Не питате когото трябва, г-н премиер

Министър-председателят вчера поиска вот на доверие от депутатите си и го получи. Министър-председателят вчера попита сам себе си дали си вярва и сам си отговори: „Вярвам си”. Това „Вярвам си” обещава да се превърне в крилата фраза, която ще засенчи историческото „Вервайте ми” и затова може би по-подходящото заглавие за текста, който четете, би било „Вярвате ли си, г-н премиер?”, а не „Не питате когото трябва…” и прочие. Но аз, като изкушен от текстовете и техните заглавия литератор, отговорно си давам сметка за насмешливо-негативното звучене на израза „вярваш ли си” и няма да озаглавя написаното по този начин, най-малкото за да не ме изкарат окончателно враг на Бойко Борисов, какъвто аз, Бог ми е свидетел, изобщо не съм. Аз съм само един блуждаещ и невпрегнат в полза на обществото ум. Аз съм само един десен опозиционер в лява държава, който търси къде да се прислони идеологически и който търси представителство чрез някоя официална политическа структура, която да изрази с езика на управлението неговото дясно опозиционерство. И понеже виждам такъв изразител най-малко в лицето на ГЕРБ при все тътена от биенето в гърдите, че е дясна партия, аз го критикувам и продължавам да търся. Но нека ограничим разсъжденията си, поне на този етап, до вота на доверие.

Да се поиска вот на доверие от парламента за цялостната политика на правителството е може би правилен и умен ход от страна на премиера. С него той казва: „Независимо от атаките към мен, държавата иска именно аз да я управлявам и го заявява чрез най-важната от институциите си – Народното събрание”. Вместо това можеше да каже нещо много по-просто, например: „Да, гласът от записите е моят глас и да, аз казах тези неща” или пък: „Не, гласът не е моят и не съм казвал това”, но да не навлизаме в тази тема, защото тя е отвратителна както за набедените, така и за набеждаващите. Наистина, ходът с искането на вот на доверие е умен и правилен, но не е честен и принципен. Каква е логиката му: „След две години управление нещата се промениха, управляващите се промениха и затова е необходимо да се препотвърди доверието към тях. Напоследък се изнесоха доста компрометиращи материали, които разколебават доверието на обществото към управлението и това е още една причина доверието да се препотвърди”. Аз поне не се сещам за други логически причини да се поиска вот на доверие (не обсъждам техническите и политическите причини, защото те са много повече).   Дотук добре, но препотвърждаването не се иска от когото трябва. За разлика от управлението, парламентът не се е променил за тези две години. Той си е такъв, какъвто го направи гласът на избирателите през 2009. Разпределението на депутатите е същото – само РЗС е смъртно обидено от неосъществените си мечти за властта, но за тяхно голямо съжаление тази им обида не трогва никого. Следователно да се иска одобрение от този парламент значи предварително да се знае, че такова ще бъде получено от страна на мнозинството, съставено от депутатите на ГЕРБ и симбиотите им от Атака (Като Джаба и малкото изродче на рамото му от Star Wars, помните ли?). Това е все едно ако мой клиент ми каже, че не ми вярва вече, аз да събера хората от фирмата си и да им поискам доверие, за да му натрия носа.

Ако премиерът наистина искаше обективна оценка за управлението си и ако наистина е узрял до благородната идея да мине през ритуал на пречистване, преди да продължи с втората половина от мандата си, редно е да се допита не до собствените си депутати, а до избирателите. Не вот на доверие от парламента трябва да поиска, а да подаде оставката на правителството и да предизвика нови парламентарни избори (има как да го направи с влиянието си в този парламент). Да се яви на нови парламентарни избори и ако ги спечели, както му се кълнат социолозите, да състави ново правителство с нови хора. Сигурен съм, че ГЕРБ ще спечели изборите, макар и не така убедително както предния път, така че г-н Борисов няма от какво да се притеснява. Поради по-слабото си представяне ГЕРБ ще е принуден да раздели властта с други политически формации – нещо, което не направи първия път и сега страда от това. Бойко Борисов пак ще е премиер, но ключовите министерства трябва да се дадат на по-малките коалиционни партньори. Така и изкушенията и отговорностите ще са по-малки, а контролът си остава същият. Не само в кабинета, но и на всички нива на властта трябва да бъдат привлечени хора от предишни правителства, които знаят какво има да се прави и знаят как трябва да се направи, защото една от големите беди през последните години е, че всеки, който вземе властта, си мисли, че да се управлява държава е много лесно. Ето това е. Така трябва да мислят професионалните политици – стари и новопрохождащи, ако имат някаква макар и съвсем зачатъчна стратегическа визия за развитието на българското общество. А такава визия би трябвало да имат, ако не от друго, поне от инстинкт за самосъхранение, защото едно мъртво и разорено общество няма да може да ги издържа в качеството им на професионални политици… Господи! Какви скучни и сериозни неща съм принуден да пиша!…

