Ако не сте чели…
„Пленник на тишината”
от Валерий Панюшкин
С думите „Ако е рекъл Господ, скоро ще се видим…” завършва последното писмо от Ходорковски до Путин, написано в затвора преди да го преместят в лагера, където излежава присъдата си и сега. С тези думи завършва и книгата на Валерий Панюшкин „Пленник на тишината”. Фразата е двусмислена и не се разбира дали Ходорковски вярва, че скоро ще бъде освободен и ще се върне в света на Путин, или пък намеква, че не е далеч времето, когато Путин ще бъде вкаран в затвора и ще се срещнат там. Но което и от двете да е, човек остава с впечатление, че последният сблъсък между двамата тепърва ще се състои.
Книгата е написана, ако не по инициатива и пряка поръчка на Ходорковски, то с неговото официално одобрение, дотолкова официално, че самият той е носител на правата върху нея наред с автора й. В което, разбира се, няма нищо лошо, защото и Ходорковски, както и хората, които го подкрепят, вярвайки, че извършеното срещу него е брутално и несправедливо, имат право да предложат на публиката и своята гледна точка, макар и в незначителен тираж в сравнение с поръчковите „документални” филми, излъчвани многократно под давление на Кремъл в най-гледаните часове на централните телевизии.
„Пленник на тишината” е написана през 2006 г. след задълбочено проучване на процесите в Русия през 90-те и операциите на Ходорковски, които го довеждат до придобиването на ЮКОС и превръщането й в най-голямата петролна компания на Русия. В процеса на работата си Панюшкин се среща със семейството и адвокатите на Ходорковски, с журналисти, ангажирани от властта в кампанията срещу него, както и с опозиционни политици, щедро финансирани от Ходорковски. „Голяма част от текста – пише Панюшкин в блога си години по-късно– се състои от мои въпроси, които му задавам писмено, и от негови отговори, които той ми връща. Усещането е много странно, когато не знаеш кой точно ги пише, защото току-виж се оказало, че някой офицер в затвора седи и пише тези отговори. Странно беше и чувството вече на процеса, когато отидох на заседанието на съда и си помахахме с ръка – той от стъклената клетка, а аз… Някак успяхме да се познаем един друг и сякаш той се зарадва да ме види”.
Валерий Панюшкин е интелигентен руски журналист, роден в Петербург, но живее и работи в Москва. Както казват, той е от онези журналисти, заради които уважават вестниците дори и онези хора, които по принцип не ги четат. По образование е театровед, работил е 10 години в Издателска къща „КомерсантЪ”, в списания, телевизионни и радио програми. Страстта му обаче е да изучава флорентинските празници от ХV век и смята, че е единственият руснак, който се интересува от това. Твърди, че журналистиката е проста професия, която може да бъде обяснена цялата на всекиго за не повече от час и половина – точно както и шофирането на автомобил може да бъде обяснено за час. Останалото е въпрос на практика и „летателни” часове. Обича да пише за политика, но намира все по-малко смисъл да прави това както в казионните, така и в опозиционните медии.
Помня, че преди близо 10 години, когато нашумя случаят с Ходорковски и ЮКОС в Русия, а и по целия свят, медиите ни оставиха с впечатление, че крупен, немислим за нас по мащабите си олигарх е прекалил и държавата го е сложила на място. Тогава в случая виждахме стопанска, дори криминална интрига, но не и политическа. Дори не се замисляхме, че той може да има и политически измерения, макар че беше съвсем естествено и логично да го допуснем. Книгата „Пленник на тишината” разказва за сблъсъка между Михаил Ходорковски и Владимир Путин. Според автора единият олицетворява желанието за реформиране на руското общество по модела на западните либерални демокрации, каквато беше тенденцията в Русия през 90-те години и управлението на Елцин, докато другият е олицетворение на желязната власт на Кремъл и носталгията по СССР и социализма, носталгия търсеща начин да изкристализира в нова форма на авторитаризъм във вътрешната и империализъм във външната политика. През януари 2003 г. Ходорковски прави пред Путин в Кремъл кратка презентация – той обичал да се изразява подредено чрез мултимедийни презентации. Тя била за състоянието на корупцията в Русия. Тази презентация става формалният повод за последвалата саморазправа на режима с него, защото Ходорковски има дързостта да твърди, че Русия не само е една много корумпирана страна, но това е така с благословията на властта, която може но не иска да се справи с корупцията. Причините обаче са по-дълбоки и по-отдавнашни от деветте екрана на кратичката презентация. Мнозина ги отдават на страха на Путин, насаден от негови анализатори, които пишат сценария как Ходорковски е впрегнал могъщия си икономически и финансов ресурс, за да превземе властта, купувайки депутати, чрез които да промени конституцията в посока на ограничаване на правомощията на президента за сметка на тези на парламента и правителството и тогава самият той да стане премиер с реална власт. Тезата на автора обаче е друга. Според него Ходорковски и най-приближените му съмишленици и партньори организират своего рода заговор, насочен към смяната на обществения строй „и е глупаво да се мисли, че Кремъл не забелязва заговора”. За осъществяването на този „заговор” Ходорковски развива успешни програми в няколко важни направления: превръщането на ЮКОС в мощна компания от западен тип с прозрачно и компетентно управление, което е част от похода му срещу корупцията в държавата; финансиране на опозицията в името на плурализма; възпитаване на ново поколение граждани и развиване на хуманитарната наука. Дори само финансирането на опозицията е достатъчно да раздразни иначе хладнокръвния бивш вербовчик от КГБ Владимир Путин, който дори има разговор с Ходорковски на тази тема. На този разговор Ходорковски най-невинно го пита не може ли човек в една свободна страна да финансира със собствените си пари опозицията, на което Путин най-лицемерно му отговаря, че може. Друг е въпросът, че финансирането на опозицията завършва трагикомично и много поучително за нас в България. Ходорковски залага на два коня – на „Яблоко” на Явлински и на СДС (само че в техния случай това значи „Съюз на десните сили”) на Чубайс. Вместо обаче всяка от тези партии да употреби парите на олигарха, за да влезе в парламента, те и двете ги инвестират в жестока война помежду си и никакви призиви за обединение не са в състояние да ги вразумят. Накрая и двете формации не успяват да влязат в поредния парламент. С това сякаш умира и проекта на Ходорковски, неговият „заговор” за смяна на обществения строй и превръщането на Русия в западна страна, свободна от хватката на Путин и КГБ. Не умира обаче отмъщението на президента. След опит за превземана на ЮКОС отвътре чрез сливане със Сибнефт на Абрамович и след ареста на близкия му приятел и съдружник Платон Лебедев, идва ред и на самия Ходорковски. Започва процес, обвиненията в който са съвсем различни от обвиненията в медиите. Започва и мощна пропаганда по всички канали на обществената комуникация. В резултат има присъда и Ходорковски е въдворен в лагер в Сибир, а отскоро е преместен в лагер в северната област Карелия, сравнително недалеч от Петербург и Москва. Пресслужбата му обаче продължава да работи активно и компетентно през годините, а последният коментар в официалния му сайт (30 декември 2011) беше новогодишно пожелание от някакъв човек и гласеше: „Уважаеми Михаил и Платон, през настъпващата година бъдете много внимателни. Освобождението ще се състои, но нашите чиновници са способни на всичко. Те разбират, че Вие сте предводител на демократичните сили и на цялата опозиция. Пожелавам ви здраве и търпение”.
След последните избори в Русия, резултатите от тях и последвалите ги масови протести, можем да очакваме, че ще чуем още от Ходорковски и за него. И понеже, колкото и да ни е неприятно да си го признаем, случващото се в Русия има силно отражение върху случващото се в България, ще продължим да следим тази далеч неприключила тема. Книгата можете да си изтеглите оттук.
