Онзи ден разбрах какво тежи на премиерската душа. Проблемът е, че Бойко Борисов иска да се справи с Кризата, обаче не знае как. Това го призна самият той и добави, че никой и никъде по света не познава начин за справяне с Нея и че ще е много щастлив, ако някой му посочи такъв начин, за да го препише и приложи. Господин премиер, начинът можете да го препишете от почти всеки български вестник, където грамотни икономисти го излагат в достъпна форма. Но ако по някакви причини не желаете да го препишете оттам, нито от икономическите книги, аз ви разрешавам да го препишете от мен, скромния блогър. Трябва да направите следните три неща:

1. Намалете данъците – под „данъци” разбирайте всички тежести, с които облагате производителите на принадена стойност и им пречите да реинвестират тази принадена стойност в производството на нова принадена стойност, като я оставяте да потъне в някакви неясни обществени цели и нужди.

2. Намалете двойно административните разходи – закрийте ненужните агенции и други административни структури (включително и министерства), а на тези, които останат, съкратете личния състав и другите разходи.

3. Оттеглете държавата от икономиката – Оставете работодателите да се конкурират, свободно да определят цените си, да намаляват заплатите, да уволняват работници и изобщо да правят каквото намерят добре, за да спасят бизнеса си и да започнат да печелят.

Това е направил президентът на САЩ Уорън Хардинг през 1921 година, когато в Америка е имало аналогична криза на онази от 1929, която всички познаваме и наричаме Голямата депресия. Само че кризата от 1921 е свършила през 1922 и ние не сме и чували за нея, защото Хардинг е направил горните три неща. Обратно – през 30-те Хувър (а по-късно и Рузвелт) се мъчат да намерят изход през държавна регулация и задълбочават депресията дотам, че никой не знае кога и как би свършила, ако не беше избухнала Втората световна война и европейските пазари не се бяха отворили жадно за американския износ.

Увеличаването на ДДС, г-н премиер, е мислене точно в обратната посока. Ако увеличите ДДС, ще се случат две неща: ще се намали събираемостта му и драстично ще поскъпнат всички стоки. Резултатът от първото ще е номиналното намаляване на постъпващите в бюджета парични средства, тоест бюджетът ще обеднее още повече. Резултатът от второто е, че ще се свие потреблението и ще повлече след себе си всичко останало, рискувайки да превърне Кризата в колапс. Нали виждате какво става, когато се увеличи акцизът на цигарите? Пазарът на българските цигари се свива още повече за сметка на вносните и най-вече на контрабандата. Оттам намаляват и приходите от акциз и ДДС във фиска. А вие, като добър полицай, знаете, че дори и рекетьорите гледат да взимат от рекетираните толкова, че рекетираните да могат да им дадат и следващия месец, а не да ги унищожат икономически и по този начин да лишат и себе си от регулярни приходи.

Криворазбраната любов към „хорицата”, както ги наричате, г-н премиер, и готовността ви да ви нарекат „ляв популист”, само и само да не ги лишите от социалните им придобивки, също е мислене в обратната посока. Честното отношение на премиера към „хорицата” е да им обяснява непрекъснато, че не може да има потребление без производство. Да каже на тютюнопроизводителите, че никой не е длъжен да им купува тютюна, ако не му трябва и не желае да го купи и че обществото не е длъжно да им плаща за това, че са произвели стока, от която никой не се интересува. Да обясни също така на „хорицата”, че раждането на деца не е професия и за него не се полага възнаграждение. Честното отношение на премиера към „хорицата” е да ги научи да създават ценности или да участват в тяхното създаване, да им осигури условия за това и да ги остави да се радват на плодовете от труда си. И това не е трудно, г-н премиер, просто трябва да се придържате малко повече към политика на laissez-faire.

Разбира се, ако се придържате към такава политика, ще има много засегнати хора – уволнени държавни чиновници и съкратени работници. Те ще ви мразят, г-н премиер. Но със сигурност скоро ще намерят своето място в едно по-здраво общество и в една по-здрава икономика. Но можете и да не се придържате към такава политика. Тогава пък ще ви намразят, защото не се справяте с Кризата. Мразен с Криза или мразен без Криза? That is the question.

P.S. Ако ви намразят за начина, по който сте се справили с Кризата, после ще ви уважават и ще ви благодарят. Ако ви намразят задето не сте успели да се справите с нея, после ще ви забравят.

Три са стълбовете, на които се крепи парламентарното мнозинство на ГЕРБ, което, както всички знаят, само по себе си е недостатъчно за мъдрото управление на страната. Според мен, за да е мъдро управлението на страната, са недостатъчни много повече неща освен абсолютно мнозинство в парламента, но това е тема на друга лекция. Тоест при такава конфигурация в парламента може да се каже, че правителството се крепи на три крака: Яне Янев, Волен Сидеров и Иван Костов. Бързам да уточня, че, макар да поставям Волен Сидеров по средата между Иван Костов и Яне Янев, изобщо не се стремя да внуша, че именно Волен Сидеров е средният крак на правителството. Нищо такова, макар че, като се замисля сега, Волен Сидеров е най-къс от тримата и спокойно би могъл да виси и да се клати между другите двама. Но, млъкни сърце! Да не тръгваме по тази метафорична пътека, защото кой знае къде би могла да ни отведе!

Миналата седмица се отрони палецът, най-дебелият пръст от крака на правителството „Яне Янев” и оттогава този крак шумно куца из всички електронни и печатни медии. Предстои да видим какво ще обясни Палецът „Тагарински”, когато рано или късно се изправи да се изказва пред журналистите, но от целия случай си заслужава да се отбележат две неща: 1.) Правителството остана само с десен и среден крак и 2.) Ако е вярно, че има каузална (причинно-следствена) връзка между оттърколването от РЗС на първия министър на държавната администрация от бившия кабинет на десния крак на настоящия кабинет, крака „Иван Костов” – Марио Тагарински – ако има връзка между това и дните на интимно затопляне на отношенията между Банкя и Сирищник, тоест между премиер и президент, тогава лошо, много лошо…

Ако искаш да говориш, кажеш ли „А”, трябва да кажеш и „Б”. Искаш ли да маршируваш гордо напред, след „леви” трябва да изпълниш и „десни”, тоест след левия крак да тръгне и десния. Не знам дали „да тръгне” е правилно да кажем или „да си тръгне” – игра на преходност и възвратност, нищо повече – но не можем да не се запитаме иде ли ред и Костов да бъде изритан от негласната коалиция на Бойко Борисов или не. Засега уж няма такава индикация, но пък и характерът на Костов не е бил така мек и сговорчив още от времената му във Висшия Икономически Институт „Карл Маркс”, но знае ли човек кога може да стане неудобен даже и със сговорчивостта си? Ако и Костов си тръгне, то правителството ще се изправи пред изключително болезнената перспектива да се крепи само на средния си крак, тоест на Волен Сидеров. И тогава задължително ще се намери някой да припомни как неотдавна Волен Сидеров и Слави Бинев пукаха балони с образа на Бойко Борисов на публични места, няколко години след като същият Волен Сидеров се беше обидил на Царя, задето не го направи депутат от НДСВ в Ямболски район. Много непостоянен среден крак, колеги, много непостоянен! На такъв ли среден крак да се опреш, когато искаш да врежеш името си в европейската история на народеца си, а всички наричат средния ти крак фашист и екстремист!

