„Две държави ще започнат война, но само едната ще е победител“. Така Уди Алън в своята книга „Ако импресионистите бяха зъболекари“ се подиграва на измисления от самия него предсказател от 16 век граф Аристонидис, който уж предсказал Руско-японската война.
Когато се сблъскат две сили, било на война или в мирно време, обикновеният, чистосърдечният човек инстинктивно търси да вземе страната на едната от тях. Не знам защо е така. Дори да гледате сцена от анимационен филм, в която се бият зелен и лилав крокодил, вие несъзнателно, дори без да си признавате, ще вземете страната на единия от тях. На този човешки дефект – непременно да се ангажираш в колизии, които не те засягат, – се крепи например футболът. На него се крепи и политиката в развитите демократични общества. Чети нататък »
Темата на отминалата седмица избрах сравнително лесно, макар че за няколко кратки мига се колебаех между „Върнатият с 200 забележки Стратегически план“, по който се 
Простите граждани като мен в църковно отношение са и прости миряни. Вълнуват се от християнските неща в оперативния живот и се мъчат да си ги обяснят от простата си гледна точка. Понякога успяват, понякога не. Простите миряни, като такива, почти не са представени в обществения дебат. Когато се заговори за Църквата или за друго важно събитие през погледа на Църквата, напред излизат духовниците, академичните богослови и някои миряни, толкова навътре в темите, че са по-компетентни даже от духовниците и богословите. Толкова са компетентни, че се нагърбват с подвига да спасяват Църквата, когато тя не може да се оправи сама. И вероятно така трябва да бъде. 
