в. "Сега"

Между избора и балотажа

от

Човекът познава два начина да подходи към света – хаотичен и конспиративен. При първият подход той разглежда събитията около себе си като абсолютно случайни, възникнали по правилата на някаква вселенска кретения и нямащи нищо общо помежду си. Конспиративният подход пък гледа на явленията като взаимно и сложно свързани, произхождащи едно от друго и подчинени на един волеви център – обикновено малка група дърти богаташи с извънземен или, в най-добрия случай, еврейски произход. Нито един от двата начина не е по-добър или по-лош от другия и срещаме наистина сериозна трудност кой от тях да изберем, когато разглеждаме събитията от последните дни и седмици. Дали публичните изблици на депутати, скандалът в „Армеец“, вълната от преправени бюлетини, срива на сървърите и противотанковият огън срещу Трактора са епизоди от един и същ сценарий, целящ да компрометира демократичния живот и да тласне България кой знае в какви сфери? Или са обикновени картинки от живота на обикновени хора като нас, които такива събития могат да произведат и такива произвеждат?

Какво да види един страничен и зле информиран наблюдател (каквито сме повечето ние) в хакерската атака срещу сайтовете на ЦИК, ГРАО, Вътрешно и Външно министерство? Очевидно желание да се пречи на изборите или пък просто да се дразнят хората като им се създава впечатлението, че се пречи на изборите. Но причините може да са различни. Конспиративният подход ще види организирана акция от врагове на електронното гласуване. Те могат да са вътрешни – българи, които искат да прецакат президента или пък се страхуват, че електронното гласуване ще прецака тях. А може и да не са вътрешни, защото, както писаха вестниците, „според високопоставен източник от изпълнителната власт“ имало и такава версия за хакерската атака, според която тя е организирана от „друга държава“ с цел „създаването на хаос в България в деня на изборите“ (Коя ли ще е тази държава? Андора? Парагвай? Индонезия?).

От хаотична гледна точка пък, хакерските атаки може да са дело на талантливи български безделници, бивши шампиони от олимпиади по математика и информатика, които се забавляват така, както други техни връстници, когато драскат със спрей анархистки лозунги върху току-що ремонтирана и боядисана фасада. Кое е вярното? Това ние, зле информираните граждани, няма как да знаем и затова продължаваме да се лутаме в догадки.

Каква беше тази история с Волен Сидеров и особено нейният последен епизод в нощта на изборите? Хаотичната теория ще каже, че г-н Сидеров просто е прекалил с активни вещества пред телевизора в партийната си централа и като е видял плачевните си резултати, скочил е да излее малко адреналин по близките улици. Нищо повече – станало му криво и излязъл да се скара с някого. Човешко е. Конспираторите обаче виждат друго. Те са на мнение, че Волен Сидеров не е толкова глупав или откачен, колкото се стреми да изглежда. В неговите действия те виждат внимателно обмислена провокация, част от много по-голям заговор, чиито плодове предстои да видим. Тук също се прокрадва сянката на „другата държава“, но по отношение на нея конспираторите се разделят на две школи. Първите казват, че Сидеров изпълнява преки указания и заповеди. Вторите са убедени, че той е излязъл извън контрол, издънил се е, загубил е благоволението на господарите си и сега се чуди как да се натегне и да им се хареса с необузданата си самоинициативност. Страхува се, че когато тази „друга държава“ установи в България желаното от нея влияние, то вожд на народа няма да стане той, а някой друг от неговата величина, да речем – Велизар Енчев.

