От незапомнени времена се знае, че най-хубавата черта на човека е онази, която разделя гъза му на две части. Но щом човекът има такава черта, не трябва ли да я има и човечеството? Черта която веднъж завинаги го разделя на две бузи – добра и лоша, умна и глупава, богата и бедна, бяла и черна, гладка и космата и т.н. Стотици светли умове са търсили тази черта, за да разберат самите те от коя страна стоят, но така и не са успявали да я намерят.

Чертата, която дълбоко и категорично разделя задника на човечеството на две части и при това го разделя безапелационно и за вечни времена, все още остава скрита от факела на познанието, скрита сред милиони други черти, които обединяват човеците, разделяйки ги по двойки. Човечеството е съставено от мъже и жени. Жените са млади и стари. Младите са красиви и грозни. Красивите са лесни и трудни. Лесните са такива, за които се жениш и такива, за които не се жениш. Тези, за които се жениш, са такива, които кротко остаряват с теб, и такива, които на втората година ти взимат всичко и те изхвърлят на улицата. Тези, които остаряват с теб, са такива, които ти раждат деца, и такива, които не ти раждат. Тези, които ти раждат, се делят на такива, които ти раждат свестни деца да те гледат на старини, и други, които ти раждат наркоманчета да ти разпродадат имуществото. Както се вижда, има безброй черти, които обединяват разделяйки и разделят, обединявайки. Не е нужно да си в половината на умниците, за да се сетиш за това и не е трудно да го разбереш, дори да си в половината на глупаците.

Една от особено ярките разделителни черти напоследък е тютюневата черта. Интересното при тази черта е, че тя не се държи така, както се очаква от нея. Тоест тя не дели хората на пушачи и непушачи, както би изглеждало логично на пръв поглед. Тютюневата черта дели хората на такива, които мразят пушачите и на такива, за които не е важно дали човекът пуши, за да го харесат или не. Дели ги на възмутено мърморещи и добродушно усмихващи се и махващи с ръка. Тази черта, минавайки между двете бузи на човечеството, оставя върху едната човеците, на които им е все едно дали в кръчмата ще мирише на манджа или на цигари, а върху другата буза подрежда човеците, които, чуят ли щракване на запалка, усещат живота си застрашен и се вдигат на бой за справедливост.

Друга интересна разделителна черта е кучешката. Според мнозина тази черта разделя кучетата на германски овчарски и всички останали, но в случая обсъждаме чертите, които разделят хората, а не кучетата. Подобно на заблудата при тютюневата черта и при кучешката можем да се излъжем, че тя определя хората като такива, които имат кучета и онакива, които нямат, но това би било погрешно. Погрешно е и да мислим, че тази черта разделя хората на такива, които събират лайната на кучетата си в пликче и им слагат намордник (на кучетата, а не на лайната), и други, които не правят тези неща, които първите хора кой знае защо са решили, че трябва да правят. Колкото и странно на пръв поглед да изглежда, кучешката разделителна линия определя хората според това как самите те определят животните, тоест дели хората на такива, според които всички живи същества във вселената са част от едно и също нещо, и други, които имат собствена разделителна линия по отношение на животните, според която животните се делят единствено на две групи: такива, които дават мляко и яйца, и такива, които не дават. Или както един читател изключително проникновено се беше изказал: делят ги на „хайванчета” и „гадини”. Ето, между тези два вида хора минава кучешката разделителна линия. Така и на двете бузи на човечеството могат да попаднат както хора, които имат животни, така и хора, които нямат. Както хора, които се грижат добре за животните си, така и хора, на които животните незабавно трябва да бъдат отнети.

След казаното дотук вече не е трудно да се досетим, че циганската линия не е чертата, която дели хората на цигани и нецигани. Нито пък дели циганите на такива, които честно се трудят и други, които крадат. Циганската линия дели не циганите, а нециганите. И ги дели на такива, които не знаят за какво става въпрос, но искат нещата да се променят, и на такива, които не знаят за какво става въпрос, и искат нещата да си останат такива, каквито са. Общото пък между двете групи е, че нито на едните, нито на другите им пука особено за циганите.

Но безспорно най-интересна е зелената еко-био линия и тя е един от основните претенденти за Линията, която разделя бузите на човечеството. Тя разделя хората на гневни темерути и на великодушни и усмихнати конформисти. При това показателите, по които става това разделяне, не са важни и винаги са просто формални. Това може да е показателят дали си гасиш лампата, като излизаш от стаята или не, дали се триеш с рециклирана хартия, вярваш ли в озоновата дупка, глобалното затопляне и птичия грип, държиш ли да знаеш кои кокошки са снесли яйцата, които ядеш, и кои крави са дали млякото, които пиеш, храниш ли се разделно и събираш ли разделно боклука си, мразиш ли хората, които не го правят и презираш ли онези, които го правят. Да, сложна е зелената еко-био линия. Един формален подход за нейното дефиниране би довел до следната формула: тази линия дели хората на такива, които смятат, че човечеството е симпатично, защото е несъвършено, и на такива, които смятат, че е отвратително, защото е несъвършено.

Аз пък, понеже през последната седмица наблюдавам реакциите и коментарите и по четирите теми, и по четирите разделителни линии (правя го, защото се чувствам болнав и си седя вкъщи), а именно цигарената, кучешката, циганската и зелената – аз пък виждам, че има още една разделителна линия и това е линията на усмивката и играта. Тя разделя човечеството на две изключително космати бузи, като на едната от тях са хората, които са приели да живеят със собственото си несъвършенство и то им се струва по-скоро смешно, отколкото страшно. Това са хора, които обичат, донякъде глуповато, да си играят с нещата, били тези неща деца, животни, понятия и съждения или пък ценностите на хората от другата буза. Те пък, хората от другата буза, вярват, че техният енергичен и денонощен стремеж към формално съвършенство е достатъчен да ги имунизира срещу същинското несъвършенство, което те откриват изключително у хората, които са на първата буза. Хората от втората буза са спретнати и стерилни, дисциплинирани и добродетелни. Те могат да мобилизират волята и интелекта си и да разберат Крал Лир, но никога няма да разберат Джон Фалстаф. Ще намерят смисъл в разгневените млади мъже (не че няма такъв, опазил ме Бог!), но ще турят настрана Оскар Уайлд, Монти Пайтън и Дъглас Адамс. Ще кимат одобрително на „Антигона”, но ще вдигнат рамене и ще извърнат глави от „Сатирикон”. Хората от двете бузи на човечеството са като двете части на Аристотелевата „Поетика” според Умберто Еко в „Il nome della rosa”: възвишеното и трагичното срещу игровото и смешното. И единствената грешка в тази корелация е „срещу”, което незабавно трябва да се замени с „и”, за да засияе пред нас портретът на човечеството с цялото си съвършенство, красота и космато двубузие.

И така, със сигурност има черта, която разделя човечеството на две бузи, без това да означава, че човечеството е гъз, макар и много често да се държи като такъв. Но тази черта колкото го разделя, толкова и го обединява в едно неделимо цяло. Хората я знаят отдавна и са се примирили с нейното съществуване. Тези от присмехулната страна не й се присмиват, а онези от мразещата – не я мразят. Тази разделяща черта, освен през цялото човечество, преминава и през всеки един от нас и изглежда така:

Признавам, че това „еко-био” си го измислих сам, защото ми звучи като „садо-мазо”. А причината да ми звучи така вероятно трябва да се търси нейде из мрачните дълбини на моя болен ум. Но след като вече така или иначе го измислих, трябва да реша какво да правя с него. И ето: решавам да го превърна в своя житейска философия.

Аз съм човек, който живее изключително нездравословно. Нямам фиксирано работно време, което прави живота ми хаотичен. Често се подлагам на тежки обеди, вината от които не може да се изкупи и с най-леката вечеря. Когато другите хора излизат вечер да пийнат с приятели, аз вече съм махмурлия, но също излизам да пийна с приятели. Тъпча се с всякакви меса и богати на холестерол сиренá, направени от мляко, което по всяка вероятност е добито от крави, на които не им е била пускана музика, докато са преработвали целулозата в лактоза. Пия вино, което е направено в далечното минало, когато вредните емисии не са се контролирали и не са се регулирали със закони. Допълнително вкарвам в организма си и въглероден диоксид под формата на разни газирани питиета като шампанско и бира. Четири пъти в седмицата подлагам ставите и сухожилията си на нечовешки натоварвания по тенис-кортовете, а белите си дробове унищожавам с бича на модерния свят, а именно власинките от тенис топките, които се отделят и вдишват, когато играеш на закрито и когато няма машина, която да сепарира гранулите на изкуствената настилка и власинките. Като капак на всичко непрекъснато се наливам с уиски, което е направено от малц и за този малц никой не може да гарантира, че не е покълнал от генномодифициран ечемик (ГМЕ).

Но, както казва жената от рекламата на Активия с онзи жест, показващ своевременното и гладко изхождане на приетата храна: Стига! От утре ставам еко-биотичен зелен активист и започвам да живея здравословно, пестейки ресурсите на планетата, стига тези две неща изобщо да са съвместими – обикновено здравословността е скъпа и ресурсоемка. Ще гледам растения, без да ги торя изкуствено и с тях ще храня себе си и кравите, които ще ми дават млекце. Няма да ползвам електричество и антибиотици и ще разчитам на чистия въздух в някое запустяло и опразнено от урбанизацията местенце, да речем в Странджа, за да доживея до 50 години в хармония с планетата.

Лошото обаче е, че като няма да ползвам химически обогатители на почвата, за година-две тя ще се изтощи и ще спре да ражда био-храните, на които разчитаме аз и моите кравички. Тогава няма да имам никакъв друг избор, освен да изоставя своите ниви и градини и да изсека гора със същата площ, за да си направя нови. Добре, че в Странджа гората не е тропическа и международната общественост не е така чувствителна към изсичането й. Неудобното в цялата работа е, че няма да има какво да правя с толкова много изсечена дървесина. Не мога да я направя на хартия, защото съм човек със зелено мислене и ползвам само рециклирана. Единственото, което ми остава, е да издялкам от изсечената гора дудуци, с които да свиря на кравите, докато преживят своя био-фураж, за да може млякото им и то да стане още по-био.

