Никой не знаеше коя дата е, още по-малко пък годината. Но понеже селяните се бяха върнали, листата на дърветата видимо капеха, а личните шофьори все по-настоятелно си правеха устата да сменят летните гуми със зимни, редовните членове на клуб „Алкохол“ решиха, че е време (и то преди да започнат коледните пости) да се закрие есента и официално да се открие зимата.
– Време е да се открие зимата – вметна между другото Милен. Беше мъглива утрин, някъде към 12:30.
– При това тържествено да се открие! – допълни Батко и вдигна телефона на Странджата, този зъл алкохолен гений на „Кратуните“, официалната ложа на Клуба. А когато от другата страна му отговориха, допълни: – За събота да приготвиш една тава овнешки гювеч, сурово кисело зеле с черен пипер и пръжки, малко зелени аспержи с прошуто и сос от синьо сирене, една тенджера агнешка чорба с ориз и девесил, цариградски кюфтенца, ребра с мед и чесън, малко свински дроб да тиган със стар лук и оцет, момици с масло, сарми и пълнени чушки, кисели краставички от каца, кисел чесън, сланинка с праз и печени филийки, омлет с пачи крак и челядинки, желиран котлет с хейвер от чесън и кайзерована пастърма. И вече там каквото ти прецениш за основно. А, да: и десетина кила червено вино.
– Ясно! – отговори Странджата и се втурна. А беше едва вторник.
В събота котараците станаха рано и къде обръснати, къде не, се събраха в „Кратуните“. Първи седнаха Милен и Джовани. Пренебрежими секунди след тях влезе Батко със зачервени от студа бузи, тръшна се на мястото си и се провикна:
– Дай една малка ракия че се вкочаних!
– Пеша ли си? – попита Джовани.
– Да, идвам от офиса.
– Но той е от другата страна на улицата!
– Затова казах малка ракия.
Странджата я донесе и попита:
– Само това ли ще пиеш?
– Не, разбира се! – възмути се Батко. – Брой до десет, колкото да метна ракията, и ми донеси една водка „Юрий Долгорукий“ и една биричка шиме.
– Няма шиме.
– Дай тогава квак – Батко беше помияр и пиеше водката с каквато бира му падне.
– А вие какво ще пиете? – обърна се Странджата към другите.
– Аз ще отскоча с един скоч – засмя се на каламбура си Джовани и уточни: – Глен Дивърън.
– Няма.
– Тогава Глендронах.
– Свърши.
– Какво имаш тогава?
– Глен Албин и Глен Ейвън.
– Глен Албин – въздъхна Джовани.
– За мен Джак Райън Бегърс Буш.
– Ирландско?
– Никой не е съвършен – сви рамене Милен.
– Я и на мен ми дай едно уиски че ми се допи – каза Батко и строго вдигна пръст: – Обаче малко.
– Какво?
– Все едно. Може да ми забъркаш от няколко по твой избор.
– А дето поръчахте десет кила вино? Няма ли да го пиете?
– Не бой се, ще го пием – успокои го Джовани. – Има време.
– Вярно че има и вино, бе! – плесна се по челото Батко. – Я ми сипи да го опитам.
– В такъв случай водката остава ли? – поинтересува се Странджата.
– Остава, разбира се! – отговори Батко, без да разбира защо му се задава този глупав въпрос.
Странджата се скри зад бара и в същия момент на вратата се появи Теодор, братовчедът на Милен. Със себе си водеше някакъв дребен селянин с шушляково яке и големи очила с черни пластмасови рамки. Селянинът веднага се шмугна в тоалетната със свити колене. Теодор се съблече и седна срещу Джовани. Докато си поръча пиене (вилямова ракия, защото щял да наблегне на туршията), селянинът се върна и се огледа къде да седне.
– Сядай тук – побутна Теодор стола до себе си.
