Причината Синята коалиция да не се кандидатира според мен е друга и тя произтича от сметките, които си прави Иван Костов да се впише във властта след две-три години. Може би си мисли че когато (NB! – не „ако”, а „когато”) проектът ГЕРБ безславно се изчерпи, ще дойде ред на някой друг десен субект да го замести и това ще е Иван Костов. Да, но с действия като това да се подкрепя кандидата на ГЕРБ, Синята коалиция не дава заявка за себе си като за субект, който ще смени ГЕРБ, а за сателит, който ще се провали заедно с него. А може би Костов си прави друга сметка: да запази добри отношения с Бойко Борисов, та когато се наложи пореден ремонт на кабинета и когато Бойко Борисов ще е блокиран от острата си кадрова криза (той никога не е можел да намери достатъчно на брой качествени хора, чрез които да упражнява властта), Иван Костов да започне да вкарва министри. Ако е това – добре. Но Иван Костов е опитен политик и би трябвало добре да знае, че има смисъл да участваш в правителството през първите две години от мандата му, а не през вторите две, когато е натрупан негатив и всички са спрели да работят, защото са започнали трескаво да мислят единствено за следващите избори.
Както и да е. Очевидно не мога да гласувам за Синята коалиция, дори и да искам. Не мога да гласувам за десен кандидат, защото такъв няма. За кого да гласувам тогава и дали изобщо да гласувам? That is the question, както беше казал налудничавия датски принц на все същия добър стар Бил Шекспир. Да не гласувам не е хубаво. Всяко негласуване води до намаляване на избирателната активност, а ниската избирателна активност е вода във воденицата, масло в огъня и мед на сърцето на комунистите. Те си имат една постоянна маса от зомбирани пенсионери и млади кариеристи, която им дава всеки път горе-долу един и същ брой гласове и всичко се решава от това колко от другите хора са излезли да гласуват и колко не. Колкото по-малко хора са гласували, толкова по-голям процент от всички са константните бройки гласове на комунистите. Ето защо, всеки отказ да се гласува е един вид гласуване за комунистите. Затова и аз всеки път гледам да отида да гласувам. Но този път няма да гласувам за Фандъкова (защо „ФАндъкова”, като думата е „фЪндък”, според тълковния речник „малко валмо памук, вълна, козина, коса и др.”; помня един скиор, който държеше да го наричат Кочóв, а не Кóчов, но това е тема на друг разговор), та няма да гласувам за Фандъкова, защото това е все едно да гласувам Бойко Борисов да стане освен неформален лидер на ГЕРБ, и неформален кмет на София. Човек или е премиер, или е кмет, независимо дали формален или неформален. И двете заедно не са полезни дори и за самия него. Както е тръгнало, Бойко Борисов може да се откаже от премиерството, за да се кандидатира да президент. Премиер ще стане, да речем, Цветанов, а в последния момент за президент ще се кандидатира и ще спечели Лъчезар Иванов (Господи, прости мя!) и тогава Бойко Борисов ще постигне пълното съвършенство, като стане едновременно неформален лидер на ГЕРБ, неформален кмет на София, неформален премиер и неформален президент. Хайде, леко!…

И понеже стана ясно, че няма да гласувам за Фандъкова, въпросът за кого ще гласувам и дали ще гласувам продължава да виси със страшна сила. Ако реша да гласувам, за да повдигна малко от малко избирателната активност, вероятно ще гласувам за Теодор Дечев. Познавам го. Умен човек е, зам. министър в синьо правителство, блогър не на последно място. Знам, че няма да стане кмет, но нека поне името му да се завърти по достоен начин в политическото публично пространство. Това може да се окаже началото на добра политическа кариера, която по-късно да даде добри резултати. Ще гласувам за него, макар че съм дълбоко несъгласен с една фундаментална част от платформата му. Не само несъгласен, но и омерзен, защото в нея съзирам не толкова автентична политическа визия, колкото опит за евтин флирт с един определен сегмент от целевата електорална група. Става дума за идеята му да се въведат в собственост на земята притежателите на панелните апартаменти, построени върху нея. Първо, това не е добре за тях, защото единствената реална промяна, която те ще усетят е, че ще започнат да плащат повече данъци. После, нека да сметнем какво точно ще получат. Да си представим един блок от 25 етажа, построен на около 700 кв. м земя. Има такъв блок точно на разклона за летището и „Младост” и той далеч не е типична „китайска стена”. Да речем, че този блок има по пет апартамента на етаж и всеки от тези апартаменти е с площ средно 100 квадрата, тоест 500 квадрата жилищна площ на етаж и още 200 за общи части. 25 етажа по 5 апартамента прави 125 апартамента или иначе казано 125 субекта на собственост при положение, че всеки апартамент е само на един собственик, а не на трима братя и две сестри. Да разделим 700-те квадрата земя на 125 собственика, за да видим какво се пада на всеки от тях. На всеки горд собственик на недвижимо имущество се падат по 5,6 кв.м земя и, повтарям, това не е в „китайска стена” и е само при един собственик на апартамент. Ще дойде ден панелката да трябва да се събори, защото панелките си имат ограничен живот. Какво ще правят тогава собствениците? Всеки ще си построи шахта на 5 квадрата площ? Или ще се разберат да си построят нещо заедно на общата площ? Нали се досещате как постигат съгласие 125 горди собственика, всеки от които си мисли, че всеки от останалите иска да го прецака… Извинявам се за отклонението.