Представям си как свиря на кравките, а те преживят. Преживят и пърдят. Пърдят и миришат. За съжаление, не мога да използвам аерозолен дезодорант, защото прави дупка в озоновия слой, а ролките и стиковете не са особено приложими при проблеми с кравешко пърдене. Слава Богу, напоследък се разнесе благата вест, че дупката в озоновия слой се била позатворила и била станала толкова мъничка, че дори и нобелистът Ал Гор не можел да я намери. Това ме радва почти толкова, колкото и новината, че полярните ледници са се увеличили с 30% независимо от бушуващото глобално затопляне. Към глобалното затопляне пък пряко отношение имат вече споменатите пръдни на моите кравички, които отделят метан в атмосферата, независимо от това дали прилагаш дезодорант или не. Единственият начин да бъда био-селянин, без да увреждам планетата, е да отворя малка метан-станция във фермата си. Ще ръгна по един маркуч на изхода на кравичките и ще зареждам с метан жигулките и москвичите на другите селяни. На тях толкова ще им харесва еко-горивото, че ще заприиждат от всички краища на страната, за да зареждат автомобилите си. Разбира се, при това положение ще настъпи и моментът, когато моите кравички няма да могат да изпърдят необходимото за всички желаещи еко-гориво и аз ще трябва да предприема нещо друго, за да не разочаровам хората. Ще се наложи да изсека нови площи гори, за да мога да ги засея с био-рапица, от която да правя био-дизел за колите, които идват в моята еко-бензиностанцийка. Разбира се, ще трябва да отворя и скромна еко-закусвалничка, където ще предлагам само произведени от мен био-храни. За да произведа тези храни, ще трябва да изсека още гори и вече няма да знам къде да складирам всички дудуци, които ще ми се наложи да издялкам от отсечените дървета.

Има и още един проблем. Какво ще правим, когато изсечем всички гори в Странджа, търсейки нови плодородни почви за био-растения и био-дизел. Ще се пречупят ли крилете на зеления ни еко-био полет? Не! Кукиш! Междувременно африканците ще са измрели от СПИН, а индийците – от глад. Това ще освободи много нови територии за отглеждане на био-храни и много нови гори за изсичане, когато тези земи се изтощят. Някои ще попитат: не можем ли да спасим черните хора на планетата, трябва ли да измрат от глад. За съжаление не можем да ги спасим, защото това значи да ги храним с ГМО, а що за еколози сме, ако тръгнем да храним някого с ГМО! Така че или зелено еко-био мислене, или африканци и индийци.

Ето така ще доизкретам био-дните, които ми остават на тази грешна земя: в моята еко-био фермичка с еко-био бензиностанцийка и с много, много дудуци от различни изчезващи или вече изчезнали дървесни видове, с дъх на естествени торове и кравешки метан, далеч от големия град и неговата суета. Далеч от кучкари, пушачи и цигани.

Каква е разликата между българин от ромски произход, англичанин от ромски произход и италианец от ромски произход. Разликата е както между всеки друг българин, англичанин и италианец, а приликата е това, че имат общ произход. Нещо като българин, англичанин и италианец от работническо-селски произход. Наистина, в сравнение с другите две нации, италианците от ромски произход много повече приличат на италианците от работническо-селски произход, но това е тема на отделно изследване.

Защо ни е толкова трудно да наречем циганите цигани, а трябва да търсим евфемизми. Сигурно защото думата се е компрометирала през годините и вече звучи като синоним на неприятни неща и буди антипатия. Тя е нещо като понятието „сътрудник на службите” – първоначално нито „сътрудник”, нито „служба” са били лоши думи, но с времето са се оформили като исторически обидни, особено в словосъчетание. Но докато „сътрудник на службите” сме склонни да заменим с още по-обидните „доносник” или „ченге”, то за „циганин” търсим оправдателни формулировки като „ром” или „българин от ромски произход”, сякаш треперим да не го обидим с нещо. И не се питаме колко години ще трябват на думата „ром” на свой ред и тя да се усмърди и да трябва да й търсим пореден заместител. И какъв ще е този заместител: „индопроизхождащ трубадур” или просто „българин”, което в недалечно бъдеще ще отговаря и на представителността на популацията?

Какъв е проблемът с циганите. Бързам да кажа, че не приемам становища от рода на „няма проблем с циганите”, защото, ако нямаше проблем, то не би било оправдано съществуването на стотици ромски фондации за справяне с този проблем, фондации, развиващи неубедителна и неумела дейност, напълно несъответстваща на щедрото финансиране, което получават. Впрочем понякога представители на точно тези фондации казват, че няма проблем с циганите. Ами като няма, саморазпуснете се и спрете да усвоявате пари от донори, според които проблем има. И проблемите ги знаят всички: циганите не искат да учат, не искат да работят, смятат, че нециганите са длъжни да ги издържат, не изпитват задръжки пред извършването на всякакви престъпления и се размножават неконтролирано, тоест раждат все нови и нови цигани, за които не могат да се грижат, които не искат да учат, не искат да работят, смятат, че другите са им длъжни и т.н. Ако някой каже на това „няма проблем”, значи е или лицемерен, или тъп, или, в повечето случаи, и двете заедно.

И тук не става дума нито за расизъм, нито за отсъствие на интеграция. Обществото отдавна е готово да приеме циганите, стига циганите да поискат да живеят като отговорни негови членове. Ако един човек уважава правата и собствеността ми, ако работи и създава блага, ако допринася за обществото в обществено определената мярка и по обществено определения начин, то мен изобщо не ме интересува дали този човек е циганин, арменец, викинг или извънземно. Обратно, имам право да съм против това група хора да не си плащат здравните осигуровки, но да си инжектират в пишките течен парафин (материал на bTV от 23.02.10), за да им стават по-големи, от което пишките им да се инфектират, да ги приемат в болница и там да ги лекуват с парите от здравните осигуровки, които плащам аз.

Но щом има проблем, какво е решението? Решението е сложно и въпросът е деликатен – това е общоприетото схващане и то не е вярно. Въпросът изобщо не е деликатен и решенето е просто. Всъщност решенията са две: или циганите да получат статут на малцинство, или да бъдат принудени да изпълняват гражданските си задължения.

Ако ги признаем за малцинство, да, ще им гарантираме всички права на малцинствата по международните стандарти. Срещу това обаче ще трябва да понесат и някои ограничения, произтичащи от обстоятелството, че нито те искат и могат да бъдат част от нацията, чиято е държавата, нито пък тази нация ги признава за част от себе си.

Ако обаче ги признаем за равноправни български граждани, то трябва да изискваме от тях да се държат като такива. Ако не си плащат сметките – принудително събиране. При невъзможност – принудителен обществено полезен труд в определени за тази цел общежития. В крайна сметка никой не иска циганите да бъдат дискриминирани, но пък и да получават допълнителни привилегии за това, че са „роми” със своя култура и свои традиции (особено в областта на трудовите навици и престъпността) – това е неприемливо.

Ето, решението на циганския проблем нито е сложно, нито е деликатно. Достатъчно е да е налице добро желание и онзи обществен патос, на който сме доказали, че сме способни, особено когато става дума за кучкари и пушачи.

Не знам дали е ставало дума, но почти всичко, което напиша тук, за добро или за лошо, се публикува и в DARIK NEWS. Ще ми се да предложа потпури от коментарите там към последната тема за пушенето в заведенията. Преди да дам думата на коментиращите, искам още веднъж да кажа: за Бога, аз наистина не пуша!…

„…когато вие пушите, тровите мен, но когато се тъпчете с мазнини и захари последствията са единствено за Вас!…”

„Авторът е идиот. Аз пък не ходя в заведения, където се пуши.”

„Авторът не е идиот, а платен … провокатор.”

„…само ние не сме в състояние да се отучим от тая страшна зависимост . Не , нещо друго се крие зад това желание. И то сигурно се казва: печалба. Лоби. Какъв позор.”

„Авторът, явно страстен пушач, вкарва някаква логика, която е присъща само на жените.”

„Ядене и пиене има и в магазина, и в хладилника, и в киното. Там пушите ли, авторе?”

„Авторът гарантирано е пушач. Освен това е един голям дървен философ.”

„Авторът се пуска по една догматична спирала, а е видно, че в най-развитите страни по света пушенето е символ на упадък.”

„А-а-а-, не така Стамболов, моля, без ораторски техники и без популизъм!”

„Аз казвам, че заради цигарите, сега младите семейства не могат да имат деца, защото пушенето вреди на половите органи.”

„Сега безкомпромисно НЕ!!! на пушенето в затворени помещения на обществените места!”

„Каквото и да казват, знай, че става дума за пари! За депутатски и др. интереси.”

„Имаш ли нещо против докато си пушиш, да дойда и да ти се изтръцкам в тъпата физиономийка?”

„Аз и портокали много ям. От тях също се тръцка.”

„Повечето (пушачи) сте такава несъобразителна паплач, колкото не можеш да си представиш.”

„Такава ли БЪЛГАРИЯ остави Аспарух!? Не на цигарения дим!”

„Никотинът явно разяжда и мозъчните клетки до състояние, в което човек е неспособен да мисли рационално. България е блато.”

„БЕЗМИСЛЕНА СЛОВЕСНА ДИАРИЯ … пушенето трябва да се забрани, ама драскача нещо е изпуснал сюжетната линия.”

„ТЪПИТЕ ПУШАЧИ НЕ СЕ СЪОБРАЗЯВАТ С ОКОЛНИТЕ, КАКВО ИМ ДАВА ПРАВО ДА ОСМЪРДЯВАТ ВСИЧКИ ОКОЛО СЕБЕ СИ”

„Пушенето? Вредно, вредно, вредно! за пушача и за този близо до него. Но пушача не го интересува, защото било голямо удоволствие.”

„Авторът е тъпак. Всички пушачи са невъзпитани нахалници. Точка.”

С голяма тревога наблюдаваме една тенденция, според която май няма да разстрелват пушачите и съдържателите на заведения, в които се пуши. Май ще смекчат режима и ще оставят заведенията сами да решават дали в тях да се пуши или не. Това е скандално, защото дава зелена улица на пушачите да тровят нас, непушачите, нас и нашите деца, които ние водим със себе си по ресторанти, барове, дискотеки и, както е казала поетът: „по хладни механи”*.

А трябва да е точно обратното. Пушенето е вредно и трябва да бъде категорично забранено, особено в заведенията. В заведенията трябва само да се яде и да се пие. Който иска да пуши, да не ходи на заведение. Но дали тютюнът е единствената опасност, която ни дебне иззад ъглите на ресторантите и в притворните и лукави погледи на келнерите? Дали ако забраним цигарите, ще възтържествува световната справедливост? Не – казвам аз. Има още опасности, които минират пътя ни към здравословния живот.

Щом сме казали „а”, да не се свеним да кажем и „б”. Щом ще забраняваме цигарите в ресторантите, защо да не забраним и алкохола! Тютюнът разяжда белия дроб, алкохолът разяжда черния. Освен това, ако човек изпуши три кутии цигари, няма да пребие жената и детето, докато, ако изпие три големи ракии, не се знае накъде ще поеме емоционалният му живот. Затова е най-добре в ресторантите да е забранено както пушенето, така и пиенето. Но дали е достатъчно това?

Всички сме чели за вредата от холестерола. Не можем да искаме да сме здравословни и да правим компромис с холестерола. Той се отлага по стените на кръвоносните ни съдове и предизвиква склероза, вследствие от която ние забравяме името на любимата съпруга, забравяме имената на децата и дори забравяме къде живеем и по тази причина ни е трудно да се приберем вкъщи след кръчмата, започваме да се напикаваме и да обременяваме семейния бюджет с разходи за памперси, получаваме инсулт, парализираме се, обществото е принудено да ни тика в количка и да ни плаща пари за инвалидност и прочие. Затова е най-добре в ресторантите, освен цигарите и алкохолът, да се забрани и месото. Но достатъчно ли е това?

Да погледнем целулозата. Какво прави тя? Нищо полезно, освен това да кара човека да пърди. Но Горки е казал (макар и в крайно неподходящ контекст): Човек – това звучи гордо! Е, как, моля ви се, Човекът хем ще пърди като кон през пет минути, хем това ще звучи гордо. Пък дори и да успее да прозвучи гордо, дали и гордо ще мирише? Не, мисля, че и целулозата трябва да бъде забранена, както цигарите, алкохола и месото. Мисля, че е добре в ресторантите да се забранят и салатите. Но дали това е достатъчно?

Диабетът дебне като империалистически шпионин от епохата на студената война. Всеки знае на какво е способен той. От него ослепяваме, надебеляваме и припадаме с ацетонов дъх в устата. Започваме да се тъпчем с инсулин и не можем да ядем нищо друго освен салати, но и салати не можем, защото са забранени по силата на забрана на целулозата. Страшно нещо е диабетът и със сигурност в ресторантите трябва да се забранят всички видове десерти и дижестиви, стига да има такива оцелели след забраната на алкохола. Да, добре е да се забрани захарта в ресторантите. И това вече може би ще бъде достатъчно.

Ето, представям си ресторанта на бъдещето, ресторанта на здравословните и разумни хора. Влизаш, сядаш на масата и никакво месо, никакви салати, никакви десерти, никакви напитки, за пушене да не говорим! Седиш, седиш на празната маса, пък „не знам досадно защо ти стане”* и викнеш келнера, платиш си и си тръгнеш, обгърнат в здравословност и безсмъртие. Стоп! И това не е достатъчно!

Седенето на стол често е причина за появата на хемороиди…

====================================

* Ботев – „Хайдути”

**Яворов – „На нивата”

Когато на задното стъкло на дадена кола видиш триъгълник с препинателния знак „удивителна” в него, тогава нещата са ясни – разбираш, че колата се управлява от неопитен шофьор с прекалено малък стаж зад волана и, следователно, трябва да стоиш далеч от него, за да не ти направи нещо – я да спре рязко, я да те засече, я друга някаква провокация – изобщо да се пазиш като от шофьор с прекалено голям стаж. Какво обаче да очакваш от кола, на чието задно стъкло има знак „Бебе в колата”? Разбира се, като видим такова предупреждение, най-лесно е да заключим, че автомобилът пред нас се шофира от бебе и да приложим същите практики, които прилагаме при кола с удивителна – да внимаваме да не подкара изведнъж с пълна газ на задна и други такива работи. Обаче, ако допуснем, че колата се управлява не от бебето, а от някой от неговите родители, тогава нещата стават много по-сложни. Тогава започваме да се питаме как да реагираме на информацията, че в колата има бебе, как това да промени стила на собственото ни шофиране и какво да направим или да не направим, което иначе, ако не бяхме разбрали за бебето, нямаше да направим или щяхме да направим. Как един участник в движението реагира на друг според това дали той има бебе в колата или няма? Това е труден въпрос и само малка част от неговият отговор може да бъде „внимавай повече с коли, в които има бебе и не се блъскай в тях, както иначе несъмнено би постъпил, ако в колите нямаше бебета”.

Объркването става още по-голямо заради причудливите форми, които може да приеме информацията „Бебе в колата”. Тя може да варира от най-обикновено и знакоподобно графично съобщение с формата на триъгълник или жълт ромб и надпис в традиционен шрифт, до детска тениска на закачалка, розови плюшени зайки със сърцевиден торс и огромни зелени хипопотами, които закриват почти цялото задно стъкло на автомобила и лишават шофьора (както и бебето) от пряка визуална връзка с онези, които са отзад и вече са наясно от надписа върху търбуха на хипопотама, че в колата има бебе.

Но пък цялата тази многоликост на изразните средства, с които ни се съобщава за наличие на бебета в превозните средства, ни помага донякъде да погледнем към феномена от друг ракурс. Може би все пак гордите родители не искат от нас да съобразим поведението си на пътя със съдържанието на автомобилите им, а просто искат да се похвалят с това, че имат бебе. Затова са всички тези мишчици, слончета, фланелчици, бръмбарчета и калинчици и вече споменатият по-горе хипопотам. Да ги видим, завистливо да цъкнем с език и да си кажем: „ето, в тази кола са се размножили и си имат бебе, което е най-сладкото бебе на света и тъй нататък”. Да, определено знакът „Бебе в колата” не е предупреждение, а хвалба, подобна на тази със стикерите „Другата ми кола е порше”. Както и преди години имаше хора, които си слагаха на задното стъкло стикер с марката на аудио уредбата в колата. Като видиш стикер, да речем, BLAUPUNKT, не изпреварваш тази кола по различен начин, нито спазваш различна дистанция. Просто си наясно, че пичът вътре си е сложил свирка BLAUPUNKT и го уважаваш, и му се възхищаваш за това. Очевидно така е и с бебетата, иначе аз поне друго обяснение нямам.

Но ако това е вярно, то защо да спираме само до бебетата? Не може ли за всяко нещо, с което се надуваме, да сложим знак на задното стъкло? Например: „Висок и рус шофьор с плочки по корема”. Или пък: „IQ 180”, макар че това дали е за хвалба или не – никой не знае. А защо не и един много голям триъгълник (може да се монтира дори на тръба над покрива на колата), върху който с фосфоресциращи букви да пише: „Внимание! Направих ремонт вкъщи, смених дограмата и си купих нови мебели!”. За някои хора ремонтът е по-голямо предизвикателство от раждането на дете и определено изисква по-голяма гордост. Защо да лишават себе си и задните стъкла на автомобилите си от нея?!

Аз пък (казвам „аз”, понеже винаги от общото трябва да се върви към частното), не знам с какво се гордея и какво бих искал да съобщя на другите от задното стъкло на колата си. Имам плочки по корема, но те са скрити много дълбоко и не се виждат с невъоръжено око. Детето ми е много голямо и трудно се изобразява на стикер. Дограмата и мебелите ми не са за смяна, така че най-вероятно ще залепя на задното стъкло лепенка с формата на триъгълен пътен знак и в празната му вътрешност с кротък и малко уморен шрифт ще напиша:

НИЩО ОСОБЕНО В КОЛАТА

Из публичното пространство кучешката тема се носи на фАндъци, които вятърът на безумието търкаля като топки тръни в някой каубойски филм. От една кратка публикация в Интернет става ясно, че Йорданка Фандъкова най-сетне е взела кучкарите в твърдите си даскалски ръце и те вече ще бъдат подложени на абсолютно заслужени репресии, ограничения на местата и времето, в които могат да се появяват, ще се създаде специална полиция, която да проверява ветеринарните паспорти и да глобява, за което, разбира се, кучкарите ежегодно ще трябва да си плащат на общината, сякаш всичко това е някаква услуга, която им се предоставя. Във Виена също си плащат данъци за животните, но там това им дава право да влязат навсякъде и по всяко време с тях. Лично аз съм виждал осиновени бездомни кучета със стопаните си в сладкарница „Сахер”, където стари баби с диаманти пият кафето си. Нека това се има предвид следващия път, когато на някой му се прииска да използва заклинанието „по цял свят е така”.

Защо се ограничава времето и мястото за разхождане на кучета? Това е или дискриминация, или наказание. Ако е дискриминация, то нещата са много лесни, защото си има международни съдилища, които да ни защитават от нея. Ако е наказание, то нека помислим кой и за какво бива наказван. Моето куче е научено да не цапа, не напада нито хора, нито други животни и е безкомпромисно обучено и дисциплинирано. За какво провинение тогава следва да бъда наказан аз, като ограничават движението ми по време и по място? Разбира се, могат да ми възразят, че има кучета, които цапат и нападат, затова ще страдат всички, покрай сухото ще гори и суровото. Тогава, ако приемем, че бутилките от бира в тревата, пластмасовите чашки, торбичките, фасовете и картоните от пица са изхвърлени от хора, нека забраним и на хората да припарват в парковете. На всички хора – покрай сухото гори и суровото. Ако ще ме наказват, да кажат за какво ме наказват и да го докажат. В противен случай ще считам, че ме дискриминират и ще предприема съответните действия да се защитя.

А на кметицата ще обясня само няколко неща:

Госпожо кметице, в голямата си част кучкарите са активни и финансово състоятелни членове на обществото, следователно са добри данъкоплатци на държавата.

В голямата си част те са и имотни хора, следователно са добри данъкоплатци и на общината.

Повечето хора, които се грижат за животни, са емоционално богати, морални, интелигентни и отговорни. Тях точно ли искате да отблъснете като политик?

И накрая, в чисто оперативен план, не мислите ли, че имате много по-важни нерешени въпроси, на които трябва да посветите усилията си? Поне един милион души живеят в София, без да плащат местни данъци и такси, но ползват инфраструктурата на града и изхвърлят отпъдите си тук. Улиците са в окаяно състояние и аз се чудя как застрахователите на автомобилите не са ви разчекнали от съдебни дела. Да не говорим за паркирането и градоустройството, в които дейността на общината е престъпна и като казвам престъпна имам предвид пренебрегването на решението на Върховния съд относно заплащането на синята зона в центъра, както и хилядите нарушения при издаване на строителни разрешения и изпълнението на безумни строежи.

