Минути за национална гордост

Гордостта е грях, но щом веднъж сме приели, че да не се гордееш с нацията си означава да мразиш народа и родината си, то нека се гордеем. Заради тази пуста гордост от 20, че и повече години ние, простите граждани, не можем да се разберем били ли сме роби или не и Цар Александър II Холщайн-Готроп-Романов, Император на Русия, Цар на Полша, Велик княз на Финландия, дали ни е окупирал или освободил през далечната (но не чак толкова) 1878 г. С какво от тези неща да се гордеем? Кажете и започваме.

Много хора са на мнение, че Трети март не е редно да бъде наш национален празник по ред причини, толкова дълго и мъчително предъвквани, че е досадно отново да се връщаме към тях. Те мислят, че по-подходящ за тази цел е 24 май – денят на въздигането на светите братя Кирил и Методий за равноапостоли още през XII век. Дали е така? Отговорът минава през усещането за национална гордост. Забележете – не гордост изобщо, а именно национална.

Според мен, за да сме горди (доволни) от себе си, задължително трябва и другите да ни уважават. За да ни уважават, критично важно е да бъдем адекватни. А за да сме адекватни, трябва ревностно да търсим истината и по възможност да я намираме. Не е нужно да избираме между това да сме горди (доволни) от себе си и това да знаем истината – двете никак не се изключват.

Какво е националната гордост? Гордостта от кан Аспарух, Симеон Велики и Самуил национална ли е? Не би трябвало, защото нацията се появява много по-късно, обаче е, защото самоосъзналата се нация присвоява историята, за да се легитимира чрез нея. Затова и първото литературно съчинение на нашата нация не е някоя от творбите на Светите Седмочисленици, на Черноризец Храбър, Йоан Екзарх или Димитър Кантакузин, а именно историографският труд на светогорския монах Паисий. Въпреки че този труд е по-скоро полемичен политически памфлет, той се афишира като история, за да може чрез него да проплаче новородената българска нация. От този труд идва и клишето да се гордеем с царете си, макар всъщност да ги мразим и да се гордеем с това, че ги мразим. Те са изедници и монархофашисти, особено последните. Симеон Велики е велик, въпреки че с обсесията си да превземе Константинопол вкарва България и Византия в такива войни помежду им, от които те никога не успяват да се съвземат напълно и е само въпрос на време турците да дойдат. От друга страна Фердинад I е гаден, нищо че успява (разбира се, с помощта на българската буржоазия и интелигенция) за 30 години да превърне територията от османска провинция в съвсем прилична европейска държава. И нищо че присъствието му в България до голяма степен е заслуга на Стефан Стамболов, когото иначе много обичаме и който е безспорна национална гордост. Почти като Левски.

Всъщност откъде ние знаем и за Стамболов, и за Левски и за другите поборници? От „Епопея на забравените“ – ще извикат дори и най-малките деца, нетърпеливо вдигайки ръка. Да, и оттам. Но техният опростен и обобщен образ се формира от „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов, макар „Записките“ да излизат няколко години след „Епопеята“. Трябва да призная, че дори и в момента аз препрочитам Захари Стоянов (по съвсем друг повод) и се удивявам и възхищавам от творбата му. Тя е нашият първи сериозен историко-пропаганден опит (Паисий е наивник в сравнение със Стоянов). Народното съзнание трябва да се манипулира така, че бързо да се превърне в национално и Стоянов безжалостно се заема с тази задача. Прави го и Вазов, но сякаш по-нежно и свенливо. Защо тази нужда е така крещяща през 80-те години на XIX век? Нима нацията не е вече готова със свое съзнание и самочувствие? Очевидно не е била. Очевидно при исторически обстоятелства, надхвърлящи многократно мащаба на мисленето му, един народ внезапно се сдобива с държава и спешно трябва да се превърне в нация. И да започне да се гордее, че е такава. И делото на Захари Стоянов е изключително полезно за тази цел. За друго обаче е вредно.

Захари Стоянов ни белязва отрано с класовия подход към историята. Той познава Маркс, знае за „антагонизма“ между бедните и богатите. Затова при него „чорбаджиите“ са злодеи и национални предатели, интелигенцията е лигава и беззъба, прекалено умозрителна и недостатъчно революционна. Сякаш буржоазията и интелигенцията не са част от народа, а от нещо друго. Класовият подход е пагубен за националното самоосъзнаване. Всяка национална идея почива на убеждението, че вътрешните различия са пренебрежими в името на общия идеал – както казва Вазов, „всякоя възраст, класа, пол занятие…“ и т.н. Според националиста българският овчар и българският фабрикаджия са братя, защото са българи. Според марксиста българският овчар е брат на турския овчар, на гръцкия овчар, на румънския и изобщо на всеки овчар по света, защото са солидарни срещу класовия враг, бил той индустриалец, учен или свещеник. Ето така прощъпват нашето национално самосъзнание и нашата национална гордост. Ето защо нашата национална гордост е малко пролетарска и сиромахомилска. Затова на един англичанин и през ум няма да му мине да издума за кралицата си това, което българинът ежедневно дума за царя си. Разбира се, това не прави англичанина по-малко национално горд.

Нашата национална гордост е по-особена, защото историята ни е принудила да я култивираме късно, когато другите нации вече са станали по-зрели и по-скептични. Когато ние започваме да се осъзнаваме като нация, язвата на марксизма вече зее в европейското мислене (Маркс умира една година преди „Записки по българските въстания“). Иначе Европа се намира в апогея на романтизма – направление, много пò за предпочитане от любимото на неолибералите просвещение. Едно национално мислене, оформено в епохата на романтизма, не може да не изобилства от митове и герои. Самото мислене на романтизма е митологично. Героите на нашата история са толкова митологизирани, че вече не приличат на себе си. Представите ни за Ботев и Левски едва ли имате нещо общо с историческите Христо Петков и Васил Кунчев. Но народът има нужда от светци и когато някой като Захари Стоянов му каже, че свещениците са лоши, понеже са вид чорбаджии, народът поглежда накриво църковните светци и си измисля други. И понася образите им като хоругви по манифестации и площади – Маркс, Енгелс, Ленин, Димѝтров и Коларов…

Митологизмът продължава да се задълбочава сред балканските нации дори и днес като реакция срещу горчилката от комплексите за малоценност. Безспорно най-дълбок е той в Македония, но и ние вървим след македонците с твърди стъпки, гордо предвождани от Божидар Димитров, понесъл в ръка мускал със свята вода от аязмото на новопостроената от него базилика в Плиска. Въпрос на време е и ние да пратим свой човек на Слънцето (например г-н Борисов), който да вземе проби и да се върне като Хун Ил Гон – 17-годишният севернокорейски космонавт и племенник на Ким Чен Ун.

Митологични романтици, ние се гордеем с миналото и тогавашните хора (Ботев, Левски), но не се гордеем с настоящето и със себе си. Защо? Първо, защото още не сме се превърнали в митологични герои и, второ, което е и по-важно – защото един живот не стига за големите дела и колкото по-дълъг е континуитетът, непрекъсваемата приемственост, толкова по-големи са делата. Оттам и една от най-важните теми в парадигмата на националната ни гордост – древността на нашата държава, 1300 години! За съжаление, в американското общество, което снизходително приемаме за младо, континуитетът в институциите, културата и политиката е много по-голям от този в нашата ни 13-вековна държава. Нашите институции са на 25 години, техните – на 200. Бойко Борисов може да е наследник на Иван Костов, но Обама е наследник на Вашингтон. Това обаче не бива да разколебава националната ни гордост. Никак даже! Напротив, ако искаме да сме горди, нека се гордеем с нещо наше си, а не с нещо, което е у другите. Обаче да не си го измисляме. В крайна сметка винаги можем да се гордеем даже и с това, че не си измисляме.

Но да се върнем там, откъдето тръгнахме по пътя на тези „невчесани мисли“ – в крайна сметка Трети март ли е истинският ни национален празник или трябва да бъде 24 май? Безспорно националният от двата е Трети март. Той бележи раждането на нацията. Той е буржоазната ни революция и рожден ден на съвременна България. Нищо че фактическия си суверенитет получаваме от омразния Берлински конгрес. Що се отнася до 24 май, той отбелязва провъзгласяването на българския език за каноничен (богослужебен) и превръщането ни в истински църковни хора-християни, което е по-важно, но не е национално. На Трети март Османската империя се оттегля от земите ни, народът получава държава и българите се превръщат от поданици в граждани. По света има много народи и сравнително малко държави. Че една от тях е наша – това вече е гордост. Бог да пази България!


Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 194 other followers: