Бяхме станали от масата си в „Капитан Дрейк” и бавно се изнасяхме по посока на ресторант „Корона”. В „Капитан Дрейк” изпихме по няколко аперитива, докато чакахме Батко да пристигне от Поручик Чунчево. Бяхме базирали щаб-квартирата си в хотел „Мистрал” в Балчик. Всяка година прекарвахме поне по един майски уикенд в този град, не защото беше далеч, а защото нашият приятел Миро държеше там яхтата си. Този път обаче Миро беше отплавал нанякъде, но ние нямахме право да му се сърдим, защото никой от нас не си беше направил труда да го предупреди, че ще пристигнем.
В лобито на „Мистрал“ по-рано същия следобед с Милен, Теодор и Хер Дидев изпихме по няколко аперитива в климатизираната притома на лоби-бара, кротко разтворили лаптопите и небрежно ровичкайки в световната мрежа. Когато от рецепцията потвърдиха резервацията ни, ние с въздишка се качихме в джипа на Батко, паркиран по средата на пешеходната алея пред хотела, и се отправихме към „Корона“, до който, впрочем, се стигаше за десетина минути пеш.
Изнасяхме се бавно и внимателно от страх както да не прегазим някое младо разхождащо се семейство, така и да не изтрезнеем по пътя, което щеше да означава, че на вечеря ще седнем с лек махмурлук и ще трябва да започваме всичко отначало. Все от този страх Батко час по час пускаше в обращение плоска половинка черен Johnnie Walker, каквато винаги държеше в шофьорската врата на колата, защото се страхуваше от острите завои и не можеше да влиза в тях с голяма скорост, когато е трезвен.
– Узо, тарама и препечени филийки – поръча Батко, когато се настанихме в “Корона”.
– Колко – тъпо попита келнерът.
Батко направи компромис с принципите си и се обърна, за да го удостои с поглед:
– Какво „колко”?
– Колко узо, колко тарама и колко филийки.
– Много – кресна Батко и отново му обърна гръб.
С присъщата си мекота Хер Дидев уточни количествата и келнерът се отдалечи, псувайки на ум София и всичко произтичащо оттам. Аз пък захлопнах менюто с разочарованието на читател на криминален роман, който знае кой е убиецът, и с прискърбие установих, че ресторант „Корона” вече не е това, което беше, макар че никога не е бил кой знае какво.
– Голям майтап – сложи Батко останките от уискито по средата на масата. – на олимпиадата някаква лекоатлетка от Близкия Изток тичала по фередже и шалвари.
– Не е тичала, а е бягала – педантично го поправи Хер Дидев.
– Ти – присмя му се Теодор – още малко ще я изкараш бежанка…
– А плувците плуват ли или плават? – попита Милен.
– Плават корабите – обясних аз като най-вещ лингвист. – Плувците плуват и затова ги наричат плувци, а не плавци.
– Тогава корабите, които плават, защо не ги наричат плавци?
– И още нещо – добави Теодор: – плувкините от Близкия Изток с фереджета ли плават?
– Плуват, не плават!
– Стига!!! – удари Батко с юмрук по масата и приборите издрънчаха. Когато всички затихнаха, продължи: – Това на атлетката не е било точно фередже и шалвари, а някакъв специално конструиран за мюсюлманки екип, който бил покривал главата и не очертавал съвсем категорично задника, запазвайки при това някаква аеродинамичност.
– Вместо да ги разстрелят… – започна да развива Милен своето виждане за участието на фундаменталистите в олимпийското движение, но после се отказа, понеже се появи келнерът с узото, тарамата и филийките. Поръчахме му някакви безрадостни миди, за които се твърдеше, че са от ферма, и го пратихме да се труди.
– Най-красивото на олимпизма е възможността, която той дава на цивилизациите да общуват помежду си – натрапи ни позитивизма си Хер Дидев.
– Абе, Хер Дидев! – сложи ръка на рамото му Милен. – Най-красивото на олимпизма е далаверата. Я питай Батето дали му дреме за цивилизациите!
– Плюс това – добави Теодор, – олимпийските игри са древногръцки. Това не е ли цивилизация?
– Тогава атлетите са се състезавали по пишки – каза Батко, който е наясно с античността.
– От голите пишки до фереджетата: ето това е израждане и деградация.
– А може би е еволюция. Прогрес…
– И все пак – продължаваше да упорства Хер Дидев, – аз мисля, че всички цивилизации са еднакво качествени и трябва да се уважават.
– Виж сега – без да иска сипа в уискито си узо Батко, но това не го накара да се чувства нещастен, напротив, – Ще те попитам нещо: премиерът на Япония ли се облича в костюм или премиерът на Англия се облича в кимоно? Помисли и пак ще си говорим за цивилизации. А оная атлетка, като не може да тича по голи кълки, да си седи там в харема! Хем тръгнали по плажове и стъргала, хем си крият пиргите! С нея ли ще се съобразяваме? Ето, аз съм расист. Както тя е мюсюлманка, аз съм расист и моите убеждения ми забраняват да тичам по една писта с представители на непълноценни раси. Да се махат всякакви там негри и прочие!
– Е, то така става много лесно. Май всички рекорди в бягането са на негри.
– Дай тогава да пуснем и коне!
– Е, Батко, не се ли увличаш?
– Защо? Във всеки човек живеят едновременно много личности. Нормално е някои от тях да са расисти.
Батко замълча и се намръщи. Намръщи се и се замисли. Замисли се за това, че колкото и да е хубаво да се пие узо, рано или късно пак ти се допива уиски. Повика келнерът и го накара да проучи с какво разполага мизерният им бар и когато сред просташките петгодишни бълвочи от рода на Ballantine’s, Passport и Teacher’s се очерта бутилка някакъв що-годе приемлив Dimple (Pinch) 15 years blended, Батко немедлено я поръча.
– И една бира! Малък Heineken… Добре, де! Щом не може да сме расисти, ще си основем църква, която да ни забранява да плащаме сметки в заведенията. Изобщо ще ни забранява да даваме пари. Ще ни позволява само да взимаме.
– И ако някой ни накара да плащаме, ще наруши правото ни на религиозно самоопределение!
– Именно!
– Пък който иска нека да тича по шалвари и фередже!
– Това нас не ни засяга. За нас важно е духовното.
– Ом-м-м-м-м… – басово завибрира Батко, опитвайки се да съчетае персоналните си вибрации с вибрациите на вселената, но келнерът изглежда го разбра погрешно и му донесе още една бира.