Искам най-приятелски да ви кажа и още нещо. Когато затруднявате притежаването и отглеждането на домашни животни било чрез искане на повече пари за това, било чрез другите репресии, които сте измислили, ще постигнете само едно: много хора, които по причина че не искат да се конфронтират с вас, вече ще са крайно затруднени да се грижат за животните си, просто ще ги изоставят, като по този начин ще увеличат проблема ви с бездомните популации. Да не говорим, че никой няма да се реши да си осинови бездомно животно, а вие трябва да поощрявате такива хора, а не да ги преследвате, защото те решават ваши проблеми.

Никой политик и никое управление, което решава проблемите си (особено финансовите) като тормози хората с все нови и нови данъци, такси и ограничения, от които следват глоби, не е свършило добре.

Отдавна казвам, че масовата благотворителност се организира от един особен вид лешояди, които само чакат някъде да се случи някакво нещастие или пък да разберат, че някъде има хора, които с тъжните си съдби биха могли да предизвикат у публиката съчувствие в достатъчни размери, и се хвърлят да организират кампании за изпращане на SMS-и, от които в крайна сметка стават по-богати. Ако видят лъв да разкъсва пигмей, нетърпеливо ще изчакат действието да свърши, след което ще наемат известни певци, които със сълзи на очите да пеят песни, така че който ги слуша да изпраща SMS-и за семейството на изядения пигмей.

Без много коментар ще публикувам писмото до мен, а после и статията на една блогърка от Пловдив. Ето какво ми написа днес г-жа Марина Данова:

Уважаеми г-н Стамболов,

Следя постингите Ви от повече от 3 години, сблъсквал сте се със сходен проблем и бих искала да потърся помощ и опит от Вас.

http://charlie.blog.bg/drugi/1970/01/01/reket-ot-mtel-i-btv-prikrit-zad-chujdata-tragediia.485869

Изпратих своята жалба в комисията за защита на потребителите. Какво следва да предприема като действие от тук насетне? Омръзна ми да ни правят на глупаци! –

Марина

За тези, които няма да проследят линка, ето и текстът, към който води той:

ПРИКАНВАМ ВСИЧКИ, КОИТО СА ПОТЪРПЕВШИ КАТО МЕН ДА СИГНАЛИЗИРАТ С ЖАЛБА В КОМИСИЯТА ЗА ЗАЩИТА НА ПОТРЕБИТЕЛИТЕ НА Е-MAIL:info@kzp.bg!

Ето и моят случай, възникнал на 02.02.2010 г. по време на излъчването на живо по БТВ на кампанията за набиране на средства за пострадалите от земетресението в Хаити.

Желаех да даря еднократно според възможностите си 1,20 лв (с ДДС) със sms на телефон 1021. Неколкократно изпращах sms на телефон 1021 от своя телефон, поради причината, че получавах обратно известие от Мтел в статус „Неуспешно” и преценявах, че съм изпратила своя sms неуспешно и не съм дарила желаната от мен сума от 1,20 лв с ДДС.

След поредния sms-доклад за „неуспешно” съобщение се отказах да изпращам sms и реших, че мога да даря своите 1,20лв с ДДС като звънна на телефон 1021. Направих това също нееднократно поради следната причина. След набиране на 1021 се чуваше гласа на Ани Салич, която уведомяваше да изчакам свързване с оператор, а после казваше, че свързването с оператор е невъзможно, тъй като всички доброволци са заети и трябва да опитам отново. Това нейно изказване ме подведе, че няма да мога да даря 1,20 лв , докато не се свържа с оператор.

Поради тази подвеждаща от Мтел и БТВ информация за изпратените от мен sms-и и извършени телефонни разговори счетох, че не съм успяла да даря желаната от мен сума.

Днес, 03.02.2010г, когато проверявам текущата си сметка разбирам, че е таксувано всяко изпратено от мен “неуспешно” съобщение и всяко набиране на телефон 1021, в резултат, на което сметката ми е 10,05 лв без ДДС. Преди гореописаните събития сметката ми беше 0,99 лв без ДДС.

Не мисля, че дори и в името на подобни благородни каузи, Мтел и БТВ постъпиха коректно спрямо мен и желая от тях да бъде потърсена отговорност! Предполагам, че не съм единственият заблуден потребител, от който по такъв грозен начин са взети повече пари, отколкото е възнамерявал и имал финансова възможност да дари.

Ще търся правата си на потребител докрай!

Нали се досещате, че от всички тези 10 лева, похарчени за „неуспешно” изпращане на SMS и в очакване на свързване с оператор, нито една стотинка няма да отиде в Хаити? Защото SMS така и не е изпратен, а не се е обадил и оператор, за да може дарителят да изрази волята си, така че формално воля за дарение няма, следователно няма и дарение. А да не говорим (защото и друг път сме го правили) за ДДС-то от тези кампании – на всеки милион по 200 хиляди безлихвен месечен кредит за организатора на кампанията.

Марина иска да й помогна. Аз не зная как. Мога само да публикувам нейния текст и тук, пък нека всеки си прави изводите.

Когато в офиса се появих и аз с приятна умора в краката след тениса, Кремена ми даде писмото, за да взема съответното управленско решение какво да се прави с него.