И тук идва време да опрем до темата за европейските пари, но няма да го направим. Защо – ще ме попитат най-ученолюбивите колеги, – защо няма да се спираме на европейските пари, след като те са едно от двете неща, заради които дойде това правителство, па макар на три крака. Едното беше да накажат крадливите комунисти и турци и, ако може, да ги накарат да върнат откраднатото, и другото – да отпушат потоците европейски пари, та да се влеят в живота ни и най-сетне да го направят хубав и достоен. Моят живот, колеги, си е хубав и достоен, но пак нямам нищо против да се отпушат потоците от европейски пари. Но къде са тези европейските пари?! Къде са ви европейските пари, дами и господа спасителки и спасители на нацията?! От всички европейски програми има някакво анемично движение само по ОПАК и това са спечелени преди време договори на общините, които половин година по-късно така и не могат да се организират и да започнат да ги изпълняват. Всичко останало е в застой едно, защото все още не са оправени докладите по съответствията, тоест не може да се плаща нищо друго по проектите освен няколко процента аванс, и друго, защото процедурите продължават да се организират от хора, които или искат да откраднат парите, или се водят от най-разпространения принцип в администрацията: „Защо да го правя, щом мога да не го направя?”.

Защо да не опираме до темата за европейските пари ли? Ами, колеги, няма да опираме, защото сме горд народ с развяна конска опашка над главата, сто каба гайди и десетина мускала розово масло в пояса. Не сме им приритали за европейските пари. Да си ги задържат! Имаме си други потенциални източници на благоденствие и ще разчитаме на тях. Единият източник са лихвите по кредитите. Знаем, че почти всеки изплаща някакъв кредит. Казвам „почти” злорадо, нали разбирате… Колкото по-малко плащаме, за да изплащаме, толкова по-богати ставаме, защото остава повече за нас. Ето, след като премиерът нареди на банките да намалят лихвите си, на тях не им остава нищо друго, освен да изпълнят нареждането, а на нас – нищо друго, освен да чакаме неизбежното забогатяване. И да сме благодарни. Но не на банките, а на Бойко Борисов, който им е наредил да се погрижат за нас. Друг източник за народно добруване са коледните премии, които ще раздадат частните работодатели. Те, разбира се, няма да го направят по свое желание, защото са капиталисти-скъперници, на които не им пука за кефа на наемния труд, който в частност се явява и техен гробокопач според Маркс, Енгелс и Ленин. Ще го направят отново по нареждане на Бойко Борисов. И гробокопачът ще бъде благодарен, но не на тези, които са организирали бизнеса и са отворили работните места, които той, гробокопачът, заема, а на Бойко Борисов, който е наредил на „старий вълк”* да отдели от печалбата си и да формира премии за гробокопача. Разбира се, извън всякакво съмнение е, че за да стане възможно както намаляването на лихвите, така и отпускането на коледни премии, Бойко Борисов се е погрижил предварително за печалбите и на банките, и на частните фирми. Иначе откъде те ще отчислят блага за благото на народа?… Разбира се, че се е погрижил за тях и аз, колеги, зная как. Това е станало така. Първо Бойко Борисов се е обадил на световните финансови институции и им е наредил да вдигнат кредитния рейтинг на България. После е вдигнал телефона на чуждестранните инвеститори, скръцнал им е със заби и те са се запрепъвали насам, нарамили тежките си чували с инвестиции. После е заповядал на икономическия растеж да расте по-бързо, ако обича, а на принадената стойност да позаглади косъма, защото каквато е пършива при нашата производителност на труда, за кого по-напред… И ето тук, дами и господа, опираме до обещаната в началото на лекцията тема за

Глобалното затопляне

След като се е обадил на Световната банка, Чуждестранните инвеститори и Икономическите показатели, понеже искал да е съвсем сигурен, че банките ще намалят лихвите по кредитите, а хищните частни работодатели ще отпуснат коледна премия на изсмуканите си от експлоатация служители, Бойко Борисов за пореден път е вдигнал телефона и този път е заповядал на Глобуса да се затопли. Глобусът, разбира се, се подчинил и така се е получило Глобалното затопляне, поради което и нашият премиер трябва да бъде почитан като едноличен негов автор. Всъщност именно то, глобалното затопляне, е най-великото дело на него, нашия премиер. Помислете само, колеги! Какви преимущества ни дава глобалното затопляне! То намалява необходимостта от отопление, а оттам и разходите за него. Какви ти тук енергоспестяващи крушки, какви ти алтернативни източници като например да гориш кравешки говна и от тях да правиш ток! Подгрей планетата и консумацията на ток веднага ще спадне. Няма да се изсичат гори за огрев и активистите от „Горичка.бг” ще припкат от щастие. Всъщност именно активистите от „Горичка” трябва да са първи фенове на Глобалното затопляне, защото то спасява горичките, не е ли така? Няма да има нужда от топли дрехи, защото няма да е студено. Следователно няма да се отглеждат толкова овци за вълна и като няма да ги отглеждат, тези овци няма да пърдят и да увеличават глобалното затопляне, което е лошо, защото, както се разбрахме, е хубаво да има глобално затопляне. А щом няма да има толкова много овце, няма да има и толкова много овчари. Оттам, ако прием за вярно, че овчарите са сред най-простите хора, най-простите хора ще намалеят, което ще означава единствено, че човечеството ще поумнее. Като се стопят полярните шапки, няма да има нужда от напояване на холандските ниви, защото океанът ще ги залее и вместо лалета холандците ще гледат ориз. И най-важното: като се затопли глобусът, разните там негри в Африка ще баялдисат съвсем и ще ни освободят от моралния ангажимент да им изпращаме хуманитарни помощи и калашници, за да се избиват един друг. Така ще се освободи допълнителен финансов ресурс, който ще може да се материализира под формата на тринайсета заплата за държавните чиновници. И всичко това благодарение на Глобалното затопляне, благодарение на един единствен телефонен разговор между Бойко Борисов и Глобуса!

