Реакцията на побоя във Враца и цирковете във Висшия съдебен съвет са страни на едно и също нещо – на националния ексхибиционизъм. Сякаш сатаната върти голямата си камера, а ние се тълпим пред обектива ѝ и се кълчим с надеждата някой да ни забележи и да ни каже „Браво!“.
Поредният просташки побой, състоял се този път във Враца, не беше по-различен от десетките други, случващи се всеки ден, с изключение на това, че една от страните по случайност загина. И ето че това ни даде повод да се почувстваме гневни, справедливи, добри, състрадателни и граждански ангажирани, каквито всъщност не сме. Излязохме на улиците с възгласи „Докога!“. Изведохме и децата си, за да видят как воюваме за тяхното бъдеще. Издигнахме лозунги „България е Враца!“, а най-приповдигнатите обитатели на социалните мрежи написаха (както можеше и да се очаква) Je suis Todor. Изригна гняв, поискаха се доживотни присъди. Поиска се даже смърт от моралната висота на искащите я…
В това време камерата на сатаната се върти, а ние жадно позираме.
От своя страна полицията не се интересува от просташки побоища, защото едно че им се е нагледала и друго – няма бензин да ходи и да разтървава. Но пък се интересува от пари и социални придобивки. На фона на изнесените статистики за вцепеняващата неефективност на полицаите те отново се готвят да протестират и изнудват, защото и те, както и всички останали, са разбрали, че полиция като нашата не е инструмент за осигуряване на законност и защита на гражданите, а репресивен апарат в защита на властта. Затова „протестите“ на полицаите неизбежно ще се увенчават всеки път с успех, особено щом ги „дават по телевизора“.
А сатаната върти голямата си камера.
Попаднала пред тази камера, прокуратурата се усуква, подсмихва се свенливо и трепка с мигли само и само да се хареса на зрителите. Отначало обвинява в непредумишлено убийство (каквото вероятно наистина е), но после, о, после… Когато се развеят Je suis… и т.н., прокуратурата променя на предумишлено, за да е в крак с „общественото мнения“ и да изглежда добре, понеже „я дават по телевизора“. Народът е горд (и уталожен), защото е поставил властта на колене и я е принудил да направи нещо, все едно какво. Властта е радостна (и уталожена), защото са я принудили да направи нещо, което не ѝ коства нищо. И двете страни се покланят пред въображаемата публика в очакване на заслужени аплодисменти.
Междувременно камерата се върти.
Лозан Панов и Бойко Борисов се блъскат пред нея в надпревара кой пред кого ще се изстъпи. Каква беше тази налудничава история? Част от активното мероприятие „Каките“ ли беше, поредна илюстрация, че разделението на властите е мит? Ако се групират всички догадки, ще се очертаят два сценария.
Сценарий 1 (демоничен)
Г-н Борисов е изнервен от нестихващата интрига с „Каките“. Специализираните в тази дейност „медии“ ритмично го инжектират с компромати. В очите на безкритичната публика образът му се очертава все повече на злодей, който корумпира съдебната власт и ѝ пречи да бъде независима. Това обвинение е досадно, защото вероятно е вярно. И ето че насреща се изправя сияйната фигура на честния магистрат – любимец на „народа“. Какво да го правим? Ще го търпим ли да трупа популярност или ще го атакуваме на негова територия че да му дойде акълът у главата и да покажем на притихналата публика кой кара влака!
Бойко Борисов си подготвя един SMS и чака заседанието на ВСС да започне. Изпраща го на Панов: „Защо се заяждаш с мен? Виж, аз знам всичко!“, като разчита Панов да не пропусне случая да блесне пред обективите на медиите. Познава го добре. Панов не пропуска. Всъщност Панов не му е дал никакъв повод, но какво да се прави – SMS-ът е вече подготвен и сценарият е в ход. И намек е достатъчен. Г-н Борисов само дето не се спуска във ВСС от хеликоптер с вакса по лицето и камуфлажен костюм! Пристига с джипове и лампи. Журналистите вече го чакат, надлежно предизвестени. Той гневно отказва да говори с тях, но го прави така, че произвежда няколко минути телевизионно време в новините. После сяда на председателското място и тегли реч достойна за парламентарната трибуна. Речта, разбира се, за броени минути е тиражирана навсякъде.
Камерата на сатаната се върти.
Обществеността прави страшното откритие: Бойко Борисов си има „къртица“, шпионин, свой човек във ВСС. Чакайте, бе! Ами министърът на правосъдието какво е? Той по закон си е човек на министър-председателя и даже е председател на ВСС, не просто член. За какво му е друга „къртица“? И изобщо имало ли е нужда Борисов да получава подобно съобщение, след като чрез своя министър на правосъдието той съвсем легално е в течение на случващото се във ВСС? И защо препраща съобщението на Панов, а не го пази за свое сведение? Трябва ли шпионираният да знае, че го шпионират? Това ни довежда до хипотезата за
Сценарий 2 (жалък)
Появява се фигурата на самоинициативния подмазвач. Гуши се той във ВСС и се чуди как да угоди на господаря, та господарят да го забележи и огрее с благоволението си. И ето че проблясва подобие на повод. Панов споменава изслушване на Борисов във връзка с „Каките“. Подмазвачът трескаво набира текст на латиница, без да забрави да изпише учтивата форма с главна буква. Главната буква получава есемеса и се погнусява. Що за човек е това? Нищожество! Тласнат от моментен импулс, препраща есемеса на Панов: „Ето това са твоите хора! Виждаш ли за какви боклуци става въпрос?“. Не предполага обаче, че Панов ще се възползва и ще развее есемеса като знаме.
Камерата на лукавия не спира да се върти.
Г-н Борисов побеснява от неочаквания развой на събитията, от това че без да иска е произвел твърде неприятна за себе си новина. Мята се на джипа и отива да се разправя. Веднъж завинаги ще сложи край на всички простотии с каките и лигавите магистрати! По новините ще е той, неговата гледна точка ще определя новините! Що се отнася до подмазвача, който се препъва да докладва, без никой да му е искал докладите – на него жална му майка! Ние не знаем кой е той, обаче премиерът знае!
Камерата се върти.
Все едно кой от двата сценария е истинският, камерата се върти и министър-председателят сияе в средата на кадъра. Покрай него се блъскаме и ние, та дано и нас ни видят, та дано и на нас кажат „Браво!“. Така че протестиращите полицаи, протестиращият „народ“ (България е Враца!) и неговият пъчещ се пред камерите премиер са нещо едно и също, еднакво, хомогенно, произлизащо едно от друго и от самото себе си – кълчещи се статисти пред голямата камера на сатаната. Ако камерата я нямаше, нямаше да има и желаещи. Но ако всички сме актьори, коя е публиката? Кой ще ни аплодира накрая? Очевидно това ще е операторът.
Чудесно е да сме справедливи и морални, но нека бъдем такива непрекъснато, а не само когато ни наблюдават оценяващо. Понякога да замълчиш е по-ценно отколкото ДА НАПИШЕШ НЕЩО С ГЛАВНИ БУКВИ във фейсбук. Често крясъците задушават честните пориви на съвестта и ги карат да изглеждат и те като кухи крясъци. Показното протестиране унищожава истинското протестиране. Користното кудкудякане обезсилва горчивите вопли. Да се въздържиш от изкушение е по-достойно отколкото на висок глас да се жалваш, че никой не ти предлага. Туровете за овации не са позиция, а обикновен ексхибиционизъм. „Ами ти? – ще ме попита някой. – Ти, дето си се разлистил да ги говориш тези неща, не си ли ексхибиционист?“. Ексхибиционист съм, разбира се. Иначе защо ще го правя! Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
