Ако Джеймс Уат се беше драпал под перуката пред някоя каруца и си беше повтарял, че друг начин няма, сигурно никога не би изобретил парната машина. Ако Джетро Тъл малодушно бе повярвал, че друг начин няма, то ние така и щяхме да си останем без редосеялка. Така че и аз не знам дали единственият начин да построиш метро е в началото на активния сезон да блокираш центъра на столицата, но пък кой съм аз, че да коментирам начина на мислене на Общината. Общината е нашият голям и туптящ мозък и от нас се очаква да го насърчаваме да мисли от наше име, но не и да мислим за начините, по които го прави. Затова няма да коментирам мисленето на Общината или ще го коментирам, но само мъничко. Няма да гледам бурята в океана на обществения транспорт и кръстовищата, а ще я погледна в малката чашка на моята махала. Ще видя на какво е способна мисълта на общината тук, за да си направя извод на какво е способна там, отвъд моята компетентност на скромен гражданин.

Един ден преди няколко месеца в квартала се появиха дървосекачи и с триони отрязаха акациите по улица „Цар Самуил” от църквата „Свети Георги” до улица „Солунска”. Акациите бяха млади дървета, най-големите от които с обиколка на стеблото колкото талията на добре поддържана дама в разцвета на своята хубост. Жизнени и здрави, със стегната и твърда дървесина, те хвърляха приятна сянка по тротоарите. Нашата махала е хубава с това, че улиците са засенчени от чудесни дървета – липи, ясени и дори бадеми, които, когато цъфтят, ухаят като уискито в чашата на стар приятел. Докато се питахме защо изсякоха акациите по „Самуил”, ето че дойдоха други общински деятели и посадиха фиданки. Пак акации, само че дебели не повече от палеца на някой хамалин със загрубели от пренасянето на рояли длани. Посадиха ги до все още прясно отрязаните живи пънове на старите акации.

Понеже фиданките, да са живи и здрави, са доста хилави, укрепиха ги с нарочни конструкции, състоящи се от по три греди, като всяка от трите греди е поне два пъти по-дебела от фиданката, която държи посредством брезентови ремъци. Понеже общинските деятели не си дадоха труда и разходите да махнат пъновете от старите акации, от тях през целите тротоари пораснаха огромни храсталаци, по-скоро нови корони на дървета, много по-големи и по-зелени от фиданките, само че пораснаха направо на плочите, защото общинските деятели бяха лишили все още живите дървета от стебла и насила ги бяха превърнали в някакви изроди, състоящи се само от корен и корона.

Човек е любопитен и все си задава въпроса „Защо?”. Защо трябваше да се направи това с акациите по улица „Цар Самуил”? Възможните отговори са само два. Според единият всичко това е направено за благото на града и на хората, които живеят в него. Така е по-красиво, по-сенчесто и по-свежо. Според другия вариант общинари или техни близки имат разсадник и са решили да ни продадат малко фиданки. Едва ли е второто. Сигурно е първото. Но което и от двете да е, нас не ни интересува, защото в момента се занимаваме с мисленето на Общината, а не с далаверите й. И ако това е мисленето на общината, аз дами и господа, когато стоя и гледам блокираното движение на Витошка и Патрирарха, и като слушам трясъците на парните чукове, не мога сам себе си да убедя, че друг начин няма.

И още: ако това е мисленето на Общината, то разумно ли е да се надяваме, че е някакво друго мисленето на Държавата? Някои казват, че домокрацията е хубаво нещо. За мен тя е парадокс. Хората, които трябва да управляват, са интелигентните, образованите и моралните хора. Те обаче навсякъде са малцинство. А как да се развива демокрацията се решава с мнозинство. Мнозинството пък винаги е склонно във властта да възпроизведе себе си.

Отговорът на въпроса „Защо гладуват в Етиопия?” е прост. Гладуват, защото никой не ги стимулира да ядат. Никой не организира комуникационна стратегия и рекламна кампания, която да разясни колко хубаво нещо е яденето. Да каже, че то е не само полезно за организма и приятно за сетивата, но и важно средство за постигане на обществено уважение – аз се храня, следователно съм достоен член на обществото. Бедата е, че етиопците нямат като нашето Министерство на финансите, което да отдели милион и половина лева за рекламна кампания, която да каже на етиопците да спрат да гладуват и да започнат да ядат. Ето защо етоипците гладуват.

