Управлението на еротиката е тема, която напоследък тревожи моя буден ум и чувствителна душа. Дали еротиката подлежи на управление, аз не знам. Вероятно да, защото някой очевидно успява да накара моделите да се обезкосмяват. Но това не ме интересува. Не ме интересува дали някой управлява еротиката, а ме интересуват еротичните измерения на настоящото управление на държавата. През последните 50-60 години имаше най-различни държавни управления. Първо, за един досадно продължителен период имаше Управление на народа. Тогава в София имаше десет кръчми и два вида сирене в магазина. Децата бяха пионерчета, а вицовете бяха много смешни, защото бяха забранени. Сега вече не са такива. После имаше Управление на „Сполуката”, когато хората „сполучваха” да си купят хляб, ако станeха много рано сутринта. Това управление накара доларът да струва над 1700 лева и помня как търчахме със сакове пари от чейндж на чейндж, за да гоним договорени от предния ден обменни курсове. От тази работа ни оправи Управлението на валутния борд. После имаше Управление на приватизацията. След това дойде Управлението на вярата и мълчанието, а след него и Управлението на тройната коалиция, където при вярата и мълчанието се върна и сполуката. Сега е Управлението на еротиката.

Дали едно държавно управление е еротично не можем да познаем, само ако дружно си кажем: „е, сега вече ни се е.а мамата!”. Не, това не е достатъчно, защото си го казваме при почти всички управления. Това само определя управлението като „сексуално по наш адрес”, но не и като еротично. Еротичното управление започва по друг начин. Например, вие сте управител на голяма и богата частна фирма, която винаги е разчитала на обществени поръчки. Един ден, съвсем скоро след встъпването на новото правителство, при вас идва човек, който иска да ви прави рекламата, и казва, че го изпраща един много добър приятел на брата на една, дето Бойко Борисов я е таковал. Рекламите ще се пускат по една телевизия, където работи една журналистка, която Бате Бойко също я е…, нали се сещате. А парите от рекламния бюджет ще се превеждат по сметка в една банка, чиято шефка ББ също я е, но този път съвсем официално. Това е то еротиката в държавното управление – обикновени сексуални актове, които обаче не виждаме, а научаваме за тях по слухове. Слухове, които разпалват въображението ни, а на Управлението придават допълнителна еротична стойност.

За да разберем защо сегашното Управление на държавата е еротично, трябва да си отговорим на въпроса каква е разликата между еротиката и порнографията. Иначе, ако не схванем тази разлика, можем да се излъжем и да кажем, че това Управление си е чиста порнография, като го лишим от иманентния му ореол на Управление на еротиката. Разликата между порнография и еротика е в наличието или отсъствието на еякулация. При еротиката имаме къде по-нежно, къде по-интензивно дразнение, но никога не стигаме докрай, докато при порнографията можем да свършим, преди да сме започнали. Тоест при порнографията целта е всичко, а при еротиката всичко е движението към целта, докато самата цел не е чак толкова важна. Иначе казано, еротиката е да се дървиш, без да се празниш. Така я разбира и българското правителство и това личи особено отчетливо при усвояването на еврофондовете. Цял един народ им се дърви, но досега не са огрели никого. С майсторството на хетера и загадъчната вещина на гейша правителството разголва различни части от оперативните програми, отправя намеци и обещания, но когато посегнеш да ги пипнеш, рязко спуска краищата на полите си и се фръцва със закачлив смях. А ти си оставаш надървен и трескаво се оглеждаш за нови европроекти, откъдето ще рукнат заветните пари на благополучието. Не бива да се сърдим на правителството. Когато то, още преди да стане правителство, обеща, че ще усвоява фондовете, явно се е изказало в еротичен, а не в порнографски смисъл. Виновни сме ние, ако зле сме го разбрали.