И така: да гласувам или не? Туй е въпросът. Дали е по-достойно да понасям стрелите на свирепата съдба, или обнажил меч, да се опълча срещу море от мъки и в таз битка да ги зачеркна всички?….. Не знам.

Седя над чаша уиски и чакам да стане време за обяд. Всеки ден тези часове са мъчителни и тласкат човека към размисъл. Уискито е The Glenrothes Select Reserve с не много лед, за да не се разводни торфения аромат с лек нюанс на ванилия, а размислите се въртят около умората от промените и ежедневните изненади. Аз съм стар човек, годините навяха сребро в брадата ми и с все по-голямо неудовлетворение посрещам новостите, които ме предизвикват да ги осмислям и да градя сценарии за взаимодействие с тях. Може да се каже, че ме обзема консерватизмът на зрялата възраст и от него няма да мога да се опазя, както се опазих от левичарството на младостта.

Макар че в своето политическо мислене и поведение съм по-скоро прагматик и подкрепям всяко , независимо чие действие, което води към цели, които според мен са полезни и правилни, винаги съм симпатизирал на синята идея. Може би защото през годините повечето действия, които одобрявам, са били предприемани именно от сините – реституцията, приватизацията, евроатлантическата ориентация, валутния борд. Пък и онтологически аз принадлежа към хората, които създадоха СДС (университетски преподаватели, интелигенция), макар никога да не съм бил активист, какъвто никога няма и да бъда.

Затова сега си казвам: нещо не е наред, хармонията някак убягва и дразни стаеният консерватор, като му вгорчава сутрешното уиски. Някак не мога да видя Синята коалиция и ГЕРБ в един организъм. Безспорно ГЕРБ беше единственото възможно решение и заслужено получи доверието, на което се радва. Безспорно още в началото на управлението си ГЕРБ дава категорични сигнали, че ще управлява по начина, по който се очаква от него и че поне на първо време няма да се отклони от предизборните си намерения. При това положение на Сините не им остава нищо друго, освен да го подкрепят в усилията му, защото и те искат да се прави това, което се прави и което се прави не без заслугата на тяхното управленско наследство и на политическия фундамент на тяхната програма и идеология. Но достатъчно ли е това за тях, добро и полезно ли е за тях?

Обикновено като се каже „а”, хората очакват да се каже и „б”. Като видят малко дясно, хората искат да видят още повече дясно, истинско дясно с адекватни основи в обществото и политически субекти, способни да го развиват в полза на всички. В този смисъл, мисля, че в България е време за сериозен консерватизъм. Консерватизмът е разположен не толкова по оста на качественото разграничаване между политическите субекти, колкото в парадигмата на нравствените категории на обществата. Както Левски е иконата на републиката в нейния антично римски смисъл на законност, справедливост и просперитет, така Петко Славейков е патриархът на българския консерватизъм. Възраждането на българската нация не е станало по горите покрай хайдушките чевермета, а е станало в Цариград в сърцата и умовете на духовните ни реформатори, колкото и да са ни убеждавали в противното през последния половин век след 1944 година. 

И така, сипвам си още една капка уиски, защото е рано за обяд, и се питам: какво ще стане, ако Синята коалиция осмисли членството си в ЕНП и се преориентира към европейските консерватори, напускайки т.нар. „ЕНП формат” в нашия парламент? Няма ли това да е добре за всички? Евроконсерваторите ще получат повече гласове в европарламента. Освен това ще получат и по-авторитетно представителство в България, което вече няма да се осъществява единствено от земеделеца Яне Янев. Синята коалиция и РЗС ще направят нова парламентарна група и ще започнат да следват нов, по-ясно дефиниран политически курс, както в национален, така и в европейски план. Сините ще добият по-ясна и по-интересна физиономия, защото истинското дясно е консерватизмът, а истинските десни в България са те. Ще получат и по-широка перспектива за развитие, защото иманентно ще станат субектът, който ще трябва да направи следващата крачка напред в правилната посока, когато дойде време политическият проект на ГЕРБ да се изчерпи и налице да се появи необходимостта от смяна с нещо ново, което ще продължи започнатото. С други думи, напускайки формата на ЕНП и създавайки силна консервативна група с РЗС (която съвсем скоро безспорно ще бъде доминирана от тях, а не от РЗС) Сините ще се спасят от опасността да поемат негативи от управление, което не е тяхно, и второ, не по-малко важно, ако им се наложи да гласуват „против” някое предложение на управляващите, никой няма да може да ги обвини, че гласуват заедно с БСП и ДПС, защото те ще представляват друга, качествено различна и противоположна по политическата си ориентация парламентарна опозиция. Да, мисля, че идеята Сините да станат консерватори не е лоша.

И тъй като вече стана време за обяд, а аз съм толкова консервативно настроен, че не мога да си позволя да пропускам такива мероприятия, особено когато в тях участват верни другари, оставям изложените по-горе мисли да отлежат и отивам да сложа нашийника на кучето. Първо ще минем през градинката на „Св. Георги”, а после ще седнем в градината на бирария „Ники”, за да видим какво са сготвили днес. А мислите нека отлежават като добро малцово уиски – нито много, нито малко, а точно колкото трябва в поне два вида дъбови бъчви, едните от които да са бъчви от шери, купени на старо от тъпите американци, които си мислят, че вече нищо не става от тях.

Наздраве:

Стамболов