Разбира се, най-лесно беше писмото да се върне на подателя с бележка: „Лицето ЕТАЖНА СОБСТВЕНОСТ не е открито на адреса”. Но това не само би било едно малодушно прехвърляне на отговорността, но и би създало опасен прецедент, ако някой друг, да речем „Топлофикация”, пожелае да се свърже с Госпожа Етажна Собственост. Затова реших да съдействам, доколкото мога, на „Софийска вода”. Помъчих се да си спомня дали съм срещал такава госпожа в асансьора. Имаше една намусена дебелана, която наскоро умори глухия си мъж, но съм почти готов да се закълна, че нито собственото й име беше Етажна, нито пък фамилията – Собственост. Пък и тя, макар вечно намръщена и изпълнена с омраза към всяка форма на живот под 140 килограма, едва ли беше от госпожите, които ще отказват някому достъп до уредите си и то в продължение на повече от година.

Тогава реших, че ключът към загадката е думата „имот”. Ако открия имота на Г-жа Етажна Собственост, ще съм открил и нея самата. И така тръгнах по всички имоти в сградата, но след като ги обиколих, в нито един от тях не намерих собственик на име Г-жа Етажна Собственост. Всички собственици на имоти, че дори и наемателите, се казваха по всевъзможни други начини, но не и по този. За пръв път ми дожаля за „Топлофикация” и за нейните Сизифови усилия да открие от кого да си взима общите такси. Започвам да си мисля дали във всяка сграда не се крие по една Г-жа Етажна Собственост, която демонично отказва достъп до измервателните си уреди и пречи на организации като „Софийска вода” и „Топлофикация” да формират печалбите си от услуги, които никой друг не ползва, освен Г-жа Етажна Собственост. Личности като нея заслужават да им се устройва лов на вещици и да си плащат като попове! (Защо „народният гений”, за когото и друг път съм казвал, че го подозирам в малоумие, счита свещениците за най-типичните платци и затова казва „плаща си като поп” – това аз не знам и не се наемам да обясня).

И като казвам „дожаля ми за „Софийска вода”, имам предвид че ми дожаля до такава степен, че реших да й отговоря от името на Г-жа Етажна Собственост – малка благородна лъжа, която ще спести много мъка на този грешен свят. Ще седна и с преправен почерк ще напиша едно писъмце, нещо от рода на: „Скъпа водичке софийска, това че не съм те допуснала цяла година до уредите си, е не защото те мразя или пък защото обичам „Топлофикация” повече от теб. Не! Не съм те допуснала, защото аз самата не знам какво съм. Не съм нещо, което пие вода, нито съм нещо, което се мие. Не се отоплявам, защото не ми е студено, нито си светя, защото не ми е тъмно. Не съм лице, нито физическо, нито юридическо. А и да ти платя не мога, защото си нямам парички. Но ти, Софийска водице, ако искаш да ми видиш уредите, ела ги виж, само че аз не знам къде са ми те, нито знам дали ми се намират такива, нито дали имам право да притежавам собствени уреди. Целувам те страстно между кранчето ти за топла и това за студена вода: твоя Г-жа Етажна Собственост”. Ето едно такова писмо ще напиша, ще запечатам плика с целувка и докато пощаджията го отнася, ще взема своята черна ръчно направена китара с f-ове и седеф по прагчетата, ще си сипя една водка „Юрий Долгорукий” (макар че не обичам водка) и тъжно ще запея: „Ваше благородие, госпожа Ет. Собственность”…

Не, не можем да споделим радостта на Гръцката комунистическа партия от класовото осъзнаване и активната борба на средните и дребни фермери в родината на Сафо и педагогиката. Гръцкият селски пролетариат ни пречи и ние, независимо от възторга на гръцките комунисти и от необяснимото бездействие на местната жандармерия, трябва да предприемем нещо. Трябва да го предприемем, защото сме против неправилното паркиране на трактори по пътищата, особено в близост с границите на други държави.

Въпросът обаче е какво да предприемем. Най-лесно е да кажем: това лято кракът ни няма да стъпи в Гърция, ще ходим на море другаде. Тогава на следващата година вместо трактори, на Кулата със сигурност ще се наблюдават червени килимчета и бъклици с узо. Ние обаче няма да направим така, защото така е много лесно и не е достатъчно възпитателно за гърците. Ще направим иначе, а именно:

Ще отидем всички в Германия и оттам ще си купим големи туристически каравани. За да не изкарваме караваните празни от Германия, ще натоварим в тях няколко каси бира (пауланер или радебергер) и различни вюрстхен. После ще минем през Австрия и Италия, откъдето ще се заредим с джолан, червено зеле, спагети и моцарела. От Хърватска ще си купим разни пресни адриатически рибки. В Сърбия ще натоварим лозева ракия. От Румъния ще се запасим с по няколко туби бензин, а в Турция ще напазаруваме баклави, кадаиф и кадън-гюбек. Запасени по този успокоителен начин, вече ще прекрачим гръцката граница, за да се насладим на плажовете на тамошното беломорие. Ще се насладим, обаче няма да похарчим нито стотинка в тъпите гръцки магазини и тъпите гръцки кръчми. Ще ядем само това, което сме си донесли. Ще ядем и ще серем. Ще серем на плажовете, ще серем в маслиновите горички, ще серем на античната археология, ще серем даже и на солунската митница. Когато изядем всичко, ще изпием по една лъжичка морска сол, донесена специално от черно море, за доизсерем останалото и ще се приберем обратно. Немските каравани ще зарежем в Гърция, за да можем по-късно да ги обявим за откраднати. Това е.