За следващ епизод в мрачния сценарий на организираната провокация конспираторите сочат опита за покушение над Алексей Петров, предшестван, предузнат и подготвен сякаш от хакерските атаки и Цирк „Сидеров“. Нещо като „Епизод 3 – Базуките атакуват“. Слава Богу, мерцедесът на Трактора се оказал толкова добре брониран, че не поддал и устоял там, където танк обикновено не успява да устои. Не, бе! – ще ни прекъснат информирани лица. – Мерцедесът си е най-обикновен. Просто тези, които са стреляли, са били некадърни, защото не са ходили в казармата. Ама и двамата ли? Чакай, чакай! Те двама ли са били? Ами как иначе! Единият само е лизнал с гранатата вратата на автомобила, а другият изобщо не го е улучил, ами е гръмнал някаква пуста сграда наблизо. Ама че сте глупави! – ще се възмутят конспираторите. – Да изстреляш две противотанкови гранати в жилищен квартал и да не пострада никой, включително и онзи, по когото си ги изстрелял, това не е некадърност, а висш пилотаж, работа на професионалисти от службите и то не от нашите служби. Не случайно са избрали район със запустяла къща, в която да се спрат гранатите. Направили са го, за да няма пострадали хора и имущество. А щом няма щети, стрелбата си остава само смущаване на обществения ред и органите не предприемат нищо. Атентатът е медийно шоу, в което участва и самият Алексей Петров; част от големия сценарий – ще поклатят глава в заключение конспираторите.

Дрън-дрън! – презрително ще контрират привържениците на теорията за хаоса. – Кой знае какви надрусани мутри не могат да се разберат за пари и наркотици! Тази простотия няма нищо общо с другите, освен това, че се случва в Страната на простотиите. И може би ще бъдат прави. Може би трябва на приложим бръснача на Окам, да изберем най-лесното и правдоподобно обяснение и да признаем, че никой не може да ни създаде такива простотии, каквито можем да си създадем сами и каквито си създаваме ежедневно. Но с бръснач или без бръснач разделението остава. Какво са скандалите от последните дни: демоничен сценарий или битово ежедневие?

Всъщност, няма никакво значение. Тоест, не че няма, но узнаването на отговора не би променило нищо. Хората вече не се интересуват и не различават световен заговор от обикновена ентропия. И не това е проблемът. Проблемът не е, че хората вече не правят разлика между преднамереност, случайност и закономерност. Проблемът не е че не правят разлика между ляво и дясно, либерално и консервативно – то такава разлика и няма, защото прагматизмът е задушил всички останали идеологии. Проблемът е, че хората вече сякаш не правят разлика между добро и зло. Страшен проблем! „Е, това не е хубаво, ама и лошо не е“ – все по-често казваме по все по-разнообразни поводи, но най-вече такива, които наистина ни засягат. Не знам дали светът в миналото е бил по-приятен, но със сигурност беше по-категоричен, когато нещата бяха или добри, или зли. Когато злото беше просто отсъствие на добро.

Днес хората, а в това число и политиците, които също са хора, живеят в сивота и това ги устройва. Няма бяло, няма черно, няма честно и нечестно, справедливо и несправедливо. От страх да не им се случи нещо лошо, те са готови да се простят с мечтата да им се случи нещо добро. За съжаление, ако достатъчно дълго време не се случва нищо, това, което ще се случи накрая, по-вероятно ще бъде лошо, отколкото добро. Защото, за да се случи доброто, са необходими усилия, а злото се случва от само себе си. Поне в този свят е така. И няма никакво значение какви апокалиптични картини чертаят медиите и какво говорят един за друг политиците преди избори. Това е шарена фасада пред сивотата, опит да се представи като жажда за добро и справедливост пълното отсъствие на интерес към тях.

Уютното добруване в сивотата е истинската причина да не се случва нищо – просто никой не иска нещо да се случи. Депутати, които буйстват без последствия. Базуки, които вдигат шум, но никого не убиват. Подправени бюлетини, които дори не поставят въпроса да се преразгледат резултатите от изборите. Всичко това са белези на съгласието със сивотата. Положението не е добро, но и лошо не е. Всеки се е наредил някъде, всеки нещо си шумоли, нещо си чопли. Дори и онези, които са най-далеч от софрата, онези, за които няма никаква далавера и само им текат лигите като гледат как другите се нареждат, дори и те си казват: „Абе, дай да не ръчкаме много, че кой знае какво може да си докараме“. Ако не беше така, щяха да са на улицата. Ако имаше хора в нетърпимо положение, щеше да се чуе. Щом търпят, значи положението е търпимо. Понякога си мисля дали няма да е добре Картаген да бъде разрушен. Ама не сега. Някога, един ден, някой друг път…

Може да харесате и: