В сряда законът за предучилищното и училищното образование беше приет на второ четене и това е добре, защото най-сетне прилича на някаква реформа в този сектор, който за всички партии е толкова важен, че чак сълзи избиват в очите им, когато говорят за него. От образованието зависи всичко. Неграмотните днес гимназисти стават неграмотни студенти, които утре ще бъдат учители на следващото поколение гимназисти, на които предстои да станат студенти и учители. Останаха ли достатъчно образовани хора да пресметнат след колко поколения ще бъдем нечленоразделни? Тази задача не изисква математически гений, даже не и талант, защото поколенията са по-малко от пръстите на двете ръце, а на пръсти са смятали даже и пещерните хора. Ако една образователна система чрез нескопосаност, изостаналост, корумпираност и некадърност на кадрите, ангажирани в нея, след всеки следващ цикъл произвежда все по-некачествена продукция, то съвсем скоро тази продукция няма да става и за миене на чинии в нормалните страни и ще има мозък само колкото да се ориентира на коя социална система да висне.
Законът е голям 134 страници и е пълен с нови и интересни неща. Някои от тях са безспорни, други са спорни. Някои са смешни, а някои, може би – зловещи. Можем да ги оклюкарим всички – и мобилните телефони, и глобите, и двата инспектората, и броя на учебниците, и обществените съвети, и домашните ученици, етапите на образованието, отсъствието и присъствието на оценки и какво ли не, – но ще стане дълго. Мисля, че е достатъчно да погледнем само една от темите, по които спориха политическите опоненти, за да усетим драматизма и богатството на ситуацията. Това е темата за „парите следват ученика“. Тя породи две тези. Тези две тези поставят един изключително интересен въпрос, върху който вече наистина си заслужава да се разсъждава.
Първата теза е следната: парите да следват ученика е добре, защото така е справедливо. Всички плащаме данъци, дори и тези, чиито деца учат в частни училища. Следователно, държавата трябва да се отнася с грижа и към тях като към редовни данъкоплатци, често даже несъизмеримо по-редовни от други, които имат по-разкрепостено отношение към училището и към необходимостта то да бъде посещавано от техните деца. Когато държавата подкрепи елитните частни училища, те ще могат да си позволят от своя страна да подкрепят образованието на бедни, но талантливи и обещаващи деца. И трудолюбиви. И амбициозни, също. В частните училища работят по-кадърни учители (Сори!), защото им плащат по-добре. Там базата е по-добра, по-добър е и образователният процес. Ако бюджетът за образование бъде разпределен справедливо между държавните и частните училища на принципа „парите следват ученика“, то образованието в качествените училища ще стане още по-качествено, откъдето по-качествена ще стане и продукцията им. Техните възпитаници ще бъдат по-конкурентоспособни, ще намерят реализация в сектори с висока принадена стойност и в крайна сметка ще се превърнат в активни членове на обществото и добри данъкоплатци, стълб на социалната система, на която чакат други хора, които не са имали късмета да станат толкова образовани и конкурентоспособни.
Втората теза. Парите да следват ученик е зле, защото така е несправедливо. Както казаха защитници на тази теза – парите следват богатия ученик, тоест пари при пари отиват. Лютви Местан се загрижи какво ще стане с онези, които отпадат след седми клас, а Янаки Стоилов попита дали в закона за образованието не се предвиждат безплатни дрехи. Очевидно и двамата са на мнение, че новият закон задълбочава социалното неравенство. Не е правилно парите да следват ученика, защото така много нови ученици ще имат възможност за избор, каквато преди не са имали. Избирайки по-привлекателни училища, те ще обрекат на гибел по-непривлекателните, в т.ч. училищата в малките общини. За да бъдат в крак с времето и по-специално с принципа „парите следват ученика“, западащите училища ще се видят принудени да записват „мъртви души“, от които няма да изискват присъствие в час, на които никога няма да пишат двойка в дневника, нито пък ще ги изключат за неизвинени отсъствия, защото парите ще престанат да ги следват, ще закрият училището и директорката, учителката и парнаджията ще останат без работа. Според защитниците на втората теза, училището, освен образователна, има също и възпитателна и социална функция. Ако закрием училищата в малките общини, ще лишим много деца от практически единствената среда, в която могат да се социализират и да се научат на морал и отговорност към обществото. Затова такива училища трябва да съществуват, дори да раздават безплатна храна и дрехи, с които да привличат деца, за де не се окажат утре тези деца в други, по-неприятни институции, където, на всичкото отгоре, издръжката им ще бъде по-скъпа за данъкоплатците.
Ето така, от тези две тези се оформя и нашата дилема. Какво образование искаме: А) Такова, което става от ден на ден, от година на година все по-качествено и все по-съизмеримо с образованието в най-развитите общества, което произвежда конкурентоспособни кадри и възпитава пълноценни личности, развити нравствено и културно, но пък по-малко на брой, един истински елит; Б) Образование, което стига до всички, макар и в по-скромни измерения, което прави всеки един гражданин достатъчно грамотен, за да участва активно и с разбиране в политическия процес, достатъчно сръчен, за да прехранва себе си и семейството си, достатъчно отговорен, за да приема за редно да участва в създаването на общественото благо и, в крайна сметка, достатъчно морален, за да различава добро от зло. Ако изберем „А“, един ден ще имаме забележителен елит, но той или няма да остане тук, или, ако остане, ще изнемогва и няма да може да изхрани все по-многобройната армия от люде, неспособни да се грижат за себе си и да се издържат. Колкото и елитен да е, колкото и много да печели и колкото и огромни данъци да му съдират. Ако изберем „Б“, всеки ще можа да изрецитира азбуката и „Аз съм българче“, всеки ще знае кой е Хан Аспарух, а много хора сигурно ще знаят даже кой е и Отец Паисий. Но те няма да са способни да произведат нещо, независимо в материалната или духовната сфера, което някой друг да пожелае да купи. И пак ще клекнат да чакат на заеми и помощи.
Тогава? Е, близко е до ума и на не най-образованите, че ни е необходим трети вариант, който можем да представим като А+Б. Нуждаем се спешно и от качествен елит (макар нашият народ да мрази елитите и в червата), и от повсеместна минимална образованост, но като под минимална разбираме един наистина санитарен минимум, който гарантира поне елементарна адекватност. Как да стане това? Няма ли да се окаже, че бюджетът за образование позволява или само едното, или само другото? Ами, ако се окаже, то тогава е необходимо да се удвои бюджетът. Просто решение, нали? Обаче, ще кажат експертите по политики в образованието, няма смисъл да се наливат пари в нереформиран сектор, защото те потъват като в каца без дъно и резултатът е абсолютно никакъв. Ами, реформирайте го, бе! От 20 години всички се заканвате! Хората трябва да бъдат образовани, за да могат да са критични. На необразования човек можеш да говориш всякакви щуротии и той пак ще те гледа със зяпнала уста и големи като на дете очи. А дали пък не е именно това идеята? Ако е така, то е изключително грозно и нечестно. За да не бъде, всички, абсолютно всички трябва да покрият едно адекватно ниво на образованост. Заедно с това трябва да се развие и творческият елит на нацията, от който да не се срамуваме, да не го мразим и да не го обвиняваме за всичките си беди. Такава е била националната ни визия през втората половина на 19 век. Тогава хората са проявили достатъчно мъдрост и отговорност да поемат по пътя към целта. Резултатите са били налице след 60-70 години, тоест след три поколения. И днес не трябва да очакваме плодове по-рано, ако проявим добрата воля да започнем да реформираме образованието си сега. Не са нужни революции, които да предизвикат бурни аплодисменти в тесните рамки на един единствен мандат. Нужни са реформи. Разликата между революцията и реформите е тази, че революцията разтуря къщата за една нощ и после я камилата, я камиларя. Размътва водите, за да ловят тлъсти риби в тях онези, които са ги размътили. Реформите са дългосрочно планиране, което в днешния ден предизвиква причината, за да се прояви следствието далеч в бъдещето. Реформите днес палят много дълъг фитил, който след поколения ще изстреля в небесата фантастична заря. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