Човечецът метна якето на облегалката и седна. Личицето му беше миниатюрно и вдлъбнато сякаш някой го беше натъпкал навътре с пръчка. Устата беше широка с тънки устни. Между нея и увисналия нос нямаше почти никакво разстояние, така че носът почти допираше брадичката. На върха му непрекъснато се образуваше капка, която селянинът час по час облизваше с дългия си език.
– Това е Миташки Дериризов – представи го Теодор.
– Ама наистина ли така се казва? – възкликна Милен.
– Дай си личната карта! – нареди Теодор.
Човекът извади документ за самоличност. Теодор го взе и го подаде на другите. Те си го запрехвърляха от ръка на ръка като цъкаха озадачено. Когато личната карта стигна до Батко, той се опита да загребе с нея кьопоолу и да го намаже на филия, но Теодор бързо му я отне и я върна на Миташки. Батко горестно глътна малкото си уиски и разреди с червено вино. После, вече успокоен, отпи с наслада и от водката.
– Миташки е изобретател – продължи Теодор. – Довел съм го да ви представи последното си изобретение. Аз го намирам разтърсващо гениално и ще инвестирам в него. Реших да предложа и на вас.
– Хм! – каза Джовани. Той винаги беше гледал на инвестициите с резерва. Има два начина да загубиш пари: да ги похарчиш и да ги инвестираш. Разликата е, че в първия случай просто ги губиш и забравяш, а при втория мислиш за тях дълго след като си ги изгубил. Не признаваш загубата и не ѝ се радваш. Да не говорим, че в повечето случаи обикновеното харчене носи наслада, докато инвестирането винаги е безлично и досадно, твърде сериозно и лишено от душа.
– Стига да има далавера… – лапна Милен малко медено карфиолче от туршията.
– Чакайте да ви кажа кого срещнах вчера! – изведнъж се оживи Батко и направи недвусмислен жест към Странджата за още една бира. – Тъкмо излизам от Енотеката…
– Млъкни! – прекъсна го Теодор.
– Добре – съгласи се Батко, който беше кротък и свестен човек.
В това време вратата се отвори и в „Кратуните“ нахлу облак студен въздух с вечно закъсняващия Хер Дидев по средата. Лицето му беше разкъсано от вина. Съблече се и бързо седна от другата страна на Милен. Странджата веднага донесе чаша и му сипа от бутилката с вилямова ракия.
– Тъкмо казвах на господата – въведе го накратко Теодор, – това е Миташки Дериризов, изобретател. Направил е епохално изобретение и е готов да прехвърли авторските права на всеки, който се съгласи да го финансира. Аз вече се съгласих, предлагам и на вас.
– А какво е изобретението? – попита Хер Дидев.
– Още не сме чули – отговори Милен.
– Слава Богу! Значи не съм закъснял много.
– Хайде, Миташки, разкажи ни за изобретението!
Миташки прочисти гърло и даже в кашлицата му се долови мек източен диалект.
– Става дума за нова ера в мултимедията – започна той. – Нали знаете какво е мултимедия? Първите визуално графични съобщения са скалните рисунки.
– Да – намеси се Батко – и когато са нарисувани с един вид лайна са медия, а когато са нарисувани с различни лайна са мултимедия.
Други мъдро кимнаха в знак на съгласие.
– Давай по-накратко – каза Теодор. – Можеш да прескочиш Ренесанса и Френската революция.
– Добре – покорно се съгласи Миташки Дериризов и продължи. – Мултимедията разцъфтява в ерата на информационните и комуникационни технологии.
– Искаш да кажеш компютрите и смартфоните?
– Да. Първоначално компютрите обработват само текст и подобни шрифтови документи. Мониторите са зелени. После процесорите се усъвършенстват, стават по-мощни, а мониторите все повече заприличват на телевизори. Има възможност да се наблюдават не само текстове, но и образи. Заедно с видеоконтролерите се развиват и аудиоконтролерите. Картинките оживяват и към тях се появява звук. Ето това е съвременната мултимедия.
– Е, и? – попита Батко и по погрешка доля водката си с вилямова ракия. Резултатът обаче го отврати много по-малко от очакваното.
– Как така „е, и“! – вдигна вакли вежди Миташки. – Прогрес, технологична революция! Това е изкуството на бъдещето, тоталното изкуство. Човекът вече няма да има нужда да фантазира, за да дразни емоциите си. Сетивата му ще бъдат стимулирано обективно отвън по цифрово-електронен път.
– Ню ейдж – констатира Милен.
– Ню ейдж е истината – съгласи се Миташки като в неговия случай „ейдж“ прозвуча по-скоро като „йейдж“.
– Либерал! – погнуси се Батко.
– Хубаво, де – не разбра Хер Дидев, – ама тези неща отдавна са изобретени. Ти какво си изобретил?
– Ако не го прекъсвате, ще каже – сопна се Теодор. – Хайде, Миташки, давай нататък!
– Това, разбира се, беше само увод – продължи Миташки. – Опит да се очертае накратко онтологията на мултимедията спрямо днешното развитие на технологиите. Наистина образът става все по-съвършен, става даже триизмерен. Все по-съвършен става и звукът: стерео, квадро, долби и тъй нататък. Има даже симулатори, които чрез движение на седалката на зрителя задълбочават илюзията за присъствие в сцената на действието. Но всичко това не е революция, защото не включва нови сетива.
– А ти, изобретателю клет – трогна се Батко, – ти си включил, така ли?
– Точно така! – гордо отговори Миташки Дериризов. – Освен до зрението и слуха, с новата мултимедия аз ще стигна и до обонянието! Освен образ и звук, ще възпроизведа и мирис!
– Бре! – удари по масата Хер Дидев.
– Ашколсун! – възкликна Джовани.
– Но как е възможно? – усъмни се Милен. – Това изисква съвсем различен хардуер.
– Именно, загряхте най-сетне – каза Теодор. – Това е революционното, това е иновацията. В това ви карам да инвестирате и да станете приказно богати!
– Всъщност не е сложно – скромно продължи изобретателят. – Става дума за най-обикновена компютърна периферия. Коя е най-популярната периферия на един компютър?
– Секретарката? – опита се да отгатне Батко.
– Принтерът – поправи го Миташки. – Как работи принтерът? Превръща цифровата информация в електрически импулси, те привличат или отблъскват тонер и така, след изпичане, се получава изображението. А как работи цветният принтер? По абсолютно същия начин, само че тонер касетата не е една, а са четири, с четири различни цвята: циан, магента, жълто и черно или съкратено CMYK. От оптичното смесване на тези четири цвята могат да се получат 16 милиона оттенъци, тоест – пълноцветен печат. Аз стигнах до простия извод, че същото би могло да бъде и с миризмите. Да се открият четири базисни аромата и от тяхното смесване да се получи всичко останало. За целта трябва само да се конструира едно периферно устройство, подобно на принтер, което обаче вместо касети с тонер ще съдържа ампули с основните аромати. Според подаденото от компютъра всяка ампула ще изпуска прецизно дозирано количество аромат. Той ще се смеси с останалите и от специален вентилационен изход устройството ще разпръсне желаната миризма.
– Тук обаче има един проблем – присви очи Милен. – За да има ароматен принтер (нали може да го наречем така), трябва да има и ароматен скенер. По някакъв начин миризмите трябва да се дигитализират, да се превърнат в двоичен код, за да могат да се изпратят за изкуствено възпроизвеждане. Тоест, както със стерео очила не можеш да гледаш филм, който не е заснет с две камери, така и с ароматния принтер не можеш да гледаш мултимедия, която изначално не съдържа дигитализирани аромати. С две думи, нужен е електронен нос.
– Възхитително! – изръкопляска Миташки. – Вие напипахте същността на проблема. Без електронен нос няма и електронен букет. Всъщност, аз наричам изобретението „букет“. От своя страна обаче електронният нос е също такова огромно научно-техническо предизвикателство, каквото е и букетът. Тоест трябва да се направят две, а не едно епохално изобретение. И тук идва гениалността на проекта. Иновацията е само на изхода, докато на входа се използват познати технологии. Днес електронната памет е евтина и дребна по размери. Можете да разнасяте в джоба си терабайти информация на съвсем достъпна цена. За нашите цели ни трябват две неща: първо, огромна база данни с образи и звуци и второ, софтуер, който светкавично ги обработва и разпознава. Така например гледаме екшън с преследване. Поршето удря спирачки, чува се свирене на гуми, софтуерът го разпознава и казва на букета: изгоряла гума. После от колата слиза бандит и започва да стреля. Софтуерът „вижда“ картечницата, „чува“ изстрелите и казва: барут. Така зрителят не само ще наблюдава стрелбата в три измерения, не само ще я слуша, но вече ще може и да я помирише.
– Супер! Това ще промени киното – надникна в бъдещето Хер Дидев. – Не само фирмените презентации.
– И някои ще станат милионери – добави Милен.
– Не – поправи го Теодор. – Милиардери.
– Странджа! – провикна се Батко. – Дай още една голяма водка!
Така или иначе членовете на скандално-легендарния, но същевременно обвит в тайнственост клуб „Алкохол“ решиха да инвестират в изобретението. Теодор събра парите (той винаги събираше парите, когато станеше дума за клубни инвестиции) и зачакаха. Търколиха се сезони. Младежи се влюбиха и родиха деца. Щъркели долитаха и отлитаха. Много бира се изпи и изпика. Написаха се и се прочетоха романи. Даже планетата леко се позатопли. По едно време Теодор изчезна. Първоначално котараците не обърнаха внимание, после се притесниха за здравето му, а след това се притесниха и за инвестициите си. Отначало бяха гневни, сетне възмутени, а накрая махнаха с ръка и забравиха.
Един летен ден Теодор се появи. Обади се на всички по телефона и каза, че клубът спешно трябва да се събере. През лятото „Кратуните“ поддържат закътана сенчеста градинка отзад. Странджата набързо забърка салата фантазе с плужеци (така той наричаше морските дарове) и хвърли голямо фагри с домати и каперси във фурната. Отпушиха се няколко бутилки бяло вино и розе. Плисна се узо. Батко приветства всичко това с голяма водка и докато се съберат останалите, изпи още една с бира. Когато Милен и Джовани се настаниха на местата си под сянката, мина на мастика с розе. Появи се и Теодор. Беше сам. Олюляваше се под няколко големи кашона.
– Странджа, ела да помогнеш.
Странджата се притече. Наредиха кашоните един върху друг в ъгъла и Теодор седна. Беше потен. Сипа си голяма чаша бяло вино и допълни с лед и газирана вода.
– Е, хайде! – каза след като отпи. – Честито!
– Какво е това?
– „Букет Бета 001“ – тържествено отговори Теодор. – Четири от десет броя лимитирана серия прототипи. Взех пет, но моя оставих вкъщи.
– Да не искаш да кажеш, че…
– Точно така! Това, господа, е нашата инвестиция! Новата ера в мултимедията!
Всички се развълнуваха и възбудено взеха да отварят кутиите. Вътре имаше някакви най-обикновени наглед устройства. Приличаха на тонколони.
– Тук се включва кабелът към компютъра, оттук се разнася ароматът, а тук се слагат ампулите – обясняваше Теодор. – Четири ампули с четири базисни миризми, от които се получават всички останали.
– Как се казват? – попита Милен.
– Още нямат имена. Имената са въпрос на маркетинг. Засега ги наричаме „Мирис 01“, „Мирис 02“ и така до четири.
В това време в „Кратуните“ влетя Хер Дидев, закъсняващ както винаги.
– Какво изпускам? – виновно попита.
– Всичко! – злобно отговори Батко и си поръча джин с лимон и малко доматки „кампари“ срязани на две и леко напръскани с балсамов оцет.
Събраха се пак след няколко дни.
– Странджа! Ти не си живял! – провикна се от вратата Милен. Той беше готвач-любител, интересуваше се от рецепти и вечно дразнеше Странджата с кулинарните сайтове, които посещаваше. Странджата мразеше интернет.
– Защо пък да не съм живял? – попита, надничащ от кухнята.
– Знаеш ли как изглеждат готварските сайтове с новото устройство? Нямат нищо общо! Гледаш патешко с боровинки и розмарин и в стаята се разнася ухание на патешко с боровинки и розмарин. Гледаш крем брюле и веднага замирисва на печени яйца и ванилия.
– Аз пък разглеждах сайтовете за вино – каза Теодор. – Избираш си бутилка. Тя е снимана художествено: до бутилката – чаша пълна до половина и дъска със сирена и грозде. Увеличаваш чашата и веднага долавяш букета на виното. Увеличаваш дъската и в носа ти се втурва ароматът на зрялото сирене и свежестта на току-що умитото със студена вода грозде.
– А мен питате ли ме? – включи се и Джовани. – Още съм замаян. Снощи до късно разглеждах сайт за парфюми. Като пиян съм.
– Ами ти, Батко?
Вместо да отговори, Батко сложи ръка на устата си и се затича към тоалетната. После се върна и разказа всичко. Другите кимаха съчувствено. Преди обаче да успеят да коментират, в „Кратуните“ с изключително виновно изражение на лицето влезе Хер Дидев. Преразказаха му накратко кой на каква мултимедия се наслаждавал. Дидев сподели, че също е силно впечатлен от Формула 1. Холът му още миришел на изгорели газове и напечени гуми.
– Ами Батко? – попита Хер Дидев.
Над компанията легна неловко мълчание.
– Странджа, какво си готвил днес? – опита се да го разчупи Милен, а Теодор се наведе над ухото на Хер Дидев и поверително прошепна:
– Батко е гледал порно.
Отначало Хер Дидев не успя да разбере, но после лицето му се сви в нещо средно между учудване и отвращение.
– Било с някакви германци – продължи Теодор. – Космати, дебели и пияни. Да оставим настрана всички телесни сокове, всички телесни ухания, които се разнасяли от окосмените части и от отвърстията на действащите лица, но в един момент протагонистът мощно се изпърдял!
– А стига бе! – зяпна Хер Дидев.
– Факт.
– Добре, но нали софтуерът разпознава образи. Как е разпознал пръднята?
– Забравяш, че той разпознава и звуци. А пръднята е била мощна и недвусмислена.
Батко ги чу и отново се втурна към клозета с ръка на устата.
– Можеш да си представиш какво се е разнесло – завърши Теодор. – Хардуерът дал всичко от себе си. Най-лошото обаче било че точно в този момент влязла на Батко жена му. Батко веднага затворил порното и на монитора невинно лъснал някакъв новинарски сайт. Но в стаята изобщо не миришело на новини.
– Всяко изобретение крие непредвидени опасности – мъдро обобщи Милен.
– Хайде да говорим за нещо друго – предложи Джовани като видя, че Батко се връща.
– Хайде – съгласиха се другите.
– Но все пак – настоя Милен. – Няма ли да извлечем някаква поука от всичко това?
– Да, каква е поуката? – попита и Хер Дидев.
– Поуката е да не сме толкова модерни – каза Джовани.
– Освен това – появи се чул-недочул от кухнята и Странджата, – поуката е, че ядене, пиене и секс са все неща за правене, а не за гледане.
– Наздраве! – викнаха всички в един глас и вдигнаха чашите.