Разбира се, трябва много да се внимава с менажирането на глобалното затопляне. Ако намалеят овцете, трябва някой друг да пърди, за да се поддържа парниковият ефект, иначе затоплянето ще се охлади и отново ще започнат да се изсичат горичките. За щастие, на този проблем решение има. Ще пърдят индийците и китайците, защото са много и се хранят главно с ориз, а от ориза се пърди. Откъде толкова ориз, ще попитате. От Холандия. Нали помните, че като ги залеят разтопените полярни шапки, те вместо лалета ще гледат ориз.  Но, както казах, всичко това са деликатни процеси, които трябва да се управляват внимателно, за да не настъпи онова, за което също обещахме, че ще говорим, в началото на лекцията, а именно:

Краят на света

Според почти всички сериозни изследователи на въпроса, това ще се случи през 2012 година. Не е ясно само по какъв начин. Това, което е ясно, е, че може и да е краят на света, но няма да е краят на човека. Човекът като жилав бурен отново ще оцелее и ще продължи да краси вселената с гениалността на замисъла си. Човекът ще се превърне в някакъв особен вид енергийно същество, обаче в какъв точно вид енергийно същество, това все още никой не знае, дори най-мъдрите и просветлените, защото ще се разбере чак тогава, когато му дойде времето. Но пък хората вече започват да подготвят своята енергийност, за да са по-сигурни, че ще попаднат в списъка на достойните за трансформация. Само че, според мен, всички, които се подготвят за трансформация, хвърлят усилията си на вятъра. Това е така, защото има малка и досадна, но по съществото си фундаментална грешка в предпоставката. Думата „енергийни” погрешно се използва вместо „енергични”. В светлината на тази корекция през 2012 в спасителния списък на трансформацията ще попаднат не енергийните същества, а енергичните същества – тези, които потропвайки в ритъма я на чалга, я на кънтри, денонощно превръщат материята в енергия. Енергичните същества поглъщат огромни количества биг-бургери, дъвчат ги, гълтат ги и ги отделят, за да отворят място на нови. В този процес енергичните същества произвеждат много енергия, която им служи за две неща: да ядат още и да завиждат на неенергичните същества, като искат насила да откраднат благата, които неенергичните същества създават с мозъците си, които се нуждаят от много по-малко чалга и много по-малко пици, за да си набавят необходимата за мислене енергия: затова ги наричаме и неенерегични. Енергичните същества се плодят енергично, раждат енергични деца, които енергично крещят в ресторантите на неенергичните хора. Енергичните хора енергично питат „Каква заплата ще получавам” в случаите, когато неенергичните се интересуват „Каква работа трябва да се свърши”. Енергичните хора обичат властта, защото тя позволява на енергичността им да се разрази пълноценно. Те са енергични министри, енергични депутати, енергични активисти и цялата им енергичност е уж посветена на добруването на неенергичните, но всъщност истерично търси все нови енергийни източници за енергичността на енергичните. Енергичните хора са хищни, защото са машини за енергичност, те превръщат в енергичност всичко, до което се докоснат, а превръщането в енергичност физиката нарича ентропия, разпад на света чрез опростяване на сложните структури. През 2012 година именно енергичните, а не енергийните ще се превърнат в по-висши същества и ще напуснат този свят на толкова малко чалга и кюфтета. Лично аз, колеги, с огромно удоволствие ще седя и ще гледам трансформацията и възвисяването в други, различни от нашите, селения на всички енергични и червенобузи човеци и после с наслада ще протегна уморени нозе в опразнения от тях свят.

С това, уважаеми колеги, днешната лекция свършва. Ако сте на мнение, че няма логична връзка между трикракото ни правителство, глобалното затопляне и края на света, моля, не я четете. Не следвайте извратените криволици на моя ум, защото те не водят никъде. Недейте да си водите и записки, защото няма да ви изпитвам върху преподаденото, пък и едва ли някой друг ще го стори. Благодаря за търпението и за вниманието!

======================================================

*Смирненски, „Вълкът” 1921:

Мъглата вдига се. И цял в лъчи облян,

гърми стохилядния град,

а старий вълк - а старий свят

отива да си легне гузен и пиян.

Сигурно не съм прав, но неща като тези тревожат моята наивна и доверчива душа. Миналата седмица попаднах на статия в „Стандарт”, която после намерих и в Интернет. Ще забележите, че снимката на жената от материала е огледална в книжния и електронен вариант на статията, във вестника гледа наляво, а в сайта – надясно, на едното от двете места е обърната нарочно, за да се спази естетическия принцип да гледа към текста, и ние не знаем коя от двете снимки е истинска и коя – обърната насила. Обърнато насила ми се видя и разказаното за европейските пари в статията, но кой го е обърнал и защо, не успях да разбера.

Успях да разбера, че става дума за служители на Министерство на финансите, които при предишното правителство са развили мащабна творческо-организационна дейност, започваща с разработването на схема за печелене на европроекти и свършваща с физическото усвояване на пари по тях. Извън дежурните вестникарски пикантерии за премии, трети заплати и командировки в чужбина (не знам защо за журналистите върхът на богатството, разврата и презадоволеността от неправомерното облагодетелстване е именно командировката в чужбина, наистина не знам!) статията разказва как тези служители били назначени именно да разпределят парите по европейските програми между другите министерства и хора и организации, които са компетентни да вършат работата, за която се дават парите. Вместо това чиновниците направили нещо като тритактов цикъл на усвояване:

1. Първи такт: нагнетяване – измислят някакъв проект и го възлагат. Вероятно го измислят така, както бих го измислил аз, ако сам си го възлагах: кандидатите трябва да са над 100 кг., синеоки, малкото им име задължително да е Иван, а фамилия Стамболов е предимство.

2. Такт: възпламеняване – същите хора се явяват на обявения от тях конкурс и го печелят абсолютно резонно, защото най-добре отговарят на поставените от самите тях условия.

3. Такт: освобождаване (от отговорност) – отново същите хора се явяват и проверяващи на това как се изпълнява проектът след като вече е спечелен за изпълнение от най-подходящия изпълнител.

- Е – ще каже въображаемият мой опонент, седнал срещу мен на бюрото и нахално надничащ в това, което пиша, - какво толкова! Нека и те вземат някой проект. Пък с което не успеят да се справят, ще го превъзложат на подизпълнители.

- Добре – ще отговоря аз, сипвайки се още едно малко уиски, което няма да кажа какво е, за да не ме нарекат пак „впиянчен реститут”, - ама да вземат, да вземат 100 хиляди, 200 хиляди, но това дирекция в министерство да спечели проекти за 18 милиона!… Това, дами и господа, както би казал Атанас Буров, моят светъл ум не може да го побере!

Пък и не е трудно да се договедим кои ще да са тези „подизпълнители”: ако не са за четвърти път все същите служители на министерството в лично качество, както се явяват при възлагане на конкурси, тяхното печелене и контрола по изпълнението на проектите, то ще са тяхна рода – българското семейство се слави със сплотеността си. 