Еротиката на сегашното Управление е всестранна. Тя не възбужда само управляваните. Управлението също се отдава на нежната й власт. Не само ние, щастливите поданици, се възбуждаме, без да стигаме до край. Прави го и правителството. Особено по отношение на предишното правителство. ГЕРБ дойде на власт, могъщо надървен по отношение на тройната коалиция. Признавам, че на мен даже ми стана жал за предишните управляващи, като слушах как грозно им се канят новите. Нещата за тях отиваха не към порнография, а направо към откровено садо-мазо. Щяха да лежат оковани в затвори, щяха да им вземат всичко и да им дирят сметка с бич, белезници и кожен корсет за всички корупционни практики, на които сладострастно се бяха отдавали през последните четири години. Но после не стана така. Правителството се ограничи само до еротиката. По отношение на ДПС дори се затвори в личните си сексуални фантазии и мокри сънища и не ги сподели с никого. Ерекцията на ГЕРБ към ДПС, дори да не е спихнала, се обви в срамежливо мълчание ни никой нищо повече не чу за нея. При БСП нещата са малко по-активни. Там има нещо като любовна игра. Но тя не е обещаният преди изборите мъжествен акт на проникване в дълбочина, а само закачливо похапване на ушенцето и от време на време – палави езичета по гръбнака. Ще обвинят някоя бивша министърка, някой бивш министър дори ще арестуват за кратко, но това продължава да не е истински секс, а само еротика. Дървене без празнене. Що се отнася до третия член на тройната коалиция – НДСВ, то там дори и еротика няма. Причината може би е в здравите морални устои на сегашното управление, което знае, че дори и еротиката с НДСВ за него би имала значение на кръвосмешение, на секс между близки роднини. Че нали премиерът произлиза именно оттам! Не е прилично някак…

Всичко казано дотук обаче има значение, единствено ако мислим за Управлението като за мъж. Но кой е казал, че непременно е мъж? Може да е жена. Да си представяме Управлението на държавата като жена, носи пикантно очарование. То е истинска блондинка – тъпа и наивна, същевременно алчна и разглезена. Не разбира какво й говориш, а и не я интересува. Колкото си по-умен, толкова по-скучен и досаден си за нея. Тя иска само да й купуваш разни неща и да й даваш все повече пари под формата на данъци, такси, глоби, ДДС, социални осигуровки, здравни осигуровки (за здравеопазването напоследък отговаря един нов секс-символ от женски пол). Иска и да й се възхищаваш. Ако може, денонощно. Да и казваш как е най-красивата, най-великата, как целият народ е влюбен до полуда в нея и единственото му желание не е да има дом и храна за децата си, а, ако може, всяка година да се организират парламентарни избори, за да може той да гласува 100% за блондинката.

Такива са еротичните измерения на правителството и то е съдбовно обусловено от тях. Независимо обаче дали Управлението на еротиката е мъж или жена, за него е важно едно: да внимава да не свърши преждевременно, защото много от еротичните закачки водят именно до това. Хоп-хоп-хоп… и айде-е-е-е-е… Имам предвид преждевременна еякулация, а не предсрочни избори, нали всички разбраха това?

Преди време попитах в една анкета: „Ще се коалират ли ГЕРБ и БСП?”. Днес стана ясно, че няма да се коалират. Днес стана ясно, че не само с БСП, но и с никоя от останалите формации в Парламента ГЕРБ няма да се коалира. В анкетата 135 души бяха на мнение, че коалиция ГЕРБ-БСП ще има, докато 228 казаха, че такава коалиция няма да има. До нощта на изборите на 5 юли пропорцията беше обратна: около 55% бяха сигурни, че коалиция ще има, а противниците на такава увереност бяха съответно едва около 45%. Какво стана на изборите, та мнението на хората така рязко се промени? Стана това, че ГЕРБ спечели повече гласове, отколкото очакваше да спечели. Тогава всички с абсолютно основание си направиха извода, че с този резултат ГЕРБ може да се коалира с когото си пожелае, включително и с Иван Костов извън Синята коалиция. Така сценарият за коалиция ГЕРБ-БСП започна да става все по-малко вероятен и, съответно, везните на моята импровизирана анкета започнаха да се накланят в другата посока. Интересно ми е обаче как би изглеждала анкетата, ако ГЕРБ беше спечелил вместо 116, да речем 80 – 90 мандата, как би изглеждал парламента тогава. Но от моите приятели историци зная, че в историята предполагания от вида „какво щеше да е, ако беше еди-как-си” нямат никакво значение.

От гледна точка на малките десни формации в парламента е по-добре ГЕРБ да управлява без тях, защото иначе ги грози съдбата на НДСВ. Ако или по-точно - когато ГЕРБ започне да върви надолу, малките десни формации ще могат или да го спасят като вземат участие в един ремонт на кабинета му в средата на мандата или пък да станат естествено ядро за една нова опозиция и едно ново дясно мнозинство. Не биха могли да направят това, ако са част от коалиция и ако поемат негативите от управлението, без да са вкусили сладостите му (ако ги вкусят, пак няма да могат, ама поне ще са ги вкусили). Така че еднопартиен кабинет е добро решение, както и да го погледнеш. Не бива да забравяме и това, че откакто социалистите си преизбраха Станишев, предстоят времена на освобождаване на политическо пространство поради очакваното още по-голямо електорално свиване на БСП, пространство, което ще се заеме от партии и групи, които покажат ясна и приемлива перспектива за управление.

В началото парламентарната група на ГЕРБ ще разчита на спокойствие и мощна подкрепа от страна на малките формации. Това коленопреклонно обещаха Волен Сидеров и Яне Янев, като вторият само си направи устата да не канят от неговите хора за министри посредством SMS-и. Днес пък в Парламента Волен Сидеров каза, че през първите 6 месеца на кабинета, „каквото и да става”, Бойко Борисов може да разчита и на неговите гласове (дано новият премиер не прояви изтънченото чувство за хумор да предложи законопроект за обявяването на партия „Атака” извън закона и да очаква от Сидеров да изпълни прибързаната си клетва). Синята коалиция пък до вчера съвсем некоалиционно се беше разделила по стар свой обичай на по-светлосиня и на по-тъмносиня, като първите казаха, че ще подкрепят кабинета, а вторите – че ще се правят на интересни до последния момент. В крайна сметка подкрепиха и те, а Иван Костов каза (цитирам): „Ние подкрепяме ГЕРБ, защото това е волята на българския избирател”. Аз не помня като избиратели да сме заявявали нарочна воля ГЕРБ да бъде подкрепен от Синята коалиция, а пък ако под „воля на избирателя” Костов разбира партията, спечелила най-много гласове, то давайте да подкрепяме всеки, който спечели най-много гласове!

Камъчето, макар че физически това си е бая масивен отломък, което заплаши да разклати колата на ЕНП, се оказа Божидар Димитров. Както е основателен въпросът „Защо им трябваше на сините да се заяждат за един министър без портфейл?”, така е основателен и въпросът „Защо му трябваше на Бойко Борисов да прави Божидар Димитров министър, като никой не го харесва – ни леви, ни десни?” (аз обаче го харесвам, особено откакто си оправи зъбите). Отговорът носи екзотичното име Вежди Рашидов. Мисля, че неговото включване в състава на Министерския съвет беше съвсем правилно. Той осъществи пробив в Кърджали и като етнически турчин в кабинета би дал отговор на въпроса дали е представен етносът или не, кой ще осъществява връзката с него, кой ще защитава интересите му и прочие услуги, предлагани досега монополно от ДПС. Ако аз бях премиер и трябваше да избирам между Вежди Рашидов и Божидар Димитров за министър на културата, също бих избрал Вежди Рашидов. Така ще да е направил и Бойко Борисов, воден от отговорност за бъдещия си кабинет, но, види се, Божидар Димитров се е обидил, защото през последните години той се държа съвсем не като член на ВС на БСП, какъвто е, и си навлече всеобщата „омраза и презрение” (цитат от войнишката клетва във Варшавския договор) не само на трудещите се, но и на съпартийците си, подкрепяйки активно техния „гробокопач” (цитат от Манифеста) Бойко Борисов. Изглежда Божидар Димитров с потрепваща брадичка и напираща влага в ъгълчетата на очите е застанал пред него и глухо е проронил: „Ти ми обеща…”, на което Бойко като човек, държащ на думата си, не е могъл да измисли друго, освен министър без портфейл по въпросите на българите в чужбина. Друг е въпросът, че Божидар Димитров би могъл да бъде компетентен единствено по въпросите на историческите общности зад граница, които се самоопределят като българи, а те не са много, защото по места си нямат ДПС-та да ги бранят и другите народи си ги асимилират и възраждат както намерят за добре. Божидар Димитров трудно би могъл да бъде компетентен по въпросите на емигрантите след 1944 и особено след 1990, които са няколко пъти повече от бесарабските българи и българите от западните покрайнини, взети заедно. Пък и те нещо май не желаят да го припознаят като свой министър…

Но както и да е. Един министър без портфейл по въпросите на българите зад граница не пречи никому. Той е очевиден компромис от страна на премиера, компромис, който нито ще повлияе на политиката на кабинета, нито на приоритетите му. Затова аз, ако бях на мястото на Синята коалиция, нямаше да проявя чак такъв интерес по казуса „Божидар Димитров”. От една страна не мисля, че темата „досиета” вече интересува толкова живо някого (NB! – тук отварям възможност да се каже, че говоря като Станишев), от друга – би ми било неудобно да се държа така, сякаш съм спечелил изборите и съм на власт. По въпроса за досиетата: мисля, че, когато беше на власт, СДС имаше историческата мисия да приеме два фундаментални закона, които да променят коренно обществото: Закона за реституцията и Закона за лустрацията. Единият прие, за което съм му лично признателен, вторият обаче, по една или друга причина, пропусна да приеме. После се създаде Комисия по досиетата и се реши те да бъдат отворени. И какво като бъдат отворени? Какво като еди-кой-си е с досие, когато за него нищо не следва от това? И друго: в обхвата на този интерес попадат хора, които са сътрудничели на службите но не са били техни щатни служители, поради което са имали и досиета. Професионалните офицери от службите не се обсъждат, техните досиета не се вадят. Така с досие се оказва Тодор Колев, но Любен Гоцев – не.

Ето защо мисля, че Божидар Димитров би могъл да се направи на джентълмен и сам да се откаже от министерския пост, за да не принуждава Бойко Борисов да си създава излишно досадно напрежение със Синята коалиция. А защо Бойко не би искал напрежение със Сините ли? Ами, защото, ако не друго, то поне извън всякакво съмнение е, че Сините са десни (макар че и те са имали сиромахомилски забежки, ама нейсе!) и когато подкрепят ГЕРБ, изглежда десен и той, макар да не е съвсем. Затова Сините са нужни на Бойко Борисов – защото тяхната подкрепа го прави да изглежда десен. Изглежда, че Сините разбират това и си позволяват да се държат така, сякаш са на власт. Но пък няма лошо…

Разбира се, има съображения както в подкрепа на това да се направи еднопартиен кабинет, така и да се търси максимално широка коалиция в дясно във формат ЕНП, включително и „Атака”, макар че аз не виждам кое на „Атака” й е ЕНП-то и кое й е дясното. Една широка коалиция би намалила досадата от неизбежната перспектива за люспенето на депутати. За това че ГЕРБ има проблеми с лоялността на редовите си кадри са налице две доказателства: първата мярка на ГЕРБ по време на местните избори 2007 и първата му мярка в новия Парламент. На местните избори гръбнак на кампанията бяха едни договори между Бойко Борисов и всеки кмет поотделно, според които, ако съответният кмет се оцапа, Бойко Борисов няма нищо общо с него. С верни кадри такива договори не се подписват. В новия парламент пък първото, което се гласува, беше нов правилник, според който депутати не могат да сменят парламентарните си групи. От гледна точка на парченцето субсидия, което върви с всеки депутат, това е О.К., обаче не виждам как решава въпроса с мнозинството. Ако съм бил в ГЕРБ и вече искам да съм в ДПС, ще стана независим и ще гласувам с ДПС, толкоз. Да не говорим, че може и изобщо да не ставам независим… Та, първата ти грижа в новия парламент да е люспенето на депутатите ти също неговори добре за доверието ти в тях. Затова и, мисля си, може би Бойко Борисов трябваше да обмисли и някой коалиционен вариант, но той си знае. Ние не сме свидетели на преговорите му с потенциалните партньори и не сме наясно за мащабите на лакомията им, така че да не съдим прибързано.

