Гневни депутати му поискаха главата! Премиерът с ултиматум от собствените си хора: „Не давай нашата далавера на Радан! Избирай – или Радан, или собствената си партия!“… Така би започнал всеки уважаващ себе си български вестник, но ние, простите граждани, сме по-скрупульозни и ни няма много в експресивната публицистика.
Да не си министър-председател на днешно време – мръднеш до Брюксел и те ти се качат на главата! И то собствените ти депутати! Онези, които ти с голи ръце си извадил от прахоляка на нищожеството, за да ги направиш Хора! Да ти забият нож в гърба! Да те направят палячо в собствения ти цирк!
Всъщност, каква е разликата между политическия и обикновения цирк? В обикновения всичко е ясно. Каквото виждаш, така го и наричаш, защото то си е това, което е (с изключение може би на фокусниците) – слонът си е слон, гълтачът на огън си е гълтач на огън, а дебелата жена с брадата си е дебела жена с брада. При политическия цирк е по-сложно. Той е игра на нюанси и илюзии, нищо не е такова каквото изглежда и не изглежда такова каквото е. Защото в този цирк нещата никога не бива да изглеждат такива каквито са – иначе ще подгонят с ритници всички циркаджии барабар със слона, гълтача и жената с брадата. Затова когато гледаме политически цирк, ние не можем да се отпуснем, просто да се смеем и радостно да ръкопляскаме, ами трябва с мнително свъсени чела да гадаем какво всъщност гледаме и да дирим скрития му смисъл.
Какво всъщност гледахме, когато Цвета Караянчева и Александър Ненков се изправиха в кулоарите на Парламента и издигнаха глас против шуробаджанащината и политическите назначения? Какъв е смисълът, какъв е подтекстът на тази акция, която до този момент не предизвика нищо друго освен озадачено повдигане на вежди? Колкото и да мисля, сещам се само за три варианта.
Опит за ремонт на кабинета
Когато едно правителство навлезе в разгара на мандата си, то върху него се сгъстяват и някои неприятни настроения от страна на онези, които само преди година-две възторжено са му връчили ключовете от държавната съкровищница. Най-изпитаната рецепта за разсейване на тези настроения е да се жертват министри, точно както и космическата ракета от време на време изхвърля по някоя степен, когато степента се опразни от гориво и вече е само тежест. Премиерът оглежда кабинета, вижда кои министри са най-слаби и същевременно най-скандални и ги изхвърля. „Ето значи кои били лошите и заради кого не вървяха нещата! – ще си кажат избирателите. – Браво на премиера! За него държавата е по-важна от хората, които я управляват!“. Разбира се, изгонените не остават на улицата, но никой вече не се интересува от тях, затова и никой (следствие, прокуратура) не се и занимава с тях, дори да има такова основание. Тази процедура се нарича „ремонт на кабинета“. Възможно е изявлението на Караянчева и Ненков да е начало на такава процедура по отношение на Москов и Ненчев. Ама надали. По-вероятно е да става дума за друго.
Само една от сложните стъпки на коалиционния танц
Сценарий: Бойко Борисов се спасява в Брюксел. В негово отсъствие предварително избрани доброволци излизат на барикадата и удрят по Радан. Борисов страда отдалеч, говори за капитани и за кораби, а когато се върне, отново ще оправи нещата, както ги оправи с палатките, както потуши горестта на еколозите, които страдат щом държавата разреши намеса в природата и страдат, когато държавата забрани намеса в природата.
Борисов ще се върне от Брюксел, ще седне с Радан и ще му каже: „Видя ли сега какво направи с твоите политически иновации? Аз те обичам, но хората ти искат главата. Иска я народът, искат я масите! Какво да сторя аз?!“. На което Радан вероятно ще обясни какво би могъл Борисов да стори, а Борисов ще се замисли. Ще отстъпи тук, Радан ще отстъпи там и танцът ще продължи под звуците на нежна и приспивна политическа музика с български фолклорни мотиви. Но пък може да става дума и за нещо съвсем друго.
Бунтът на мишките
Най-накрая нещата може пък и да са тези, за които се представят. Може наистина у депутатите на ГЕРБ да се е нагнетила обида, горчиво чувство за несправедливост. За какво се борихме, за какво късахме от залъка си да финансираме кампании, за какво се подмазвахме, за какво с лакти изтиквахме ближния от пътя си! За да се уредят на служба роднините на Радан ли? Ами нашите роднини? По-лоши ли са нашите роднини? Не заслужават ли да бъдат съветници, секретари, директори, експерти, чиновници, склададжии и лафкаджии? Я да дойде тук Борисов и да се представи – какъв се явява той! Лидер на партия, министър-председател? Парламентът е над правителството! Да дойде и да даде обяснения кой е тоя Радан, колко гласа е изкарал на изборите и защо яде от нашата баница!
Смешно е наистина, но аргументите на ядосаните депутати от ГЕРБ не правят друго, освен да покажат собствената им представа за власт и политически назначения. Милите, дали са си труда да изготвят поименен списък на длъжностите, заети от хора, които според тях не заслужават това. Най-обикновени, неизвестни хора, които не интересуват никого. И не питат какво могат да вършат тези хора. По-важно е от чия квота са назначени. И възмущението е толкова силно, че даже притъпява страха от Онзи, Който ще се върне от Брюксел да тегли уши.
Това са трите варианта за които се сетих, трите обяснения, които можем да дадем на спектакъла, който разиграха старата парламентарна кримка Цвета Караянчева и младежът Александър Ненков. Разбира се, животът е устроен така, че когато човек се сети за всички възможни варианта, често три на брой, винаги се оказва, че в действителност е някакъв четвърти. Твърдят, че това било едно от доказателствата за теорията на хаоса. Но ако се ограничим в изложените три, кое да изберем? Не знам. Нека всеки решава. Аз бих избрал вариант 2. – коалиционния танц (макар да знам, че е 3. – виждате ли какво нещо е светът! Антиномичен, парадоксален). Макар че от Брюксел нарече акцията „бунт“, Борисов подкрепи мнението на своите хора, че не може безкрайно да продължава тази параноична конфигурация, в която част от РБ е опонент на друга част, втората част е във властта, докато първата е излязла в опозиция, но има министри и т.н. – всички познаваме диагнозата. „Бунтовниците“ от своя страна казаха, че РБ трябва да се разберат и да излъчат един лидер, с когото да се обсъжда законодателството. И двете изказвания засягат въпроси, които вече трябваше да са намерили решение. Очевидно напрежението е налице и то се изяви публично (макар и в тази несръчна форма) веднага след конгреса на ДСБ. Имаше очаквания на този конгрес да се случат неща, които не се случиха. Там трябваше да се види кой остава във властта и продължава да носи отговорност за управлението и кой излиза, поемайки отговорността за това, което ще се случи след него, в следващото управление. Тогава много избиратели щяха да определят позициите и подкрепата си, а депутатите щяха да са по-спокойни. Но, както се казва: не би. Когато такива неща не се случват, не можем да се сърдим на никого и трябва да се примирим с мисълта, че на този етап не може да ни сполети нищо по-добро от сполитащото ни в момента. Тъжен факт.
Предполагам, че другата седмица темата ще има развитие. Предполагам даже, че ще се стигне до някои уволнения – това ще покаже, че Борисов е твърд, че думата на депутатите се чува и че Радан Кънев трябва да си опича акъла. Но нищо повече. Е, някъде там, в неопределеното бъдеще е възможно да отхвърчат главите на Москов и Ненчев – първите индикатори като клюки за кражби и корупция вече са налице – но това няма да е в рамките на настоящия сюжет. Все едно. Важното е сеир да става. Мисля, че от време на време това действа освежаващо, но освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
