тези двама министри? Защо не Цветанов, който още от самото начало на това управление се забърка в такива тежки скандали, че на негово място политици в по-цивилизовани страни не само щяха веднага да си напишат оставките, ами щяха да ги изсекат с длето и големи букви в камък? Защо не Тотю Младенов, който не полага особено интелигентни и добросъвестни усилия да защити сребърния фонд и безпомощно гледа как безработицата добива чудовищни размери? Защо не Дянков, който иска да „фискализира” същия този фонд? Защо не Мирослав Найденов, който само за последния месец нашумя в медиите с плеяда лобистки инициативи (закона за горите, щастливите кокошки, привилегированите екарисажи, поскъпването на храните, задължителната застраховка, бонусите и т.н, и т.н.)? Защо не Вежди Рашидов с неговите музеи на социализма? Защо не Николай Младенов заради Тунис и Катар? Очевидно целта не е била подобряване на управлението. Каква е била тогава? Може би нещо, което двамата министри са направили, а не е трябвало да правят. Или пък нещо, което може би ще направят, а не трябва да го правят. Заслужава си да следим събитията през следващите седмици и да си задаваме въпроса как биха реагирали на едно или друго Трайчо Трайков и Стефан Константинов в секторите си и ако биха реагирали различно от това, което ще видим – ето една причина да подадат оставка „по собствено желание”. Но те, горките, нямат политическа тежест в партията си (дори, признавам, не съм сигурен дали изобщо са членове на ГЕРБ). С такива е най лесно да се разправиш, ако не следват правата линия. И както някои мислят, че правата линия е линия, успоредна на партийната, така аз мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

Ето че и пишката човешка стана обект на държавен интерес. По-рано днес красива и дългокрака млада дама, моя близка приятелка, ми се обади, за да обостри вниманието ми върху една публикация в електронните медии досежно мъжкия полов орган и социалната отговорност спрямо него. Странно защо младите и дългокраки дами, па били те мои близки приятелки, се интересуват тъй живо от тази тема, но замълчи, сърце! Публикацията се нарича „Държавата кръсти пениса Кънчо”, насочена е към младежта и в нея се разказва за брошура на РИОКОЗ София, посветена на поставянето на презерватив.

Освен огорчението от несправедливостта че държавата не е кръстила никак вагината, за мен тук има две въпросителни. Първо, защо някакви отрудени и смачкани от ведомствени интриги чиновници са решили, че могат да дават акъл на младежта как да се разпорежда със собствения си Кънчо, и , второ, защо точно Кънчо? Няма ли в българския език по-мъжествени собствени имена? По-Бойки собствени имена? Кой е най-големият кънчо в страната? Кънчо ли? Или пък тук трябва да провидим дългата ръка (или друг израстък) на Кънчо Стойчев? Но ако е така, то къде трябва да е Андрей Райчев – отляво или отдясно? Или пък и от двете страни, за да можем да си го драпаме равномерно? Това са все въпроси, на които е трудно да получим отговор, защото са прекалено екзистенциални, прекалено иманентни, имагинерни и други сложни думи.

Медийните консултанти на правителството доказват класата си като избират мерената реч за стилистично решение на брошурата. „Кънчо се събуди, готов да се труди” – започва поетът. Тоест, ако приемем че пишката ни има будни състояния и състояния на сън, то при преминаването от едното в другото я обзема пристъп на трудолюбие. Сиреч, трудът не е само песен, но и нещо много по-приятно. Ето как трудът може да е радост и обратното – радостта да е труд. И няма как човек да не се запита дали, ако това е вярно, то не трябва в края на работния ден да очакваме заслужена еякулация. И дали, ако не ни споходи тя, не е редно да се обърнем към профсъюзите със съмнение за нарушени синдикални права. В светлината на всичко това пък работодателите биха имали пълното основание да откажат да ни плащат заплата – не стига че си правим кефа, празнейки се трудейки се, ами и да ни плащат на всичкото отгоре. Хайде, де!

Изобщо, кампанията е възхитителна и не би било честно да свърши само дотук. Първо, защо само мъжкият полов орган заслужава собствено име с главна буква, а женският – не? И, второ, поезията не трябва ли да бъде в служба и на други социални проблеми, а не единствено на голото удоволствие? Ето защо реших да посветя стих на раждаемостта, като стъпя на вече утвърдените художествени образи. Опирайки се на изказванията на по-компетентни от мен хора в Интернет, ще наричам пениса „Кънчо”, а вагината – „Кукумявка”. Не се смейте, не съм го измислил аз. Подарявам текста на РИОКОЗ и на Министерство на здравеопазването (в чийто щатен поет рискувам да се превърна), за да направят брошура с него, пък ако ми платят нещо – платят. Макар че не съм се явявал на конкурс по закона за обществените поръчки…

Кънчо рано се събуди
и започна да се чуди.
На главата му червена
Запулсира вена.

Пудел бял във мрака джафка,
Иде кака кукумявка.
Кънчо от дюкян излиза,
Кукумявката прониза.

Хвърляй, Кънчо, хвърляй семе
Кукумявка да зачене!
И без лицемерни маски
да решим проблема демографски!

Ако текста ви хареса, готов съм да приложа и илюстрации към него. Междувременно с надежда очаквам кампания на държавата за борба със запека или пък с разстройството. Как ли ще се казва гъзът в тази кампания? Гърниз? Или пък Дупарин? „Мен от нищо не ме е бъз, защото съм юначен гъз!”. Докато има такива кампании, българската публична комуникация няма да умре! Освен това мисля, че Картаген трябва да Бъде разрушен.

Tweet

Така че, задавайте въпросите си тук, споделяйте мнението си трябва ли да се гласува споразумението в Европейския парламент, трябва ли да се нанесат корекции в него и какви. Аз ще систематизирам въпросите, а г-н Малинов ще се опита да ги постави на семинара.

Tweet

Както стана ясно от медиите, Столична община обмисля правила за поставяне на климатици по сградите (разбирай – акция по премахване на вече поставените с надлежно глобяване, вероятно). Браво! Това е чудесно и за пореден път доказва, че общината е способна да мисли за всичко, точно като онзи производител на тигани. Само че аз оставам малко раздвоен. Приветствам конкретните мерки на общината, но ми се губи философията. Губи ми се балансът между частното и общото, между управлението и рекета, между това общинарите да са избрани от нас, за да управляват от наше име и наша воля нашия град, в който се намира нашата собственост, и онова общинарите да се групират в клики за постигане и защита на лични и корпоративни интереси. Раздвоен съм например от това: когато от сградата ти над улицата надвисне леден блок и ти се обадиш в общината, за да я помолиш да организира Гражданска защита и да реши този иначе дребен проблем, ти се отговаря, че това е твоя работа, ти отговаряш за нея и даже ще бъдеш наказан, ако не я свършиш. Когато обаче сложиш на фасадата на тази сграда указателна табела за дейността, която извършваш в нея, тогава общината идва да ти иска пари за рекламна дейност и забравя да изтъкне, че сградата си е твоя, както изтъкна в случая с ледените висулки.

Ако снегът от тротоара пред кооперацията не е изчистен, наказват ви, защото този тротоар „прилежи” към вашата собственост (най-вероятно някога е бил част от нея и е отчужден), следователно отговорността за него е ваша. Обаче я пробвайте, ей така, за майтап, да изнесете една масичка на същия този тротоар и да се опитате да сложите нещо за продан на нея. За секунди в тръс ще дотичат общинските хиени с вой и смрад на мърша, за да ви искат „тротоарно право”.

Да погледнем паркирането. Знаете ли в моя квартал кои са най-безопасните места за паркиране? Онези, на които паркирането е забранено от Закона за движение по пътищата. Ако спрете на синя зона и до броени секунди не си платите лептата (не си пуснете SMS-а), пристига баничарката със скобите и ви заключват. Ако паркирате обаче върху пешеходна пътека, никой не ви обръща внимание, защото всички са заети да доят пари от синята зона. Не ви обръщат внимание, ако паркирате вътре в кръстовището с някоя от преките, не ви обръщат внимание, ако си оставите колата на мигачи по средата на лентата за движение, както и ако успеете да я натикате на някой тротоар така, че никой да не може да минава по него. Каква всъщност е политиката на общината по отношение на паркирането? Да създава ред, да облекчава движението или да инкасира парични приходи? През ден посещавам квартала около „София ленд”. Там, на разклона за болница „Токуда” е кошмар от неправилно паркирани автомобили. Колите са оставени буквално в лентите за движение до самите светофари. Лентата за десен завой на излизане от болницата не съществува, защото е превърната в незаконен паркинг, и колите, които искат да завият надясно, трябва да изчакат да светне зелено в секцията за ляв завой, за да тръгнат и те тогава. Паяците обаче шетат из центъра или из кварталите, които са най-близо до наказателните паркинги. И са прави. Тяхната задача не е да облекчават движението или да санкционират нарушителите, а да инкасират печалби и то, по възможност, при най-нисък разход на време и гориво. Ако можеш да си насечеш дърва в началото на гората, ще блъскаш ли километри до някои затънтени просеки?

Но не са виновни хората, които паркират в лентите за движение около „София ленд” и болница „Токуда”. Те там ходят на работа и трябва някъде да оставят колите си. Там за кратко време се издигнаха няколко нови бизнес сгради, макар че терените са част от парк и са отредени за озеленяване. И главните архитекти, които разрешиха това, си затвориха очите пред факта, че проектите за тези бизнес сгради не предвиждат достатъчно места за паркиране, понеже така е по-евтино, а когато строителството е по евтино, вложението се възвръща по-бързо от отдадените под наем площи. Дали пък частица от парите, които биха били вложени за изграждане на подземни гаражи, не са отишли за укротяване на бдителността и градоустройствената компетентност на главните архитекти?

Та такива ми ти работи, г-н Диков. Вярно е, проблеми има и ще ги решаваме един по един. Но, наистина, дайте първо да се заемем с най-неотложното. А това безспорно са климатиците по фасадите на сградите. Да предотвратим тази надвиснала градоустройствена катастрофа, пък после ще мислим за настилките на улиците, за паркирането и за незаконните и полузаконни строежи, впрочем много от които вече успяха да се узаконят чрез последния скандален Закон за устройството и застрояването на столична община. И нека, както казвате, първо да започнем с махането на климатиците не от частните, а от обществените сгради. Току-виж после се появила някоя голяма и знакова българска групировка с подходяща фирма в структурите си, която да климатизира обществените сгради наново и в съответствие с наложените от общината нови правила. Мисля, че тогава замисълът на подетата акция окончателно ще възтържествува. Но освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet