Въпреки че от около 30 години е прието онази част от историята на българите между 15 и 19 век, когато те не са имали собствена държавност, а са били един от многото народи в Османската империя, да се нарича „османско владичество“, въпреки това обществото все още се възпалява като цирей от словосъчетанието „турско робство“. Защо е така?
Отговорът е сложен, когато го търсиш в историческата наука и става прост, веднага щом проумееш, че историята никаква наука не е. В най-добрия случай историята е политическа публицистика, в най-лошия – обикновена пропаганда. Тя, макар да прилича на литературата, е по-опасна от нея, защото литературата работи с измислени герои, докато историята – с действителни личности и събития, които творчески интерпретира.
Защо думичката „робство“ е толкова нервна, защо е заредена с такава полемична енергия? Защото от това дали ще я приложим към споменатата епоха следва една от двете секвенции: 1. Има робство – има освобождение, ergo има освободители; 2. Няма робство – няма освобождение, ergo няма освободители. Това е. Толкова е просто. Около тези две секвенции пърхат като възбудени нощни пеперуди всички краткосрочни идеолози, пропагандатори, анализатори, манипулатори и агитатори, независимо откъде получават опорните си точки.
Вчера по повод поредната инфекция около думичката „робство“ един журналист и телевизионен продуцент ме попита: „Но какво ще кажем на децата? Какво ще ги възпитаме да мислят?“. Винаги съм вярвал, че децата трябва да бъдат учени как да мислят, а не какво да мислят, затова отвърнах: „Когато е възможно трябва да им се говори истината“.
Ако кажеш на децата, че формата на обществени отношения на Балканския полуостров в периода 15 – 19 век не е „робство“, ти в никакъв случай няма да им кажеш, че тогава на Балканите се е живеело добре, че не е имало смисъл от национално-освободителните движения или пък че подвигът на техните дейци се омаловажава. Напротив, на децата трябва да се каже, че тогава не сме имали собствена държава, а сме били затънтена провинция на ислямска империя, и затова сме се върнали в родната си цивилизация с население около 90% селско, последиците от което са видими и днес. Нашата история не е писана по нашите земи, а в Цариград, била е част от историята на империята. Там е била и голяма част от качествената ни интелигенция, наречена впоследствие с омраза „фанариоти“. Не сме имали своя доктрина и своя култура или ако сме имали, те са били трогателно наивни и самодейни. За всичко това е виновна Османската империя, но все пак не е „робство“.
Не бойте се, няма да изгубим национално достойнство и идентичност, ако откажем да се самоунижаваме и да наричаме дедите си роби, без те, горките, да са го заслужили с нещо. Историята е разказ. Не може ли заедно с историята на онзи изтерзан роб с навъсено чело, комуто е писнало да насилват сестра му и жена му, та затова е нарамил черешово топче и се е качил геройски да загине на балкана, не може ли заедно с нея да разкажем и историята на един талантлив завоюван народ, който въпреки всичко успява да надрасне завоевателите си? Ето, вижте нашумелия роман „Калуня каля“. Какво става там? Оскотели селяни от бедно мюсюлманско село, нападат богато християнско село, за да го разграбят. Защото те са правоверните, но раята все пак е по-кадърна и живее по-добре. Защо не разкажем историята на един талантлив християнски народ и неговата буржоазия, която строи фабрики и училища, издава вестници и книги, която се задушава в изостаналата империя и изпитва остра нужда от собствена държава? Защо не разкажем историята на този талантлив и одухотворен народ, който заедно със своя елит успява да създаде държава от нищото и само за някакви си трийсетина години да я съизмери с държави като Белгия? По-лоши патриоти ли ще бъдем, ако разкажем това? По-малко ли ще обичаме родината си, ако не наричаме дядовците си роби и не се срамуваме да ги наречем чорбаджии, когато са били такива? Мисля, че е крайно време да се разделим с болезненото си сиромахомилство и комплексите за малоценност, които избиват в смешна патриотарщина. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
Илюстрация: Българската църква “Св. Стефан” в Цариград.
“…По време на Възраждането в турската столица Истанбул живели над 50 000 българи, сред които хора с европейско възпитание и ориентация, като българинът на турска държавна служба княз Стефан Богориди и адвокатът и философ Лазар Йовчев, сетнешен екзарх Йосиф. Днес те наброяват едва петдесетина, като някои от тях говорят български слабо…”