Има една такава обществена поръчка под № 00210-2010-0010 в Агенцията за същите такива, обявена от Министерство на финансите. Заглавието на поръчката, предоставено от възлагащия орган е:

Разработване на стратегия и реализация на кампания за стимулиране на вътрешното потребление в подкрепа на фиска

Тоест държавата ще похарчи милион и половина за рекламна кампания, резултатът от която трябва да бъде да се стимулират хората да потребяват. Види се, държавата с прискърбие е разбрала, че хората не обичат да потребяват, че не са досттъчно мотивирани за това. Мразят да си купуват храна, мързи ги да си купуват дрехи, не им се занимава с глупости като това да купуват лекарства, да ходят на заведения и на почивки, да образоват децата си, да четат книги, да ходят на театър и на кино. Не желаят да придобиват жилища и да се возят в леки автомобили. Затова трябва да бъдат стимулирани* да потребяват. Оставям настрана стряскащия термин „вътрешно потребление в подкрепа на фиска”, защото той е енигматичен и крие много въпроси като например каква е далаверата на фиска от това, че съм си купил салам (задължително от вътрешния пазар) и ако има далавера, то не е ли малко алчно от страна на фиска да иска да има интерес от всеки залък, който хората изяждат. Дори и кейнсианците настояват за увеличение на потреблението в интерес на потребителите и бизниса, а не в полза на фиска, но очевидно сме станали вече толкова социалистическа държава, че дори кейнсианството ни е тоталитарно. Оставям този термин настрана и се мъча да си представя какви конкретни реклами ще включва кампанията за „стимулирането на потреблението”. Ето телевизионен клип в който главно действащо лице е героят на нашето време – бивш квартален и настоящ политически функционер, той има открито пролетарско чело и чуплив алаброс, отметнат гордо назад. Излиза от фурната, притиснал до гърдите си ръчен хляб, от който се вият нишки ароматна пара. Героят на нашето време отчупва дебел крайшник с лапите си челични, отхапва от него, замижава блажено (от което се появяват ситни бръчици по обветреното му лице) и търкайки корема си с кръгови движения казва: „Вкусно! Купи си и ти!”. Или пък: Героят на нашето време се е прибрал след уморителен управленски ден, потребил е ракия, салата и мусака, потребил е турски сериал по телевизора, потребил е и няколко бири, пък е решил да си легне, за да потреби и Героинята на нашето време. Разпищолва бархетната й нощница, а тя свенливо посяга да загаси нощната лампа. „Недей! – сгълчава я Героят – Ние потребители на електричество ли сме или лукови глави! Ще те онодя на светло, защото трябва да потребяваме вътрешно в полза на фиска!”. Няма. Няма такава публика, която да остане безучастна към толкова мощна рекламна кампания в подкрепа на стимулирането на потреблението. Няма такава публика, която, след като я помолят толкова културно, да не преосмисли безотговорното си поведение и да не се хвърли да потребява като луда. Но ако случайно се окаже, че има такава публика и че ако въпреки щедро изразходения милион и половина, хората продължат да не потребяват, стискайки дребнаво окаяните си стотинки, тогава не остава друго, освен нещата да се вземат от ръцете на Министерство на финансите и да се дадат в ръцете на Министерство на вътрешните работи. Нашата полиция ни пази. Пази ни дори от самите нас, когато изпаднем в тежки моменти на умопомрачение и престанем да потребяваме, с което пречим на търговците да плащат данъци на правителството и то, горкото, се оказва принудено да отчете нов дефицит в бюджета и да се черви пред чужденците. Дойдат ли нещата при МВР, за него вече не е проблем. За 24 часа ще обяви национална операция „Непотребяващите”, която ще се състои в арестуването на всички притежатели на спестовни влогове (щом спестяват, значи не потребяват) и национализирането на влоговете. Във всеки махленски бакалия ще се инфилтрира полицай, който ще стои скрит зад вратата и ще арестува всеки минувач по улицата, който подмине магазина, без да влезе в него и да потребява в подкрепа на фиска. Така потреблението ще скочи и при работодателите ще се влеят свежи пари, които те с песен на уста ще преведат до стотинка на държавата под формата на данъци, такси и глоби. А откъде работодателите ще вземат пари за следващи заплати, с които работниците им да потребяват и да дават за данъци на търговците? Това си е работа на работодателите. Но ако обичат да намерят, иначе ще ги вкараме в затвора…

_______________________________________________________

Това стана ясно от рекламата на ПРОАЛГИН, която от известно време гъделичка естетическите ни сетива от екрана на телевизора. Тя започва с клапа. За който не знае, клапата е онази дъска с номера на дубъла, която асистент-режисьорът трясва в началото на кадъра, та после да му е по-лесно при монтажа. Зад клапата се появява човек с малко телце, голяма глава и с прическа на системно обезличавано от властна майка момче. В бяла престилка на бял фон човечецът споделя с нас, че много трябва да внимава какво ще ни каже, за да не го накажат уважавани от него институции. Не знам защо е похабена 1/3 от рекламата с вайкания за тези институции, при положение че всички, които правят реклами на лекарства, знаят за тях и се съобразяват с техните изисквания. Ако не го правят, рекламата няма да се излъчи, така че да се обяснява в рекламата, че при направата й са се съобразявали с изискванията на ИАЛ, е все едно да ни обяснят, че са снимали клипа с камера по предварителен сценарий – то е ясно. Както и да е. Не това е важното. Не е важно и това, че, както ни съобщава обобщеният образ на фармацевта, светът вече не е същият, че вече има ПРОАЛГИН за „най-обичайните болежки”. Забележете между другото думата „болежки” – какъв път, каква широка магистрала отваря тя към душите на простоватите зрители и простоватите потенциални потребители! Впрочем същата магистрала отваря и „тарикатската” фраза „да е изгодно, да е изгодно – колко да е изгодно”, изречена с прибелване на очи. Не, и това не е важното. Ние вече сме свикнали да вярваме, че всеки продукт, който ни се препоръчва със задъхани хрипове и с опулени очи, променя света и ни дава уникалния шанс - на нас и само на нас - да придобием нещо, с чиято помощ вече няма да сме същите. Не, не е най-важното, че вече има ПРОАЛГИН, който е евтин (макар че, както се говори, добрият стар АНАЛГИН е по-евтин, но, признавам, не си дадох труда да проверя), най-важното, това, което приковава вниманието и дава храна на въображението, е в рекламния девиз на продукта:

ПРОАЛГИН – РАЗУМНИЯТ АНАЛГЕТИК.

Какъв е разумният аналгетик? Дали това е аналгетик, който се самоосъзнава, който се пита защо аз съм АЗ, който търси смисъла на своето съществуване, проектиран върху въпроса за смисъла на съществуването на Вселената, който се пита има ли Бог или Бог сме всички ние (в случая всички видове разумни и самоосъзнати аналгетици), има ли времето начало и има ли пространството край, аналгетик, който разсъждава над доброто и злото, над полезното и дължимото, над красивото и грозното, над трагичното, комичното, възвишеното и гротескното? Такъв ли е РАЗУМНИЯТ АНАЛГЕТИК? Едва ли ще разберем, защото може би именно отговорите на тези въпроси се крият в здрачната зона, за която фармацевтът с голямата глава предупреди, че няма да говори, защото го следят, „уважаваните от него институции”. Тогава възниква въпросът: кои са тези институции – Агенцията по лекарствата или Men in black? А може би са ТЕ?… Но които и да са те, за нас остава облекчението от благата вест, че дори и когато слънцето избухне и дори ако дотогава не сме успели да се разселим по други звезди и галактики, дори и да не сме създали роботи, които да ни заместят в ледения мрак на гаснещата вселена, дори и тогава разумът ще има къде да се приюти – в разумните аналгетици. Ето първият от тях вече е факт. ПРОАЛГИН – РАЗУМНИЯТ АНАЛГЕТИК.

Това е документален разказ за моето чувство за обществена отговорност. За неговите съмнения, за неговите откровения и неговия катарзис. След надигналото се обществено мнение, според което моето куче ежедневно изкормва кърмачета и къса крайници от беззащитни пенсионери, аз реших да го регистрирам в общината, както се полага. Щом плащам на общината по 4 000 лева данъци и такси (срещу което още не съм разбрал какво получавам), нищо няма да ми стане да й дам и 25 лева заради това, че живея в любов и хармония с кучето си (срещу тях също не знам още какво ще получа). Така си казах и отидох в общината.

Попаднах в стая № 1. Там ме попитаха за какво искам да платя и аз казах: за куче. В стая № 1 е лесно, защото дори да кажеш, че искаш да платиш за птеродактил, ще ти вземат парите. Взеха ми парите, издадоха ми бележка и ми казаха да отида с тази бележка в стая № 2, където да попълня декларация.

Отидох в стая № 2. Показах си бележката и след като ми повярваха, че съм си платил, ми дадоха да попълня някаква бланка. Интересно, в тази бланка се изискваха всички мои данни, но нищо за кучето, освен породата – нито от кой развъдник е, нито кога е родено, нито как се казва, нито какви документи притежава. След като попълних декларацията, срещу нея ми дадоха входящ номер. С този входящ номер трябваше да изляза от това крило на сградата и да се кача на последния етаж в централната част, а оттам по други стълби в дъното на коридора да се кача на „нещо като таван”, както го описаха в Стая № 2, и там да отида в Стая № 3. Там е „екологията”. Обаче не мога да отида сега, защото освен току-що придобития входящ номер, трябва да представя паспорт на кучето, както и документ, че е ваксинирано против бяс.

На другия ден се върнах в Стая № 3 с необходимите документи и казах на пропуска за какво съм дошъл. Човекът на пропуска започна да върти по телефона, но не намери никого. Каза, че едната служителка е в отпуска, а за другата, която я замествала, изрази предположение, че е „някъде по стаите”. Затова натисна копчето на вратата и ме пусна да се оправям сам. Качих се на „нещото като таван” и започнах да търся по стаите. В една от тях, малка и умирисана на чорапи, гурелив младеж ми каза, че колежката от екологията изобщо не е в общината и че аз изобщо не би трябвало да съм тук и той не можел да разбере кой изобщо ме е пуснал.

Тръгнах си и се върнах пак в понеделник, защото тогава колежката от Стая № 3 имаше официален приемен ден. За съжаление обаче точно в приемния ден на екологията в общината нямаше ток. По тъмните коридори се щураха объркани данъкоплатци. Естествено нямаше как да ми се свърши работа и затова ме поканиха да дойда пак на следващия ден. Аз имам тежък характер. Не се гордея с това, но е факт. След като се разкрещях зловещо, служителката от Стая № 3 се съгласи да ми запише данните на ръка, взе входящия номер, прегледа паспорта и стикера за ваксинация и каза, че ще ми се обади, когато документът ми е готов.

Обади се след няколко дни. Каза да отида в Стая № 4, откъдето да си взема документа. Отидох в Стая № 4 и срещу лична карта получих половин лист А4, където пишеше, че имам право да разхождам „един брой” куче (отново не пише кое точно куче, така че който има куче, да ми го дава, аз ще му го разхождам с моята бележка). Попитах какво точно получавам с тази хвърчаща бележка, а от Стая № 4 обясниха, че получавам правото да разхождам кучето си, разбира се на каишка и с намордник и то САМО НА ОПРЕДЕЛЕНИТЕ МЕСТА. Обаче, допълниха от Стая № 4, такива места на територията на общината НЯМА. Да ви е жив и здрав данъка, да си го харчите с кеф!

]]> http://sulla.bg/2010/07/27/1486.html/feed http://sulla.bg/2010/07/06/1479.html http://sulla.bg/2010/07/06/1479.html#comments Tue, 06 Jul 2010 09:21:47 +0000 Sulla http://sulla.bg/?p=1479 В едно интервю попитаха Веселин Маринов защо се е извъртял от БСП към ГЕРБ, а той се учуди, че във всяко интервю го питат все за БСП. Това е все едно Гагарин да се чуди защо го питат все за космоса, но както и да е. Веселин Маринов обясни, че го е променил един човек и този човек се казва Цветан Цветанов. Цветан и Веселин се познават от 7-8 години, както ни осведоми певецът и Цветан винаги е бил изключително чист, честен и всички останали суперлативи човек. Промяната у Веселин обаче не настъпила веднага. През повечето от тези години на приятелство с Цветан той продължавал да пее на Бузлуджа и по други социалистически форуми. За ГЕРБ узрял, едва когато ГЕРБ дошъл на власт. Сега, в разцвета на тази своя зрелост, Веселин Маринов изпя и химна на МВР. Като полъх от моето пионерско детство стиховете на Евтим Евтимов ме просълзиха. Но ме просълзи не само задушевността и възторга на химна. Просълзи ме и тъгата, че другите министерства си нямат свои химни. А нима не заслужават! Ето защо реших да дам своя скромен принос към заличаването на тази неправда като напиша текст за химн на Министерство на здравеопазването. Старал съм се да се придържам към поетиката на Евтим Евтимов, за да не причиня разностилие в министерската химнография.

1.

Щом чуеш вопъл, стон и хрип
от птичи или свински грип,
ти бързо скачаш на нозе,
любимо и добро МЗ

По твоите пътеки здравни
със стъпки смели, стъпки славни,
с сърца горещи и грижовни
вървят чиновник до чиновник.

ПРИПЕВ:

О, здравно министерство наше,
събуваме пред тебе гащи
да ни направиш яка клизма
във името на хуманизма.

Ура! Ура! Ура! Ура!
Ура! Ура! И пак – ура!

2.

Надигне ли се вирус зъл,
ти го разбиваш на чакъл.
Полезно като витамин
си ти, МЗ! Амин! Амин!

Ще молим денонощно Бога
да бди над твоята подлога,
да си ни вечно живо, здраво,
да надживееш нас направо.

ПРИПЕВ:

О, здравно министерство наше,
събуваме пред тебе гащи
да ни направиш яка клизма
във името на хуманизма.

Ура! Ура! Ура! Ура!
Ура! Ура! И пак – ура!

]]> http://sulla.bg/2010/07/06/1479.html/feed http://sulla.bg/2010/07/05/1473.html http://sulla.bg/2010/07/05/1473.html#comments Mon, 05 Jul 2010 09:19:42 +0000 Sulla http://sulla.bg/?p=1473 Понякога се кръстя, паля свещ и шепна: „Добре, че рекламистите не работят в новините!”. Те са хора с извратени души, които живеят от това да се гаврят с нашата наивност и доверчивост. Те ни карат да вярваме на невероятни неща и будят у нас желания да придобиваме странни предмети, от които не винаги се нуждаем. Рекламистите, без да излъжат, могат така да изопачат истината, че да ни накарат да повярваме и дори да превърнем в свое лично убеждение неща, каквито те всъщност изобщо не са казали. Ето защо е толкова опасно рекламистите да работят в новините. Те ще ви кажат, че животът ви се е подобрил до 50%, ще ви кажат че доходите ви ще се повишат до два пъти, а данъците ще са нищожни – само от 10%, а какво всъщност имат предвид с тези „до” и „от” - това ще ви обяснят в бързо протичащ в дъното на екрана надпис с миниатюрни буквички.

Напоследък особено ме омайва една реклама на Пежо. Тя представлява архивен мотопед, който избухва и се разпада на съставните си части, а после тези части започват трескаво да се сглобяват по различни начини, да се превръщат във все по-модерни и джиджани автомобили, докато накрая застиват във футуристична форма, до която се появява стряскащо голямо число 200, на което двете нули се образуват от символа за безкрайност. От рекламата става ясно, че тази година Пежо чества своя 200-годишен юбилей и му е толкова хубаво и гордо, че е решило по този случай да даде отстъпки и да направи други там някакви добрини на клиентите си, стига разбира се, те да си купят кола – иначе нанай добрини. Всъщност налице са точно 200 автомобила, наречени „Лимитирана серия 200 години”, за които има „ценово предимство” до еди-колко-си лева. Не искам да анализирам термини като „ценово предимство”, защото един Господ знае в какви неизследвани светове ще ни отведат подобни анализи, опасявам се само, че ако ставаше дума за истинска отстъпка в цената, рекламистите щяха да кажат просто и ясно „отстъпка в цената” и нямаше да прибягват до формули като „ценово предимство”.

На младини аз също съм имал Пежо и пазя добри спомени от него. Ето защо дори и днес нещо трепна в мен. Завладяха ме не толкова обещанията за „ценово предимство”, петгодишен лизинг и приспадане на ДДС, колкото основното послание на кампанията: 200 години! Това не е шега работа! Това е време почти колкото историята на Съединените щати! Затова и изреченията на рекламистите звучат гордо: „200 години след началото ние ви предлагаме нещо специално…”, „200 години – това не е обикновен рожден ден”, „Какво правихме през всички тези години? Вижте някои класически, уникални и дори легендарни автомобили Пежо”. Помните ли – рекламистите могат да ви накарат да повярвате в неща, които не са ви казали. От горните изречения всеки човек с нормален мисловен процес ще стигне до следните изводи: 1.) Какво прави Пежо през всичките тези години? – Автомобили. 2.) Колко са всичките тези години? – 200. Следователно посланието на кампанията е: „От 200 години Пежо прави автомобили и се гордее с това”. Да, наистина това е рекламното послание, но рекламистите не са казали нищо подобно. Ако се съмнявате, прочетете изреченията още веднъж.

Всъщност за онези потребители, които са свикнали да четат между редовете (уви, такива потребители практически не съществуват), излиза, че французите са започнали да произвеждат автомобили няколко години след падането на Бастилията. Чак пък толкова бързи резултати ли е дала буржоазната революция! Според рекламата автомобилният гигант Пежо е започнал да развива дейността си пет години преди битката на Наполеон при Ватерло. В такъв случай Наполеон Бонапарт по-вероятно е предвождал войските не на бял кон, а в Пежо (стига, разбира се, да няма претенции от страна на Ситроен за официален превозвач на тримата мускетари). Всичко това по тревожен начин противоречи на факта, че първият автомобил в света е патентован на 29 януари 1886 г. от Карл Бенц и може би поради това, а и от известна скромност, Мерцедес ще предложат лимитирана серия от 200 автомобила с „ценово предимство” чак през 2086 г., когато ние с теб, любезни читателю, отдавна ще сме се превърнали в прах и деформирани спомени в главите на правнуците си. В светлината на тази проста сметка се оказва, че от Пежо лъжат с малко повече от три поколения.

Но всъщност, спомнете си, те не лъжат. Прочетете за трети път рекламните изречения на кампанията. Никъде в тях не се казва, че Пежо произвежда автомобили от 200 години. Този извод си го направихте вие сами и никой не ви е виновен. Нещо повече, от Пежо-България съвсем ясно обясняват за какво става въпрос в недрата на корпоративния си сайт. Става въпрос за следното. Преди 200 години, тоест през далечната 1810 година по линия на Пежо не се случва нищо, с изключение на това че по него време са налице двама братя с тази фамилия и малки имена съответно Жан-Фредерик и Жан-Пиер, които си имат мелница и се препитават от нея. Две години по-късно, през 1812, братята получават разрешение от префекта да преобразуват мелницата във фабрика за ламарина. Някъде в тъмните и неясни години между 1812 и 1818 се основава и първото дружество „Пежо” (дори и това прото-дружество към днешна дата все още не е навършило 200 години и това се признава откровено на сайта на Пежо-България). През 1818 се извършва революция – Пежо израства от производство на ламарина до производство на триони – събитие съизмеримо с излизането на живота от океана на сушата. „Зъбците на триона напомнят зъбите на лъва” – пишат рекламистите, с което ни подготвят за следващото историческо събитие – появата на логото с лъвчето, което познаваме и днес (не знаех, че произлиза от трион, но всеки се обогатява непрекъснато). Това се случва преди някакви си 160 години, през 1850. „От 1840 година – пише още в сайта – мелничката за кафе Пежо навлиза в домакинствата и отваря пътя за цяла гама домакински прибори: ютии, сатъри, шевни и перални машини… включително прочутата мелничка за черен пипер, произвеждана и в наши дни”. Тук научаваме кой отваря пътя на ютиите – мелничките за кафе. Чудно как е пропуснат този забележителен повод – 170 години мелничка за кафе. Нищо нямаше да им стане, ако бяха пуснали за любимите си клиенти 170 мелнички с „ценово предимство”. Или пък 170 сатъра… Но да продължаваме нататък. Чак през 1882 мелничките, сатърите и ютиите еволюират във велосипед. Представям си какво вълнуващо откритие би било това за един хипотетичен Дарвин на машинариите. Десетина години по-късно, през 1898, велосипедът става на мотоциклет. През 1890 е произведена четириколка – каруца с двигател. Е, вярно, двигателят не е бил Пежо, а Даймлер, но пък какво значение има двигателят за един автомобил. Преди 113 години (което е почти два пъти по-малко от 200), през 1897, е произведен и двигател Пежо. Всъщност автомобилите Пежо, чиито наследници са сегашните автомобили Пежо, които ние купуваме и като купуваме, даваме пари на рекламистите да им правят реклама, за да ги купуваме още повече, тези автомобили датират от 1929 година, тоест само отпреди 81 години спрямо датата на днешната кампания под надслов „200 години – това не е обикновен рожден ден”. Всъщност, ако обобщим, ще видим, че Пежо празнуват не един, а няколко юбилея: 198 години воденица; 192 години триони; 170 години мелнички за кафе и черен пипер, сатъри и ютии; 128 години велосипед; 112 години мотоциклет; 113 години каруца с двигател; 81 години автомобил… Какви 200 години, какви 5 лева!…

Безспорно има такава логика: преди 200 години е имало двама братя, които са се казвали Пежо, следователно днешните автомобили, които се казват по същия начин, са на 200 години. Това би могло да се окаже много вдъхновяваща логическа конструкция например за пицария „Рома” в Красно село. Тази пицария с пълно право би могла да организира собствена рекламна кампания с девиз „2763 години – това не е обикновен рожден ден”, изхождайки от историческия факт, че Рим е основан от братята Ромул и Рем (историята пази само малките им имена, без да споменава дали фамилията им е била Пежо или не) на 21 април 753 г. пр. н. е. Неудобното е, че пицайолите ще трябва да изпекат 2763 пици с „ценово предимство” и приспадане на ДДС, но пък рекламодателите ще имат пълното право сами да определят какво значи „ценово предимство” и да си го знаят само те. Рекламистите ще се погрижат да останем с впечатлението, че на това място в тази пицария са се пекли пици по времето на Ханибал и Сципион, на Сула и Цезар, на Константин Велики, на траките на славяните, на куманите и хазарите, на Османската империя и развитото социалистическо общество. И ние не само ще останем с това впечатление, но то ще се превърне и в наше убеждение, за което ще бъдем готови да воюваме с неверниците. Ето защо смятам, че рекламистите са опасно племе и съм благодарен, че не пишат новините. А дали наистина не ги пишат?…

За PENTHOUSE

P.S.

Светът е много по-загадъчен и магически, отколокото си мислим. Нещата са така навързани, че понякога чак ме хваща страх. Ако щете вярвайте, минути след като публикувах горния текст, получих следното на електронната си поща:

Проблемът е в мисленето. В желанието на държавата да се меси в свободния пазар, да задълбочава проблемите и след като ги задълбочи, да поиска да се намеси още повече, та да превърне кризата в катастрофа. Проблемът не е в закона, защото той ще падне в конституционния съд. Проблемът е в откровения социализъм и атаката към последната крепост на капитализма – частната собственост.

Обект на дебати станаха промените в Закона за собствеността и ползването на земеделски земи и Закона за опазване на земеделски земи. Особено предложението да се принудят собствениците, когато искат да продадат земите си, да ги предложат първо на арендаторите. В такъв случай би било справедливо да се принудят и арендаторите да предложат продукцията си – картофи, домати, череши - първо на собствениците на земите и ако те откажат в едномесечен срок да я купят, тогава да я изнесат на свободния пазар. Ще кажете: това са глупости. Разбира се, че са глупости. Покупко-продажбата на собственост е естествен процес и всички опити да се подчинява на изкуствени правила са глупости. Правото на арендатора пръв да купи земята е като jus primae noctis – правото на първа нощ, при което суверена има право да преспи пръв с невестата на васала си. Само че в нашия случай е още по-извратено, защото суверенът е собственикът на земята, а с булката пръв преспива васалът (арендаторът). Какво ще се случи, ако арендаторът не иска да купи земята, но не позволява да я купи и друг, който няма да го остави за арендатор? Или пък иска да я купи, но на по-ниска цена? Ще започне надцакване „по устав”, което пречи на сделката при свободни пазарни условия. Ето какво се признава в мотивите на Министерски съвет: “… целта е да се намали спекулата със земеделска земя, смяната на предназначението и последващата препродажба за строителни цели”. Защо? Защо да не се спекулира и защо да не се строи? Познавам земи, които са в София, но продължават да се водят „ниви” заради далаверите в ДАГ. Какво земеделие в София, що за глупости? В момента тези земи са трънаци и конски мухи и не носят никому нито стотинка. Юнал Тасим казва от парламентарната трибуна: „Тук ползата би трябвало да бъде за тези, които обработват и се занимават в България с тази дейност и дават принос за БВП“. Какъв е приносът за БВП от пустеещи земи, които селяните не искат да обработват. По-голям ли става БВП от софийските „ниви” с репеи и конски мухи или ще стане по-голям, ако на мястото на тези репеи се развие бизнес, който започне да създава принадена стойност и да внася данъци? Ако е изгодно да се обработват земите, те ще се обработват. Земите, които е изгодно да се обработват, вече се обработват. Да искаш да се обработват земи, които не е изгодно да се обработват, е все едно да караш кравата да снася яйца.

Не, проблемът не е в законите. Проблемът е в липсата на капиталистическо мислене. Проблемът е, че България отдавна не е имала дясно управление и вече изпитва крещяща нужда от такова. Трябва да се събудим от приказния сън, в който е възможно да потребяваш, без да си произвел, от приятния сън на преразпределението на благата, да се събудим в реалността, в която тези блага трябва да се създават. А блага се създават в условия на свещена и неприкосновена частна собственост, дясно управление и капитализъм.

за в. “Република”

Тема в новините тази вечер е „Има ли море в Перник и как посрещнаха там „джулая”?”. Извинете, но какво ме интересува това? Новина ли е? Коментар ли е? Скандал ли е? Светска хроника ли е? Единственото интересно нещо в този анонс е въпросът „има ли море в Перник” и то само заради очакването, че току-виж се оказало, че има. Но понеже не са се стопили полярните шапки и нивото на световния океан не се е покачило до такава степен, че Перник да стане пристанище на България, остава само сензацията, че „джулая” е посрещнат на място, което не е на морето. Но къде е казано, че „джулая” трябва да се посреща на морето? И как постъпват с „джулая” в градове като Лос Анджелис и всички останали, чиито морета гледат не на изток като нашето, а на запад – посрещат ли го или го изпращат?

Къде по-важна е новината от същата емисия, че 18-годишният Лъчко е станал кмет на селата Горна и Долна Секирна!

Вчера ме поканиха в сутрешния блок на Нова телевизия при Витомир Саръиванов да взема отношения по случая с електронната библиотека „Читанка”. Може би сбъркаха, защото аз не съм пряко въвлечен в този конфликт и не съм страна по него. Аз не твърдя нищо. Аз съм само един обикновен гражданин, който беше принуден от обстоятелствата да си зададе следните въпроси:

За какви загуби се претендира? Не може да има абстрактна увреда и да се търси възмездие за нея.

Какъв процент от заглавията, предоставени от „Читанка” в електронен вид, в момента са на пазара и се предлагат от претендиращите че са ощетени?

Какъв процент от заглавията, предоставени от „Читанка” са с авторски права надлежно притежавани от претендиращите, че са ощетени?

Претендиращите ще направят ли постъпления да се закрият и други библиотеки, например библиотеките към читалищата?

Има ли в ГДБОП данни за това колко пари месечно е печелила „Читанка” от престъпната си дейност?

Кога ГДБОП ще провери и издателствата за авторски права, тиражи и отношения с авторите?

Тъй като не е по силите на държавата да се справи наведнъж с цялата престъпност във всичките й форми, подредила ли си е приоритетите? Наясно ли е откъде да започне? От наркодилърите, от измамниците, от фалшификаторите, от трафикантите на хора или от библиотеките?

Със затварянето на библиотеките не се ли увреждат правата на авторите, които доброволно са си качили текстовете там и се радват, че могат да ги четат повече хора?

Ето, тези въпроси си задавам, за да мога да си изясня случая и да не се излагам, когато ме канят да го обсъждам по телевизиите. Но независимо от техния отговор, едно е ясно: случаят предизвика много голям обществен отзвук. Това е така, защото обществото чувства, че справедливостта е нарушена. Очевидно тук не става дума за борба за правда и за защита на творци. Хората се дразнят, защото цялата акция натрапчиво им прилича на опит да се използва ГДБОП за прокарване на корпоративни интереси, а държавата изглежда така, сякаш е замесена в заговор против интелигентността и за превръщането на българите в нация от общи работници и обслужващ персонал. Такъв бил законът. Ами, променете го. Законите са за хората, а не са хората за законите. И държавата вместо да преследва разпространението на книжнина, да го дотира.

за в. “Труд”

Тази сутрин ме поканиха в TV7 заедно с Комитата и Асен Генов, за да обсъждаме идеята на Искра Фидосова новият избирателен кодекс да контролира не само българските електронни и печатни медии, но и Интернет – сайтове, форуми и блогове. Не възнамерявах да споделям мнението си по този въпрос, но изглежда ще трябва да го направя. Извън това, че за мен всеки опит да се контролира и регулира словото е опит да се добие власт над него, с която после да се злоупотребява, не намирам дори за необходимо да се обсъжда идеята за такъв запис в избирателния кодекс, защото тя е прибързана, глупава и недомислена. Единственият начин да контролираш Интернет е да го забраниш изобщо. Иначе най-много да се изложиш.

С цел обаче по-доброто изясняване на въпроса искам да предложа на инициаторите на идеята един кратък ТЕРМИНОЛОГИЧЕН РЕЧНИК:

КЛЕВЕТА – невярна информация, която накърнява достойнството на този, за когото се разпространява. Управляващите много се страхуват от клевети и компромати в блоговете и социалните мрежи и затова искат отрано да си вържат гащите законодателно. Макар че не всеки компромат е клевета. Компроматът, както сочи името, е материал, който компрометира някого, изнасяйки за него информация, от която той се срамува и не би искал да става обществено достояние. Но тази информация може и да е вярна. Ако кажеш за някой обществено мъж, че е импотентен, това във всички случаи е компромат, но е клевета само в случай че не е вярно. Така например клевета би било следното съобщение:

На 20 юни тази година в село Крива ръкойка министър Симеон Дянков изнасили бабичка и й открадна пенсията.

Обаче съобщението:

Симеон Дянков е неадекватен политик, слаб финансист и компрометиран министър.

Това съобщение е лично мнение и ще бъде престъпление, ако някой тръгне да преследва автора му за него. За съжаление обаче, струва ми се, тези, които искат да променят избирателния кодекс в посока към контрол върху текстовете в Интернет, се страхуват повече от втория вид „клевети”.

АНОНИМНОСТ – лично действие без разкриване на самоличността. Четем: „За първи път в закон ще бъде вкарана забрана за анонимни материали по време на изборни кампании.” Няма да навлизам в разсъждения как точно е възможно това, само се питам кой и каква отговорност ще носи за анонимни текстове в Интернет. Моят блог е отворен за всеки, който иска да коментира (с изключение на един-двама досадници и руските порно спамове), така че под всяка статия могат да се появят всякакви коментари, много от които анонимни и много от които вероятно неприятни за вносителите на предложението за законодателна промяна. Ако някой иска да държи мен отговорен за тях, това е все едно вестник „Труд” да отпечата на първа страница снимка на Искра Фидосова, после някой да си купи вестник, с флумастер да нарисува на Фидосова мустаци и брадавица на носа и после да залепи страницата на ъгъла на Витошка и Патриарха. Каква е в този случай вината на в. „Труд” за този анонимен акт на комуникация?

ЮРИСДИКЦИЯ – ето тук идеята на Фидосова се разбива и аз не мога да си обясня как тя не го вижда, при положение, че е юрист. Всяко престъпление се дефинира с територията, на която е извършено, и с него се занимават властите, които имат юрисдикция над тази територия. Коя е територията на Интернет? Кой има юрисдикция над нея? Как предлага Фидосова да се постъпи с човек, който е ”наклеветил” ГЕРБ в условията на предизборна надпревара, но този човек живее, да речем, в Холандия и е публикувал „клеветата” във Facebook, при което текстът физически е попаднал на сървър в Индия? Кой ще го преследва и с какво ще го накаже?

ПОЛИТИЧЕСКИ АВТОРИТЕТ – уважението, което политическите субекти успяват да предизвикат към себе си. Трудно е да се даде рецепта за това как да предизвикаш уважение към себе си. Но има много лесни начини да предизвикаш неуважение. Единият от тях е да не държиш на думата си, да казваш днес едно, утре друго, после да се отмяташ и от него и накрая човек да не може да разбере имаш ли изобщо собствено мнение. Така ще стане и с предложението за контрол върху Интернет в избирателния кодекс. Пак ще има „ама това беше само идея”, „подведоха ни” и „искахме да кажем друго”. Държавното ни управление обаче има едно много ценно качество, заради което трябва да си го обичаме – когато измисли някоя титанична глупост, после се отмята. А можеше и да не се отмята…

]]> http://sulla.bg/2010/06/22/1453.html/feed