***

Горния текст (без уводния абзац) написах още във вторник, когато на партийно събрание на ГЕРБ се реши, че кабинетът ще иска вот на доверие. Забавих неговото публикуване, за да може да излезе първо в пресата. Правя това уточнение, защото при обсъждането на вота в парламента Сергей Станишев защити абсолютно същата теза – че при съмнение за правителствената политика, доверие трябва да се потърси не от парламентарното мнозинство, гласувало за правителството, а от избирателите. Не казвам, че се е вдъхновил от мен, но искам да се разбере добре, че и аз не съм се вдъхновил от него. Виждате ли в каква абсурдна ситуация сме поставени ние, свободните десни опозиционери! Да защитаваме със социалистите едни и същи тези. Това, разбира се, не е приятно, но не е и учудващо. И бушменът, и ескимосът виждат една и съща луна и изказват едно и също мнение за нея, без от това бушменът да става по-малко бушмен, нито ескимосът – по-малко ескимос. За  съжаление, не на това мнение са в Синята коалиция. Там сякаш изпитват див ужас да не би някой да ги заподозре, че мислят като лявата опозиция и гласуват като нея. Именно затова гласуваха „въздържали се”, с което ме натъжиха и ме накараха да се почувствам съвсем самотен десен опозиционер. Какво значи „въздържал се”? Питат те примерно: „Женен ли си?”, а ти започваш да се потриваш, да се сучеш и накрая отговаряш мънкайки: „Не съм нито женен, нито неженен. Аз съм въздържал се”. Ако те попитат „Крилце или кълка?” и ти отговориш „въздържал се”, със сигурност няма да получиш нито крилце, нито кълка. Сигурно в синята коалиция си мислят, че ако се изпълни сценарият ГЕРБ да повтори един ден мандата си с по-малко депутати в парламента, най-сетне ще се обърне за помощ и съдействие към тях, за което ще им отстъпи и част от властта. Сигурно е така. Сигурно, ако Синята коалиция иска да се случи това, в момента постъпва съвсем правилно. Обаче недоволството към некомпетентното и безцелно управление на ГЕРБ рано или късно ще се трансформира в отрицателен вот и този вот ще се насочи и към онези, които сега подкрепят мнозинството и дори към онези, които не се разграничават достатъчно ясно от него. Ако СК не се определи категорично като опозиция, ще понесе последиците на електоралния отлив, включително и в лицето на самотните десни опозиционери като мен. Разбирам и другото съображение – от ГЕРБ се иска да води определена политика, да извърши конкретни неща и докато води тази политика и върши тези неща трябва да бъде подкрепян. Когато не я води и не ги върши – да бъде наказван. Но що за наказание е да гласуваш „въздържал се” в един предизвестен вот. Резултатът е абсолютно същият, какъвто би бил, ако гласуваш „против”, само че с „въздържал се” размиваш контурите на безличната си физиономия, а с „против” поне заявяваш кой си. Има въпроси, на които има само два възможни отговора – „да” или „не”. Да продължили кабинетът да управлява по този начин – ДА. Или: да продължи ли кабинетът да управлява по този начин – НЕ.  „Въздържал се” значи „нямам мнение” – поне така го разбират хората и не желаят да им се обяснява, че не са прави. И НДСВ влезе в тройната коалиция по съвсем разумни и целесъобразни причини, но никой не им го призна и сега са маргинален клуб за политически спомени. Ако Синята коалиция допусне това да се случи с нея, а то ще се случи, ако продължават в същия дух, ГЕРБ наистина ще има основание да предявява претенции за дясното пространство, ако не като идеи, то поне като електорална подкрепа, и никой няма да има право да каже нищо. Напротив, ако Синята коалиция се обяви като непримирима опозиция на сегашното управление, ще спечели подкрепата на всички, които са недоволни от ГЕРБ, но не биха се обърнали към БСП или ДПС. А това, струва ми се, въобще не са малко хора. В България, а може би и навсякъде по света, решаващи не са твърдите електорати. У нас са решаващи онези между 30 и 40 процента от гласоподавателите, които при всеки следващи избори или гласуват за някой нов избраник, или не гласуват въобще. Ето тези гласове решават съдбата на българското управление и за тях трябва да е борбата. Иначе синята бабичка или червената бабичка (казвам го с любов и усмивка, като имам предвид твърдите електорати на партиите) ще гласуват в синьо и червено независимо от качеството и стойността на кампаниите, с които ще ги облъчат. В този смисъл усилията трябва да са насочени не към тях, а към онези 30-40% променливи и негласуващи. Как Синята коалиция ще надвиши броя на сигурните си гласове с „въздържал се” по всички въпроси, които изискват гръмко и ясно „против”! Няма да привлекат към себе си нито гласове от ГЕРБ, защото който иска да гласува за ГЕРБ, ще гласува за ГЕРБ, а не за някой си, който великодушно и интелигентно го подкрепя, нито пък гласовете на колебаещите се противници на ГЕРБ, защото и те няма да гласуват за някой, който великодушно и интелигентно подкрепя ГЕРБ, против когото те са. Ще гласуват или за БСП, или, ако ги е гнус, няма да гласуват въобще. Така че какво се печели с това „въздържал се”?! Може би от гледна точка на политическото оцеляване на Синята коалиция това е правилното поведение, но аз не съм гласувал за тях, за да оцеляват политически, а за да изразяват моето мнение. Идеалният политик и в частност народен представител е онзи, който се държи, както бих се държал на негово място аз, който съм го изпратил да ме представлява. А ако при гласуването на вота на доверие в парламента бях аз, определено щях да гласувам „против”. Тогава за какво представителство става въпрос и за изразяването на какви обществени интереси. Ще го кажа за последен път. Аз искам дясно управление. Искам България да е капиталистическа страна, каквато е била през 20-те и 30-те години на ХХ век, когато е давала заеми на страни като Германия. Искам в управлението да влизат интелигентни, образовани и културни хора, по възможност с произход, различен от работническо-селски и лумпен-пролетарски. Искам възраждането на елементарни, но много важни ценности като чест, доблест и достойнство. Искам възраждането на националната гордост в отношенията ни с другите нации и тази гордост да бъде фундамент на външната ни политика. Искам да се създават блага, а не да се преразпределят и крадат. Който ми предложи такава политика, той ще спечели моята самотна дясно опозиционерска душа.

Tags: , , , , , , ,

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 191 other followers: