Просто се питам. Има ли нещо общо между две от новините през тази седмица, освен че заглавията им съдържат респектиращо големи числа? Едната новина казва, че в Словения е поставен нов рекорд – за едно денонощие в страната са влезли 12 600 мигранти. Другата новина е, че 30 000 души са пряко застрашени от гладна смърт в Южен Судан, а същата опасност грози 50 000 деца в по-дългосрочна перспектива. Има общо. Общото е, че големи групи хора бягат от своите катастрофирали светове, независимо дали бягат от война, глад или терор. Те бягат към една цивилизация, която се е оттеглила от тях, защото техните светове са пожелали свобода и независимост.
Европейската комисия днес признава четири официални кризи, с които системата за финансиране на хуманитарни операции трябва да се справя едновременно – Сирия, Ирак, Йемен и Южен Судан. Признава също, че светът никога не е бил така щедър, но и никога не е бил така безпомощен пред кризите, обхващащи все повече хора. Само за бежанците на собствената си територия за тази и следващата година Европейският съюз е предвидил 9,2 милиарда евро, но това вероятно ще се окаже недостатъчно. Преди седмица чрез швейцарския всекидневник „Тан“ Кристалина Георгиева предупреди от името на ЕК, че системата за финансиране на хуманитарни операции е на ръба на банкрута.
Какво ни става? Толкова сме се разлигавили, затънали в телевизионни реклами и псевдотолерантност, че не смеем да погледнем в очите прости истини и с прости думи да ги изречем. Колониализмът не беше позор за цивилизацията. Колониализмът беше сделка, в която всеки имаше своя интерес. Той не беше само лош за едните и само добър за другите. Нека погледнем Южен Судан – може би най-новата държава в света (2011), която днес ни дава повод за тези размисли. След като Египет получава независимост (1922), от него се отцепва Судан (1956), познат от най-дълбока древност като Куш и по-късно Нубия. По същото време южните части на Судан също започват да се бунтуват, жадувайки и те свобода и независимост, но не от Англия, не от Египет, а от собствената си новоосвободена страна. Официално конфликтът се представя на културна, расова, верска и етническа основа, но всъщност, разбира се, става дума за петрол. За изкушение и алчност. След три дълги и унищожителни граждански войни Южен Судан вече е свободна и независима държава. Три четвърти от петролните залежи на Судан остават в Южен Судан, но пък рафинериите и тръбопровода към Червено море остават в Судан. Което е проблем.
И какво? Дали, отвоювали за себе си природните богатства, свободните и независими южносуданци стават богати хора? Някои от тях може би, но като цяло – съвсем не. Каква е икономиката им? Петрол. Седят върху кладенеца, помпат и продават. 99,8% от износа на страната е петрол. В какво се инвестират парите? Разбира се, в нова, четвърта гражданска война, този път между президента и вицепрезидента, които не могат да си поделят кокала, колкото и голям да е той. Единият повежда племето динка, другият повежда племето нуер и започват да се колят. Понеже последната война е вече съвсем вътрешна, съвсем домашна, тя по извратеност надминава всичко. Ежедневна практика е жени и момичета да бъдат изнасилвани и после изгаряни живи, а по фронтовете се изпращат да гинат с оръжие в ръка стотици хиляди деца на 12-15-годишна възраст. В резултат, останалите без дом са 2 милиона, а пряко застрашените от гладна смърт – стотици хиляди. Ето едно от лицата на свободата и независимостта. Свободата не е право, а е привилегия и отговорност.
Така изглежда кризата в Южен Судан. На други места кризите изглеждат по съвсем различен начин, но генезисът е един – неспособността да се поеме отговорността на свободата.
Какво е колониализмът? Присъствие на една, по-развита в технологично, социално и културно отношение цивилизация, на територията на друга цивилизация. Колонизиращата цивилизация има полза от природните ресурси на територията, а колонизираната – от достиженията на колонизаторите: лекарства, храни, машини, промишлени стоки, наука и образование, култура, но най-вече – обществени отношения.
Кои са колонизаторите? Преди около 20 века една нова идеология – християнската – успява да спаси Римската империя от безизходица. И добре че е станало така, защото иначе би било жалко да се погуби това уникално политическо образувание. Християнството освещава човека, като започва да гледа на него като на образ и подобие Божие. Превръща живота му в ценност и дава смисъл на съдбата му. Така се преминава от Античност към Средновековие. Закономерно идва Хуманизмът, който поставя обожествения човек в центъра на света (с всички произтичащи от това рискове). Създава се и онази етична система, която днес наричаме „европейски ценности“ и която е била формулирана в продължение на повече от 1000 години от християнските богослови.
Новият човек започва да пресътворява света и да го прави все по-добър и по-охолен за себе си. Логично продължение на Хуманизма е индустриализацията на икономиката. Тя позволява чрез внедряване на плодовете на творческия гений, относително малко на брой хора да произвеждат много блага. Индустриализацията започва да се нуждае от нови суровини, нови територии и нови пазари. Така християнската цивилизация, способна да пътува и да воюва като никоя друга, започва да завладява нови светове и, което е особено важно, да изнася в тях държавност и обществени отношения. Тези нови отношения включват здравеопазване, мир и сигурност. Народите в новите светове, макар и колонизирани, започват да стават все по-многобройни и по-сити, вече живеят по-дълго и не измират толкова от глад и болести. Усвояват много от привичките на колонизаторите, вписват се в тяхната култура и създават нова заедно със своята, заварената. С две думи – цивилизоват се. И ето че тази цивилизованост (или алчността на местните елити) в един момент стига до идеята за свобода и независимост. Междувременно нашата цивилизация вече е презряла, натежала и мекушава. Свива рамене и оставя народите на тяхното право на свобода и самоопределение. Свободата идва и с нея се връщат болестите, гладът и жестокостите, само че този път върху много по-голяма популация. Ето така тръгват вълните от „бежанци“, които не са много по-различни от степните орди през Тъмните векове – и те тласкани като билярдни топки от глад и пренаселеност.
Само с хуманитарни помощи и вопли в социалните мрежи няма да стане. Трябват мерки и то на местата, където възникват кризите, а не на местата, където рефлектират. Слава Богу, това сякаш започва да се осъзнава. Още в края на миналия месец „Гардиън“ писа, че по инициатива на консерватора Дейвид Камерън в Южен Судан ще бъдат разположени около 300 британски войници и военни специалисти, които ще окажат помощ при обучението и формирането на местни миротворчески сили с цел спирането на конфликтите, предизвикващи нечуван терор и масова миграция. Нестле пък ще инвестира догодина над два и половина милиарда долара в производството и износа на кафе от Южен Судан, което сериозно ще преструктурира икономиката. Това е само начало, съвсем малка крачка, но в правилна посока. Трябва ние да отидем при тях, преди те да са дошли при нас. Трябва ние да им изнесем нашето виждане за света, преди те да са ни внесли тяхното. Защото тогава няма да има такава свободна трибуна, от която някои днешни пламенни оратори да кажат колко са сбъркали и колко съжаляват. И нека развитите страни не се карат помежду си коя да има влияние в една или друга кризисна точка, а да намерят формула, при която всички интереси да бъдат защитени. Мисля, че такава формула със сигурност съществува. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен. Или поне на първо време – колонизиран.
Илюстрация: “Френскте колониялни сили”, Анри Мейер 1891