Представям си как е побеснял новият министър, като е прочел статията в „Стандарт”. Макар че далаверите са от времето на Станишев (респ. Орешарски), петното от скандала ще се лепне върху новата администрация, освен, разбира се, ако Симеон Дянков не разхвърля незабавно въпросните служители, но той няма да го направи, поне докато не проучи случая, докато не се консултира с Брюксел, докато не намери алтернатива на компрометираното звено… А дотогава петното ще си стои, а хората ще си казват: „И при новата власт в министерствата се правят далавери”. И понеже в статията става дума и за ОЛАФ, именно ОЛАФ би могъл с интереса си да катализира нещата, но предполагам, че и да започне разследване, нашите печеняги ще докажат, че всички процедури са законни, че буквата на текстовете е спазена, а това как са разписани проектите и как са прокарани за одобрение, за това ще стане дума следващия път… 

Но пък, честно казано, много слабо ме интересува дали е побеснял новият министър или не. Все едно ми е дали ще предприеме нещо конкретно в съответствие с политиката на кабинета Борисов за борба с корупцията или ще остави нещата в областта на теорията и предизборните фрази. Стига ми печалното потвърждение на подозрението, че и този път май ще се разминем с финансирането от еврофондовете, като ни спрат за пореден път парите заради далавери. А на този етап само тези пари са ни останали.

Преди време попитах в една анкета: „Ще се коалират ли ГЕРБ и БСП?”. Днес стана ясно, че няма да се коалират. Днес стана ясно, че не само с БСП, но и с никоя от останалите формации в Парламента ГЕРБ няма да се коалира. В анкетата 135 души бяха на мнение, че коалиция ГЕРБ-БСП ще има, докато 228 казаха, че такава коалиция няма да има. До нощта на изборите на 5 юли пропорцията беше обратна: около 55% бяха сигурни, че коалиция ще има, а противниците на такава увереност бяха съответно едва около 45%. Какво стана на изборите, та мнението на хората така рязко се промени? Стана това, че ГЕРБ спечели повече гласове, отколкото очакваше да спечели. Тогава всички с абсолютно основание си направиха извода, че с този резултат ГЕРБ може да се коалира с когото си пожелае, включително и с Иван Костов извън Синята коалиция. Така сценарият за коалиция ГЕРБ-БСП започна да става все по-малко вероятен и, съответно, везните на моята импровизирана анкета започнаха да се накланят в другата посока. Интересно ми е обаче как би изглеждала анкетата, ако ГЕРБ беше спечелил вместо 116, да речем 80 – 90 мандата, как би изглеждал парламента тогава. Но от моите приятели историци зная, че в историята предполагания от вида „какво щеше да е, ако беше еди-как-си” нямат никакво значение.

От гледна точка на малките десни формации в парламента е по-добре ГЕРБ да управлява без тях, защото иначе ги грози съдбата на НДСВ. Ако или по-точно - когато ГЕРБ започне да върви надолу, малките десни формации ще могат или да го спасят като вземат участие в един ремонт на кабинета му в средата на мандата или пък да станат естествено ядро за една нова опозиция и едно ново дясно мнозинство. Не биха могли да направят това, ако са част от коалиция и ако поемат негативите от управлението, без да са вкусили сладостите му (ако ги вкусят, пак няма да могат, ама поне ще са ги вкусили). Така че еднопартиен кабинет е добро решение, както и да го погледнеш. Не бива да забравяме и това, че откакто социалистите си преизбраха Станишев, предстоят времена на освобождаване на политическо пространство поради очакваното още по-голямо електорално свиване на БСП, пространство, което ще се заеме от партии и групи, които покажат ясна и приемлива перспектива за управление.

В началото парламентарната група на ГЕРБ ще разчита на спокойствие и мощна подкрепа от страна на малките формации. Това коленопреклонно обещаха Волен Сидеров и Яне Янев, като вторият само си направи устата да не канят от неговите хора за министри посредством SMS-и. Днес пък в Парламента Волен Сидеров каза, че през първите 6 месеца на кабинета, „каквото и да става”, Бойко Борисов може да разчита и на неговите гласове (дано новият премиер не прояви изтънченото чувство за хумор да предложи законопроект за обявяването на партия „Атака” извън закона и да очаква от Сидеров да изпълни прибързаната си клетва). Синята коалиция пък до вчера съвсем некоалиционно се беше разделила по стар свой обичай на по-светлосиня и на по-тъмносиня, като първите казаха, че ще подкрепят кабинета, а вторите – че ще се правят на интересни до последния момент. В крайна сметка подкрепиха и те, а Иван Костов каза (цитирам): „Ние подкрепяме ГЕРБ, защото това е волята на българския избирател”. Аз не помня като избиратели да сме заявявали нарочна воля ГЕРБ да бъде подкрепен от Синята коалиция, а пък ако под „воля на избирателя” Костов разбира партията, спечелила най-много гласове, то давайте да подкрепяме всеки, който спечели най-много гласове!

Камъчето, макар че физически това си е бая масивен отломък, което заплаши да разклати колата на ЕНП, се оказа Божидар Димитров. Както е основателен въпросът „Защо им трябваше на сините да се заяждат за един министър без портфейл?”, така е основателен и въпросът „Защо му трябваше на Бойко Борисов да прави Божидар Димитров министър, като никой не го харесва – ни леви, ни десни?” (аз обаче го харесвам, особено откакто си оправи зъбите). Отговорът носи екзотичното име Вежди Рашидов. Мисля, че неговото включване в състава на Министерския съвет беше съвсем правилно. Той осъществи пробив в Кърджали и като етнически турчин в кабинета би дал отговор на въпроса дали е представен етносът или не, кой ще осъществява връзката с него, кой ще защитава интересите му и прочие услуги, предлагани досега монополно от ДПС. Ако аз бях премиер и трябваше да избирам между Вежди Рашидов и Божидар Димитров за министър на културата, също бих избрал Вежди Рашидов. Така ще да е направил и Бойко Борисов, воден от отговорност за бъдещия си кабинет, но, види се, Божидар Димитров се е обидил, защото през последните години той се държа съвсем не като член на ВС на БСП, какъвто е, и си навлече всеобщата „омраза и презрение” (цитат от войнишката клетва във Варшавския договор) не само на трудещите се, но и на съпартийците си, подкрепяйки активно техния „гробокопач” (цитат от Манифеста) Бойко Борисов. Изглежда Божидар Димитров с потрепваща брадичка и напираща влага в ъгълчетата на очите е застанал пред него и глухо е проронил: „Ти ми обеща…”, на което Бойко като човек, държащ на думата си, не е могъл да измисли друго, освен министър без портфейл по въпросите на българите в чужбина. Друг е въпросът, че Божидар Димитров би могъл да бъде компетентен единствено по въпросите на историческите общности зад граница, които се самоопределят като българи, а те не са много, защото по места си нямат ДПС-та да ги бранят и другите народи си ги асимилират и възраждат както намерят за добре. Божидар Димитров трудно би могъл да бъде компетентен по въпросите на емигрантите след 1944 и особено след 1990, които са няколко пъти повече от бесарабските българи и българите от западните покрайнини, взети заедно. Пък и те нещо май не желаят да го припознаят като свой министър…

Но както и да е. Един министър без портфейл по въпросите на българите зад граница не пречи никому. Той е очевиден компромис от страна на премиера, компромис, който нито ще повлияе на политиката на кабинета, нито на приоритетите му. Затова аз, ако бях на мястото на Синята коалиция, нямаше да проявя чак такъв интерес по казуса „Божидар Димитров”. От една страна не мисля, че темата „досиета” вече интересува толкова живо някого (NB! – тук отварям възможност да се каже, че говоря като Станишев), от друга – би ми било неудобно да се държа така, сякаш съм спечелил изборите и съм на власт. По въпроса за досиетата: мисля, че, когато беше на власт, СДС имаше историческата мисия да приеме два фундаментални закона, които да променят коренно обществото: Закона за реституцията и Закона за лустрацията. Единият прие, за което съм му лично признателен, вторият обаче, по една или друга причина, пропусна да приеме. После се създаде Комисия по досиетата и се реши те да бъдат отворени. И какво като бъдат отворени? Какво като еди-кой-си е с досие, когато за него нищо не следва от това? И друго: в обхвата на този интерес попадат хора, които са сътрудничели на службите но не са били техни щатни служители, поради което са имали и досиета. Професионалните офицери от службите не се обсъждат, техните досиета не се вадят. Така с досие се оказва Тодор Колев, но Любен Гоцев – не.

Ето защо мисля, че Божидар Димитров би могъл да се направи на джентълмен и сам да се откаже от министерския пост, за да не принуждава Бойко Борисов да си създава излишно досадно напрежение със Синята коалиция. А защо Бойко не би искал напрежение със Сините ли? Ами, защото, ако не друго, то поне извън всякакво съмнение е, че Сините са десни (макар че и те са имали сиромахомилски забежки, ама нейсе!) и когато подкрепят ГЕРБ, изглежда десен и той, макар да не е съвсем. Затова Сините са нужни на Бойко Борисов – защото тяхната подкрепа го прави да изглежда десен. Изглежда, че Сините разбират това и си позволяват да се държат така, сякаш са на власт. Но пък няма лошо…

Разбира се, има съображения както в подкрепа на това да се направи еднопартиен кабинет, така и да се търси максимално широка коалиция в дясно във формат ЕНП, включително и „Атака”, макар че аз не виждам кое на „Атака” й е ЕНП-то и кое й е дясното. Една широка коалиция би намалила досадата от неизбежната перспектива за люспенето на депутати. За това че ГЕРБ има проблеми с лоялността на редовите си кадри са налице две доказателства: първата мярка на ГЕРБ по време на местните избори 2007 и първата му мярка в новия Парламент. На местните избори гръбнак на кампанията бяха едни договори между Бойко Борисов и всеки кмет поотделно, според които, ако съответният кмет се оцапа, Бойко Борисов няма нищо общо с него. С верни кадри такива договори не се подписват. В новия парламент пък първото, което се гласува, беше нов правилник, според който депутати не могат да сменят парламентарните си групи. От гледна точка на парченцето субсидия, което върви с всеки депутат, това е О.К., обаче не виждам как решава въпроса с мнозинството. Ако съм бил в ГЕРБ и вече искам да съм в ДПС, ще стана независим и ще гласувам с ДПС, толкоз. Да не говорим, че може и изобщо да не ставам независим… Та, първата ти грижа в новия парламент да е люспенето на депутатите ти също неговори добре за доверието ти в тях. Затова и, мисля си, може би Бойко Борисов трябваше да обмисли и някой коалиционен вариант, но той си знае. Ние не сме свидетели на преговорите му с потенциалните партньори и не сме наясно за мащабите на лакомията им, така че да не съдим прибързано.

Ще видим. Ще видим какво има да става. За сега е достатъчно, че предишното управление вече го няма. Няма я и старата ми анкета. Вместо нея сега има друга, която ви пита: „Коя е любимата ви национална кухня?”. Моята е италианската.

Алхимията, като дял от общия окултизъм, който се слави с това, че обича да свързва неща, за които не е доказано, че имат връзка помежду си, също търси взаимозависимости между предмети и явления, които може би нямат такива в света на обективността и здравия разум. Така например има според алхимиците (и астролозите) връзка между деня вторник, планетата Марс, метала желязо и скъпоценните камъни аметист и топаз.

Така и аз миналата седмица се изкуших да навлека дългата роба на алхимика, защото в един ден, вече не помня точно кой, се случиха три неща без видима връзка помежду си:

1. Отпадна текста за бариерата от 8% пред коалициите;

2. Регистрираха синята коалиция за евроизборите;

3. Освободиха запрените пари по ИСПА.

Пременен във въпросната роба обаче, аз дадох воля на фантазията си и си представих следната случка. Хладна вечер край езерото Комо. Алпите мръщят снежни върхове. От двете страни на огряна от месечината полянка се задават два антични хора от по десетина души всеки – хорове, защото оттук нататък всички ще скандират като един, антични, защото така. Първият хор е съставен от български олигарси, социал-комунисти и настоящи и бивши деятели на разузнаването и контраразузнаването. Вторият хор е съставен от представители на ЕНП, фондация „Конрад Аденауер” и други евро-американски здрави сили.

ЕВРОХОР: Хайде стига управлявахте в тази нещастна България! Дайте й време да се съвземе, за да може да се цица пак!

СОЦХОР: Искаме да управляваме! Искаме да цицаме!

ЕВРОХОР: Първо ще поуправлява наш Бойко, пък после може и пак вие.

СОЦХОР: Тцъ! Ресто! Не струва!*

ЕВРОХОР: Ще ви принудим.

СОЦХОР: Ще купим изборите, ще ви цакаме с пари.

ЕВРОХОР: Много добре знаете, че, ако речем, ще ви надцакаме.

СОЦХОР: Че надцакайте ни, де! Хайде да ви видим!

ЕВРОХОР: Ще си разорите държавицата, ако тръгнете да се надцаквате с нас.

СОЦХОР: Майната й на държавицата!

ЕВРОХОР: Ще потрошим много пари, вместо да си ги похарчим за наша душа.

СОЦХОР: Е, така е…

ЕВРОХОР: Имаме предложение.

СОЦХОР: Кажете. Да чуем.

ЕВРОХОР: Ще допуснете СДС-арите до изборната борба, за да могат да влязат в парламента и наш Бойко да има с кого да се коалира.

СОЦХОР: А в замяна…

ЕВРОХОР: В замяна ще ви освободим парите по ИСПА да си ги откраднете на воля.

СОЦХОР (след кратък размисъл): Става!