Ще видим. Ще видим какво има да става. За сега е достатъчно, че предишното управление вече го няма. Няма я и старата ми анкета. Вместо нея сега има друга, която ви пита: „Коя е любимата ви национална кухня?”. Моята е италианската.

1. Депутатите не са никакви представители, не представляват никого и не могат да взимат  самостоятелни решения как да гласуват в Парламента;

2. Партиите са лицемерни, конформистки и променят същността си според това дали са сами, дали са в коалиция и с кого са в коалиция.

Тоест ГЕРБ в коалиция с БСП не би бил онзи ГЕРБ, който не е в коалиция, а съвсем трети би бил ГЕРБ-ът в коалиция с някой друг. Иначе какво значение има дали ще се коалира и с кого? Ако разполага, да речем, със 100 гласа и реши да подкрепи даден закон, има ли значение дали ще даде 100 гласа самостоятелно или ще даде 100 гласа в коалиция с друг? 100 гласа са си 100 гласа. Обаче хората, и може би с право, подозират, че ако по даден въпрос 100-те гласа самостоятелно биха били „ЗА”, то твърде вероятно е по същия въпрос в коалиция да са „ПРОТИВ”, защото „така сме се разбрали с партньора”. С прискърбие трябва да признаем това подозрение за основателно, припомняйки си двете неща, с които всяка власт идва на власт, двете неща, които обещава да направи още на следващата сутрин след спечелването на изборите: да търси отговорност за престъпленията на предишната власт и да промени избирателния закон. Първото не се случва никога, а второто – евентуално в края на мандата и то по начин, който е нещо като това аз да съм Президент и да променя Закона за избор на Президенти така, че да могат да се кандидатират само високи и синеоки софиянци, носещи фамилиите на български премиер-министри от периода 1888 – 1894** (собственото име Иван е предимство).

Що се отнася до първия извод, до това, че депутатите не са никакви и ничии представители, то той иманентно се налага от самото обстоятелство, че пресмятат гласовете им още преди да са почнали да гласуват, преди дори да знаят за какво ще гласуват, камо ли как: аз ще имам еди-колко-си гласа (депутата) в парламента, а ти ще имаш еди-колко-си, а пък ако се коалираме, гласовете (депутатите) ни ще бъдат еди-колко-си. Остава само да се уточни какви флумастери ще се вдигат за трите вида вот: „за”, „против” и „въздържал се”. А флумастерите трябва да се вдигат от избирателите, а не от отговорниците по парламентарни групи. Как се е появил депутатът? Как е възникнал народният представител? В една къща живеят 10 семейства от по 4-5 души. Когато се свика общо събрание на кооперацията, от всяко семейство отива по един човек. Той или е инструктиран от семейството какво решение да вземе, или пък семейството толкова го уважава и толкова му вярва, че го оставя да реши сам за общото благо. Да вдигнем ли заплатата на чистачката? Семейство Борисови казва „да” чрез своя представител, защото е сравнително богато и не му пука. Семейство Станишеви обаче, които от скоро са безработни, казват чрез представителя си „не”, не защото нямат социално чувство, а защото времената са такива. И останалите семейства гласуват чрез представителите си и според това колко семейство са казали „да” и колко са казали „не” заплатата на чистачката или се увеличава, или си остава като досега. Ето тези представители на семействата (защото, ако на събранието отидат целите семейства, няма да има къде да седнат) действат като депутати и фактически СА депутати – технически заявяват волята на този, който ги е пратил. И ако в нашите парламенти е имало депутат от Козлодуй, който е гласувал да останат без работа тези, които са го пратили, в това има нещо нередно. Така е и с мажоритарните депутати. Мажоритарен депутат мога да съм аз, когато собствениците на имоти в кооперацията, където живея, решат, че аз съм най-проклет, най-едър, с най-непреклонен нрав и като такъв мога да надувам бузи вместо тях пред съседите. Ще отида да се състезавам на квартално ниво с темерутите от другите кооперации. Ако спечеля ще отида на следващо ниво и така до парламента. Ако успея, ще съм наистина мажоритарен депутат, а не алтернативен водач на партийна листа, чиито медийни изяви се финансират от партиите с убеждението, че после гласът му ще бъде на разположение за централизирана употреба. Впрочем много по-евтино би било един, да речем, 5-партиен парламент да се състои само от петима депутати, обаче всеки от тях да има различен брой гласове според резултатите на партията му на изборите. Да намалим ли ДДС? Депутатът на ГЕРБ казва 100 пъти „да”, депутатът на БСП казва 70 пъти „не” и т.н. После се смята и се решава. И сега е така, но повече хора се мотаят из кулоарите. Впрочем така действат акционерните дружества – една акция е един глас, имаш хиляда акции – гласуваш хиляда пъти. Това са те, депутатите: акции, които могат да се джиросват, да сменят собственика си, да увеличават или намаляват цената си според дивидента, който носят на притежателя си.

Безрадостна картинка. Но от тази картинка изход има(„изход от картинка” – хитро, а?) и аз ще ви го кажа. Това е Законът против коалирането, който ще разпореди две основни неща:

1. Забранява се на парламентарните партии да влизат в коалиции помежду си по какъвто и да било повод и с каквато и да било цел;

2. Забранява се на депутатите да контактуват помежду си и да контактуват с партийните си централи от момента, когато положат клетва като депутати.

Партиите постигат някакъв резултат на изборите и кой каквото вкарал – вкарал. Няма коалиции, няма съглашателства. Всеки си носи кръста. Иначе ще стане така: „Аз имам 8%, а на теб не ни достигат 7%. Хайде да се коалираме, обаче ще разделиш Министерство на бедствията и авариите на Министерство на бедствията и Министерство на авариите, като на мен ще дадеш бедствията, а на теб ще останат авариите”…

Който пък иска да е народен представител, да приеме мисълта, че след като положи клетва, ще го вземат и ще го затворят в един изолатор, от който той ще излезе в края на мандата. Докато е там ще има възможност по Интернет да участва в работата на комисиите, да гласува в тях, да гласува и в парламентарна зала (виртуална, разбира се). Тази идея впрочем черпим от Дъглас Адамс, който в „Пътеводител на галактическия стопаджия” казва ясно кой управлява вселената. Това не е двуглавият Зейфод Бийблброкс, а един самотен аутист, който е единственото същество на вечно дъждовна планета и изобщо не знае, че има и други светове. От време на време при него идват хора, питат го някакви неща и според това какво им отговаря той управляват от негово име Вселената и всичко останало. Той обаче не знае. И някъде там е написана най-великата политическа мисъл в световната литература (перифразирам):

„Ако някой поиска властта, това вече е достатъчно основание тя да не му се дава”.

По електронната поща всеки депутат, усамотен в изолатора си, ще получава въпроси от рода на: „Да се върне ли необлагаемият минимум, без да се премахва плоският данък?” и ще трябва да отговаря според съвестта и културата си. Да отговаря, без да гледа какъв флумастер е вдигнат от първи ред, без да се консултира с колегите в кулоарите и без да знае каква цел извън парламента може да се постигне чрез евентуално гласуване по определен начин вътре в него. А ако не успее да отговори по съвест и култура, ще го удря ток…

Имам си в блога една анкетка с две чертички… Ще я оставя до гласуването на новото правителство, пък тогава ще видим кой какво е познал и кой какво не.

____________________________________________________

* Джани Родари, „Продавач на надежда”:

Ако можех да имам едно

магазинче със две полички,

бих продавал…познайте какво?

- Надежда! Надежда за всички…

(Gianni Rodari “Speranza” – превод: Валери Петров)

** Стамболов

P.S. Ако коментарите ви не се появят веднага, моля за търпение. Вероятно автоматично са класифицирани като спам и ще трябва ръчно да ги вадя от съответната папка. Но нито един коментар няма да остане непубликуван!

Кой увеличава пенсиите? „Президентът!” – ще отговори будният ни народ, народът възродени, защото така са го учили в предишни предизборни кампании. За съжаление обаче не президентът увеличава пенсиите, защото, ако беше той, досега да ги е увеличил, нали така, любезни пенсионери? Или ще го наречете лъжец? Следователно ги увеличава някой друг. Вчера, гледайки телевизия, попаднах на една много сериозна кандидатура за отговор на поставения въпрос. Един клип на БСП, който казва: „БСП ще увеличи вашата пенсия”. Силно твърдение. Каква е неговата логика ли? Ами тази, че социалистите са социални и социалните въпроси са по тяхната част, а пък пенсиите, доколкото са вид нетрудови доходи, са един съвсем социален въпрос. Друг е въпросът, че според мен социалистите са толкова социални, колкото Анастасия Мозер е земеделка с мотичка в ръка, но този въпрос не е пенсионен и няма да се занимаваме с него. Вместо това да се запитаме как БСП би увеличила пенсиите. Откъде ще вземе тя пари за това? Нали стопанската дейност е забранена на партиите и те нямат никакъв законов начин да създават принадена стойност, тоест „пари прим” според Енгелсовата политикономия? И след като не могат да създадат „пари прим”, откъде ще ги вземат, за да увеличат пенсиите? Не, не казвайте, че ще ги откраднат! Те не са такива хора!

Те ще ги преразпределят. В глобален план една от фундаменталните разлики между лявото и дясното е тази, че дясното създава блага, а лявото ги усвоява, като в процеса на това усвояване една част задържа за себе си, а друга, по-малка, преразпределя към крупни маси от относително нуждаещи се хора, които обаче имат пренебрежим принос към създаването на благата. Или иначе казано, посланието „БСП ще увеличи вашата пенсия” е сбит вариант на внушението „БСП ще вземе откъдето може и от когото има и ще ви даде на вас под формата на още два лева месечно, че да целувате ръка”. Всъщност, като се замисля, ако бях пенсионер, нямаше да имам нищо против една Партия – Робин Худ да причаква имащите по кюшетата, да им изтръсква стотинките и да ми ги дава на мен под формата на социална грижа. А когато Партията – Робин Худ  изтръска имащите до последно и вече няма какво да им вземе, тоест няма вече какво да ми даде на мен, тогава аз ще изляза да хлопам с празната си пенсионерска тенджера по улиците.

В цялата работа с пенсиите има един скромен герой, за когото никой нищо не казва в предизборните кампании. Съществуването му се премълчава може би заради това, че обществото не го обича много. Обществото се срамува от него. За обществото той е един материално осигурен егоист, който не страда, не се тревожи и от чешмата у тях тече мед и масло. Това е българският работодател, известен в миналото като „експлоататор”. Пенсионната система в България е солидарна. Тоест пенсионираното поколение получава пенсиите си от осигурителните вноски на работещото поколение. Когато работещото поколение се пенсионира, то няма да харчи парите, които е изработило, защото те отдавна ще са похарчени от предишното поколение пенсионери, а ще разчита на осигурителните вноски на следващото работещо поколение. Видно е, че за да функционира тази система, е необходимо да има непрекъснат поток от постъпващи осигурителни вноски.  Тези осигурителни вноски са възможни само когато хората се трудят и създават принадена стойност в една организирана от работодателите система, част от която е и пенсионното осигуряване. Управлявайки паричните си потоци, работодателите формират печалба, резервни фондове за реинвестиция, работни заплати, данъци за държавата, социални и здравни осигуровки и пенсии за пенсионерите. Ето кой дава пенсиите, не е друг. Но пък работодателите рядко и на малко места по света симпатизират на левите партии и затова левите партии си отмъщават, като казват, че пенсиите идват именно от тях, а не от работодателите, каквато е истината.

Да живей принадената стойност! Да живей капитализЪмът!

Работейки си лекичко и пийвайки ледена бира в топлия си офис, чух по радиото как министър МихаиУ Миков отчита ръст в престъпността. Браво! Абсолютно адекватна оценка. Точно така е, има ръст в престъпността. Въпросът е защо. Аз си мислех, че е, защото организираната престъпност и МВР свободно преливат едно в друго, винаги са били и са в топли отношения и особено след пребиваването на Румен Петков в силовото ведомство, престъпността почти не обръща внимание на полицията и жандармерията, защото знае, че оттам не ги застрашава нищо. Мислех си също, че може би престъпниците стават по-дръзки и нагли, защото медиите не крият от тях, че предстоят съкращения в МВР и че тази неделя за четвърти пореден път полицаите ще протестират против политическото ръководство на министерството. Ако аз бях престъпник, с право щях да заключа, че полицай пред уволнение, който се стяга вдругиден да псува под прозореца на министъра си своето мизерно съществуване, което не му позволява да отгледа достойно децата си, едва ли ще тръгне да ме гони и едва ли ще даде всичко от себе си, за да предотврати или разкрие престъплението, в което аз ще вложа пари, надхвърлящи годишния бюджет на семейството му. Понеже не съм много умен, мислех си, че престъпленията се увеличават именно поради тези причини, както и поради непогрешимото правило, че в края на всяко социалистическо управление всичко се скапва – все пак всяко социалистическо управление е диктатура на некадърността, не друго. Но, не. Според МихаиУ Миков причината за увеУичението на престъпността е другаде. А именно в световната икономическа криза.

По вина на същата тази криза вчера валя дъжд, кучето ми се окаля и трябваше да го къпя. Пак по нейна вина ми расте дълъг и дебел косъм в дясната ноздра, боли ме много, когато го скубя, чак сълзи ми излизат, но после пораства пак. Ето че кризата е виновна и за активизирането на престъпността в България, точно както е виновна за спирането на европейските пари и корупцията. Дори мога да си представя какво става в главата на престъпника. Току-що е обрал пенсията на някоя бабичка (да предположим, че е дребен битов престъпник – кокошкар от малцинствата, защото с другите престъпници МВР дори няма намерение да се занимава), прибрал се е вкъщи и се е разхвърлял по потник пред телевизора. Тъкмо жена му му е сервирала ракията и салатата и той и е отвъртял топъл съпружески шамар за благодарност, когато от новините научава, че борсовите индекси са достигнали исторически минимум и банките в Щатите разпродават на безценица обезпеченията по лошите си кредити (тоест къщите на хората), за да минимизират загубите. Пазарите на метали се свиват, което удря по логистиката, това води до ново покачване на индекса на безработицата и следователно до нов борсов срив, основан на фундаменталния анализ и екстраполиран върху техническия, на който се уповават дребните инвеститори. Стресиран от тази информация, дребният битов престъпник от малцинствата, без дори да дояде салатата си, а само гаврътвайки ракията на екс и зашивайки още един шамар на жена си, става, облича се и излиза да обере още една бабичка, защото нищо не се знае и в този несигурен свят утрешният ден е под въпрос.

Ето как световната криза влияе върху престъпността у нас и ето защо министър Миков е принуден да взима мерки срещу нея и да „увеличи полицейския състав в много областни дирекции”. За мен остава тайна как ще протекат едновременно в МВР процесите на съкращения и на увеличение на полицейския състав, но може би това е въпрос, който надхвърля скромните измерения на интелекта ми. Може би Миков ще уволнява от едни управления, за да назначава в други. Вероятно в управленията, където няма престъпност, полицаите са излишни и ще бъдат съкратени. Обаче там, където по вина на все онази същата криза престъпността се активизира, ще се наложи назначаване на нови полицаи и това ще са именно съкратените полицаи. От управление А уволняваш 10 души, назначаваш 5 в управление Б и по този начин хем си направил съкращения, хем си увеличил полицейския състав за борба с активизираната от кризата престъпност. Разбира се, има едно миниатюрно неудобство, а именно това, че съкращения ще трябва да се правят в тези управления, където няма активизирана престъпност, и, следователно, не се налага увеличение на полицейския състав. Как да направим така, че в дадени управления да не се активизира престъпността? Ами, много просто. Ще забраним в съответните общини разпространението на вестници и ще изземем телевизорите на населението. Така населението, включително и престъпният контингент, няма да научава новини за развитието на световната криза и следователно не можем да се опасяваме, че престъпността ще се активизира, защото, както правилно анализира министър Миков, престъпността се активизира само по една причина и тя е световната криза, а като не се чува нищо за тази криза, нищо не се и активизира. Много ясно. Но защо при това положение не изземем телевизорите на всички българи и не забраним вестниците въобще. Тогава никой нищо няма да чуе за кризата, никой никаква престъпност няма да активизира и полицаите ще бъдат само съкращавани, но не и назначавани. Защо, наистина, не се направи това? Не знам…