Така двата хора стискат ръце и се разотиват в нощта. На другия ден медиите ще съобщят, че Пламен Юруков го (с извинение) духа, Синята коалиция се явява на евроизборите с редовна регистрация, а на националните – без осемпроцентна бариера. Правителството се бие в гърдите, че са му вдигнали запора от парите по ИСПА, Плугчиева излиза от надпреварата за европарламента, защото предстои нова вълна на усвояване, блогърите пишат и пеят, тъй както през сълзи се пей**.

А всичко щеше да е съвсем различно, ако старото СДС не беше допуснало една фундаментална, историческа и стратегическа грешка. Първото СДС, когато беше на върха на славата и силата си, трябваше да приеме два исторически закона:

1. Закона за реституцията и

2. Закона за лустрацията.

Законът за реституцията трябва да върне икономическата състоятелност на старата средна класа и старата интелигенция, а законът за лустрацията трябва да ограничи достъпа до националното богатство на представителите на организациите, които го узурпират в годините на просъветската комунистическа диктатура. Както се вижда, съвсем благородно и толерантно не стигаме до идеята за нова експроприация, за да не затваряме кръга на насилието. Но достъпът на комунистите до националното богатство трябваше да бъде силно ограничен още в началото на 90-те години. Тогава вероятно щяхме да се присъединим към ЕС с първото разширение и сега нямаше да се кръстим и да цъкаме с език пред проекти като АЕЦ „Белене” и „Южен поток”.

Поклон пред тези, които приеха закона за реституцята, но необяснимо остава защо не се прие и законът за лустрацията. И дали пък, ако тръгнем да изследваме причините за това, че не се е приел, няма да стигнем до много неприятни и болезнени изводи…

Както и да е. Важното е „колелото на историята да се върти”. Наздраве!

===============================================================

* Вапцаров – “Вяра”

** Яворов – “Арменци”

На пръв поглед това е най-обикновена запалка, която дори не е и рекламна. На нея не пише „Виктори”, не пише „Марлборо”, нито дори „ЕТ Гранитогрес – Иван Гранитски”. На пръв поглед тази запалка излъчва спокойствие, непринуденост и дори някакъв своеобразен уют с възможността да дадете утвърдителен отговор, когато непознат на улицата ви попита „Имате ли огънче?”, а после да се приберете у дома и да си сипете една ракия. Хармонията е пълна, светът е прост и разбираем, а хората не се самоизяждат в конкурентна надпревара. Но едва направили тази констатация, погледът ни попада на един елемент от дизайна на запалката – копченце:

Едно такова малко и отстрани, спокойно можеш и да не го видиш. Но видиш ли го, край на спокойствието и уюта. Веднага разбираш, че светът е по-сложен, отколкото ти се представя, двуличен някак и многофункционален. Какво ще стане, като натиснем копченцето? Друг пламък ли ще излезе? Музика ли някаква ще зазвучи? Или пък ще светне фенерче, за да освети мрака около нас? Сигурно ще е фенерче. „Да бъде светлина!” е казал не кой да е, а самият Господ в книга „Битие” и мракът е побягнал с писъци. „Да бъде светлина!” казвам и аз и натискам копченцето на запалката:

И изгрява слънце!!! Не просто лъч светлина раздира мрака, а лъч светлина, в който се проектира лицето на Бойко Борисов. Ето това е една истинска рекламно-агитационна запалка-сувенир от най-ново поколение! Електронно-оптичен вариант на култовите значки с образите на любимите вождове Мао Дзедун и Ким Ир Сен, които в миналото ревностно носеха китайците, респективно корейците.

Представям си малката кибритопродавачка. Драс една клечка, драс още една клечка, драс още една и още една и още. При всяко драсване в светлината на пламъчето се появява приказно видение и дарява миг щастие на момиченцето. Но само миг, защото, когато угасне клечката, и видението си отива, за да се върне на негово място студът. От драс на драс клечките на малката кибритопродавачка свършват и тя е изправена пред угрозата самата да угасне в мрака и студа. Тогава се сеща, че всъщност има не само кибрит, но и още нещо. В пазвичката си е скътала мъничка бяла запалчица. Бяла запалка за черни дни, както обича да се изразява датският народ в подобни случаи. С вкочанени ръчички кибритопродавачката изважда съкровището си и натиска малкото копченце отстрани. В облачното небе, подобно на логото на Батман в небето над Готам сити, изгрява строгото, но по бащински топло лице на Батко Бойко Борисов, когото в страната на Андерсен наричат просто Бат’. Разлялата се топлина обгръща не само малката кибритопродавачка, но и всички угнетени. Настава такава радост и веселие, че дори самият Андерсен спира да пише своите тъжни и вече никому ненужни приказки и се насочва към писане на фейлетони и текстове за скандинавски поп-фолк.

Разтърсен от откриването на тази запалка, реших животът ми да поеме по нов път. Ще се отдам на политическата сувенирна реклама. Ще започна с Бат’ Бойко – касичка и Бат’ Бойко – стереокартичка: като я мръднеш малко, Бат’ Бойко намига. Бат’ Бойко – подгревател за чаша, който се включва в USB-то на компа, ще бъде артикул, с който ще вдигна рейтинга на кмета с поне 5 пункта, а посредством артикула Бат’ Бойко – машинка за разшиване на телчета ще грабна и сърцата на работещите в канцелариите. Посланието си до водачите и возещите се в МПС ще отправя чрез предназначен за експонация на задното стъкло пластмасов дакел с главата на Бат’ Бойко, глава, която ще се полюшва при движението на автомобила, особено по Цариградско шосе. Няма да се огранича само до рекламирането на Бойко Борисов, защото съм сигурен, че и от други партии ще проявят интерес и платежоспособно търсене спрямо моята политическа реклама. Химикалка с Емилия Масларова, която става гола, веднага щом обърнеш химикалката на обратно, е идеен сувенир, който възпитава вяра в социалната грижа на правителството. Наргиле-Доган с маркуч, поставен на правилното анатомично място, ще е подаръкът, който ще си поръча ДПС при мен, за да го раздава после на коалиционните си партньори. Да надуват маркуча на Доган, а той весело да им бълбука.

Мързи ме да измислям повече политически сувенири…

===========================================

А ето и нещо от днес, 06.11.2007, политическа реклама, предоставена любезно и съвсем на място от svetlo, за което му благодаря:

автор: sulla.blog.bg

прочетен: 3266 коментари: 26

последна промяна: 06.11.2007 17:02

Всичко, в т.ч. и гласувено, трябва да се прави със стил. За това и въпросът, който стои пред мен в деня за размисъл, е не за кого да гласувам, а в какъв стил да го направя. Това може да е например:

Гласуване в стил „ПРАГМАТИКА”

Ще гласувам за Мартин Заимов. Ако той стане кмет, ще имам най-голямо влияние в общината, защото го познавам, познавам повечето от съветниците в листата му, както и много от хората, които го издигат. Следователно при неговото управление ще имам далавера, тоест неговата кандидатура изразява моите лични интереси.

Гласуване в стил „РОМАНТИКА”

Ще гласувам за Бойко Борисов. Възбужда жените, пък и не забрани употребата на алкохол в деня за ръзмисъл. С тази своя постъпка към спечелените вече сърца на столичанки прибави и черните дробове на мъжете им. Пък и харесвам вижданията му по въпроса за бездомните кучета. Това не е ли достатъчно, за да гласувам? Ако не е, да добавим, че е против комунистите и турците.

Гласуване в стил „ДЕВИАНТА”

Ще гласувам за Бригадир Аспарухов. Тъй както Тулуз-Лотрек се е вълнувал от контракциите на сфинктера при облекчаващи се върху стъкло танцьорки, така и аз се вълнувам от извратената фантазия за това как Бригадир Аспарухов става кмет на София. Така че ще гласувам за него. Пък и след всеки кандидат на БСП винаги се тълпят екзалтирани бабички, а екзалтираните бабички са страшно секси, нали?…

Гласуване в стил „ХЕРАЛДИКА”

Ще гласувам за Антония Първанова, както ще гласувам и за всеки друг, когото Царят посочи. Всемогъщи прави Боже, молим царя ни пази! Дай му сили, за да може зли поврази да срази!

Гласуване в стил „ЛЕЖЪР ЕНД СПОРТ”

Ще гласувам за Тити Папазов. Ще го направя с компромис. Бих предпочел, разбира се, да мога да избирам между него, Димитър Пенев, Стоичков, Кондьо, защо не Азис или пък някой от „Биг брадър”…

Гласуване в стил „ЕКСТРАВАГАНЦА”

Ще гласувам за Юлиана Дончева. Нея ще избера за кметица, а за общински съветници ще избера Кристина Димитрова и Агент Тенев. Ще гласувам така, защото искам да съм единствен и неповторим.

Не мога да се сетя в какъв стил трябва да гласувам, за да гласувам за Слави Бинев. Може би в стил „поп-фолк”, но пък, доколкото чувам, неговите чалга заведения вече май не били толкова актуални в средите на ценителите. Стилът не е и „неофашизъм” – голяма грешка е да се определят атакистите като фашисти. Това е обида към паметта на фашизма. Дали пък да не гласувам за Слави Бинев в стил „ортодокс”. Архонството му го позволява. Но пък ако поставим акцента само върху него, ще пренебрегнем общата многоплановост на кандидатурата му. Ето защо няма да гласувам за Слави Бинев, което прави избора ми с едни кандидат по-лесен.

автор: sulla.blog.bg

прочетен: 1420 коментари: 9

Симпатично русо момиче с големи сини очи ме спря тази сутрин на входа за парка на НДК откъм „Витошка” и „Патриарха”. Бях тръгнал да разходя своето симпатично германско овчарско куче, както правя всеки ден. На входа на парка пък стоеше разпънатата предизборна шатра на Мартин Заимов, както стои през последните дни. Аз, като обитател на идеалния център на София, ежедневно бивам излаган на всякакви рекламни, промоционни и агитационни въздействия и може би затова съм такъв – малко странен и меланхоличен.

Момичето ме попита: „Вие „За” или „Против” запазването на зелените площи сте?”. След това ме прикани да изразя мнението си, като пусна бюлетинка в урна. На двайсетина метра от нас симпатично момче обработваше по същия начин друг минувач. Разбира се, не пуснах никаква бюлетинка в никаква урна, но ми стана приятно да видя как античността е жива и в наши дни. Жива с практическата употреба на силогизмите в предизборните кампании. Как, запитах се, ще бъдат поднесени резултатите от тази кампания „ Гласувайте „За” или „Против” зелените площи”? Разбира се, посредством строен силогизъм. Ето така:

1. 99% от анкетираните са „За” запазването на зелените площи.

2. Мартин Заимов е „За” запазването на зелените площи.

3. Следователно 99% от анкетираните са „За” Мартин Заимов.

Между другото, ако трябва да оценявам предизборните кампании като творчески замисъл и техническо изпълнение, тази на Мартин Заимов е най-добра и най-интересна. Показателно е, че това схващане се споделя и от хора, много по-млади от мен, много по-непредубедени и не така странни и меланхолични. Разбира се, и тази кампания не е съвършена и си има един голям дефект и този дефект е самият Мартин Заимов, който така и не успя да прикрие зад емоционалните си изблици и междуметия впечатлението, че никога не е бил съвсем наясно с това как е устроена и как функционира Столична община. Пък и не е намерил време да се запознае в хода на кампанията. Но, за щастие, аз не трябва да оценявам предизборните кампании и няма да го правя.

Но дори без да правя оценки, не мога да не си задам един фундаментален, не политически, не естетически или технически, а изцяло комуникационен въпрос: как си представят политическите PR-и мисловните процеси, които протичат в главата на дадена електорална единица, например в моята, от момента на облъчване с предизборна агитация до момента на изправянето на единицата пред урната и нейното гласуване според целите и замисъла на политическите PR-и. Или иначе казано: наистина ли вярват политическите PR-и, че ще ме накарат да гласувам за някого точно с тези реклами, които му правят. Например:

Ходещите единици

Видях ги онзи ден на „Попа” – изглежда за последната седмица преди изборите всички щабове са оставили най-талантливите си хрумвания. Та това бяха няколко младежа облечени като зелени единици, за да внушат, че с №1 трябва да се гласува за някаква зелена партия. Преди време имаше и антиспин младежи, които се разхождаха маскирани като презервативи, макар че като презерватив не можеш да се маскираш, а можеш по-скоро като това, върху което той се слага, точно така, както е по-логично, ако те видят с черно наметало, да си помислят, че си се маскирал като Батман, а не като черно наметало. Разбира се, антиспин младежите не са лишени от комуникационен смисъл, защото сигурно е имало и такива хора, които са си сложили презерватив, след като са ги видели. Питам се обаче, каква реакция са предизвикали зелените младежи, освен ако целтана кампанията не е, разбира се, хората да си сложат зелени единици на пишките. И наистина, виждайки тази реклама, човек остава мотивиран по-скоро да си сложи единица на пишката, отколокото да гласува, за когото там е кампанията. Затова им се чудя на политическите PR-и. Или пък тези с

SMS-ите

Аз знам, че Искрен Пецов е виновен номерата на мобилните ми телефони да попаднат в списъка на предизборния щаб на СЕК. За който не знае, тоест за преобладаващта част от аудиторията, СЕК означава „Средна европейска класа”. Това, доколкото разбрах, е формирование на бургаски музикален продуцент, а в софийската му листа лъщят личности като Кристина Димитрова и Агент Тенев. Това формирование почти ежедневно ми изпраща SMS-и със строгата повеля да гласувам за това еди-кой-си да стане кмет на Бургас. Тъй като от пет поколения насам съм гражданин на София, моят глас за кмет на Бургас не струва и пукната пара. Да ме агитират да гласувам за такъв е все едно да ме агитират да си направя преглед за рак на гърдата. Но дори да предположим, че бях бургаски гласоподавател, питам се защо от щаба на СЕК са решили, че е достатъчно да ми наредят посредством SMS и аз веднага ще гласувам така, както са ми наредили…

Антония Първанова се снима на мотор с рокери. Аз съм кучкар, но следва ли от това, че ако Слави Бинев се снима на изложба на германски овчарски кучета, аз ще гласувам за него? Кое кара PR-ите да правят такива логически връзки? Кое ги кара да си мислят, че хората, които не харесват Бойко Борисов, ще гласуват за Слави Бинев само заради това, че архонтът-евродепутат личи на безвкусен плакат, където пука с игла балон, на който пък надве-натри е скицирано лицето на Бат’ Бойко? Ето, аз не харесвам Бригадир Аспарухов. Неприятен ми е както политически, така и естетически и съсловно. Но ако Юлиана Дончева се снима на плакат как с флумастер рисува мустаци на снимка на Бригадир, това означава ли, че моят глас автоматично отива за нея? Чудя им се на PR-ите…

Бате Бойко (да не си помисли някой, че след всичко казано дотук, моят глас ще отиде за него), той пък не си прави труда да обещава и омайва. Той казва: „Аз гарантирам за този и този и това трябва да ви е достатъчно да гласувате за тях”. Логиката на това комуникационно поведение е ясна и всъщност правилна, защото в ГЕРБ единствената конвертируема ценност е самият Бат’ с актива на медийните си изяви. Лошото обаче е, че Бат’ в много малко от случаите познава хората, за които гарантира. Вероятно в много селища Бат’ дори си няма и хабер, че гарантира за някого. Но PR-ите му очакват, че аз, бидейки, да речем, селянин от Долно Уйно ще си река: „Бай Иване, ти тоя кандидат за кмет го познаваш, защото той и сега е кмет и не само е кмет, ами негова е и кръчмата, дето те набиха и изгониха, като се напи, и затова ти го мразиш. Но щом Бойко Борисов гарантира с подписа си (гледах го по телевизора) за него, той, Бойко, разбира повече и ще трябва да гласуваме”. Ето, според мен, на такива невчесани мисли разчитат PR-те на Бат’ и, трябва да признаем, в болшинството от случаите са прави. Но пък аз такива „ГЕРБИСТИ” съм виждал в малките провинциални градове, че не знам кой трябва да ми гарантира за тях, за да им дам доверието си!

Нищо не казахме за Тити. Той пусна няколко телевизионни реклами, изразяващи самодоволното убеждение на щаба му, че разполага с коз, с какъвто опонентите не разполагат. Ето логиката на PR-те: „Тити е треньор по баскетбол, следователно е най-подходящият кандидат за кмет на София”. На тази и единствено на тази логически неправилна конструкция се гради Титивата кампания. А това послание даже не е и силогизъм като при Мартин, защото, ако беше, трябваше да гласи приблизително така: „Добрите кметове са добри играчи. Тити е добър играч. Следователно Тити е добър кмет”. Ама кой да мисли! Кой?!

Искате ли да ви кажа за кого ще гласувам аз? Няма да ви кажа, защото не смятам, че моето мнение е важно, пък и не искам да напиша нищо, което, макар и далечно, би напомнило за някакъв вид агитация. Мога обаче да споделя четири принципа, които ще ме ръководят, когато правя избора си:

1. Всяка политическа позиция е или лява, или дясна. Ако някой каже, че не е така, лъже, за да се хареса на повече хора. Аз съм десен човек. Тоест вярвам в свободната конкуренция и в това, че за всеки човек има такава конкурентна среда, в която да спечели с талант, труд и отговорност. Десните хора се грижат за обществото, а не очакват от обществото да се грижи за тях.

2. Всеки избор трябва да е справедлив. За съжаление, понятието „справедливост” е едно от най-относителните понятия, които хорта използват в мисленето си. За справедливо приемаме всичко, което мислим че ни се полага, а несправедлива е всяка ситуация, в която не получаваме това, което мислим, че ни се полага. Несправедлива е и ситуацията, в която някой друг получава нещо, което ние мислим, че не му се полага. Но пък същата ситуация е абсолютно справедлива от страна другия човек, който пък си мисли, че всичко, което получава, му се полага. От гледна точка на изборите би следвало да се приеме за справедливо онова гласуване, при което мислим, че на избрания от нас кандидат му се полага да е кмет, а пък на нас ни се полага точно той да ни е кмет.

3. Политическите убеждения са променливи. Има само един начин човек да остане с непроменени политически убеждения и той е самият човек да не се променя въобще. Бедните студенти са по-скоро леви и са склонни към солидарност и сдружаване. Когато започнат да печелят, стават десни прагматици и подкрепят всичко, което подпомага кариерата им. Ако забогатеят истински, стават десни консерватори и се нуждаят от политика за стабилност и запазване на статуквото. Ако обаче не спечелят нищо повече от месечната си заплата, колкото и добра да е тя, то идва момента да се пенсионират и тогава отново стават леви. Това е естествено като вдишването и издишването. Някой може да го нарече конформизъм, но за мен е по-скоро адекватно отношение към света и интелигентна оценка на мястото, което заемаме в обществото в един или друг момент от живота си. Затова, мисля си, богатите общества имат десни по същество управления (да не е посмял някой да каже, че Тони Блеър беше ляв в познатия на нас смисъл на думата), а бедните общества се управляват от леви правителства или от хунти, когато левите правителства станат прекалено леви дори и за стандартите на тези бедни общества. Дай Боже все повече хора у нас да гласуват дясно, не защото PR-ите така са им казали, а защото животът им е станал по-богат и така го изисква.

4. Всеки избор има различни последици. Не само дали този или онзи ще е кмет. Много хора казват: „Никой не ми харесва и за никого няма да гласувам”. Те обаче забравят, че всеки вот има своята положителна и своята отрицателна стойност. Винаги, когато гласуваш за нещо, същевременно гласуваш и против нещо друго. Досадно, но факт. Някой може много да харесва Мартин Заимов, но да не харесва Иван Костов и няма да гласува, за да не даде на Костов повече власт. Някой може да не харесва Бойко Борисов, но да гласува за него, защото иска сегашното правителство, ако не падне предстрочно, то поне да не повтори мандата си. Аз например харесвам Юлиана Дончева, но няма да гласувам за нея, защото жена ми ще ме бие. Такива работи…

Ето, оказа се, че е сложно да направиш избор. Защо ми трябваше да се замислям за всичко това. Има си политически PR-и, които услужливо ни предлагат готовите решения и ни спестяват време и сиво вещество. Ще взема сега да се разходя до „Попа” и дано срещна пак младежите-единици, за да видя за кого агитираха те и да ги послушам.

автор: sulla.blog.bg 

прочетен: 1574 коментари: 12

последна промяна: 24.10.2007 20:34