Ако си представим, че българската политика е пациент, то лесно можем да си представим и как тя отива при личния си лекар и му се жалва:
– Имам едни болки, докторе, едни спазми…
– Къде? – ще попита лекарят.
– Тук, вляво – ще посочи политиката.
И наистина, след като беше отстранен черният дроб на социалистическата партия (макар този орган по принцип да се намира в дясната част на тялото, но пък зависи откъде го гледаш – то и в Парламента левицата е вляво, единствено гледана откъм трибуната) и беше заменен от пламтящото сърце на Корнелия Нинова, след като и първите три букви от азбуката сложиха точка на участието си в изпълнителната власт, може да се каже, че положението вляво е спазматично. Дали тези спазми са конвулсии на агония или обикновени бебешки колики – бъдещето ще покаже.
Сега, щом вече заговорихме за ляво и дясно, ще скочат либералстващите интелектуалци и ще кажат: „Ляво и дясно няма! Това са отживелици! Хората не се делят на леви и десни, на либерали и консерватори, а се делят на прогресивни и ретроградни, на свестни и престъпници, на приятели на Станишев и такива, които го познават, обаче не ги канят на рожден ден и т.н. Но трябва да проявим разбиране към анализаторите, за които хората не се делят на леви и десни, защото за тях хората не се делят и на мъже и жени.
Истината обаче е тази, че полемична система, каквато е политиката, не може да не е полярна. Винаги ще има управляващи и опозиция (при тоталитаризма – управляващи и управлявани) и винаги, ако застанеш да ги наблюдаваш отстрани, едните ще ти се паднат от ляво, а другите – от дясно. Ти можеш да разправяш, че едни са отгоре, а другите отдолу, че едните са отпред, а другите отзад, но това не заличава двете групи, двете тенденции. Така че нека за удобство да продължим да ги наричаме ляво и дясно.
И тук трябва да се съгласим донякъде с критиците на тази парадигма, защото лявото и дясното в България не са точно като описаните в учебниците. Това обаче не означава, че ги няма. Както и това, че твърде много ярки политически фигури често преминават от едната страна на другата, не означава, че принципните противоречия между лявото и дясното са исторически преодолени.
През седмицата много се говорѝ за Първанов и защо се е оттеглил от властта, но аз си мисля, че ще разберем случващото се най-добре, ако го погледнем именно през това разделение и се опитаме да определим какво точно представлява българското дясно, какво точно представлява българското ляво и от какво са породени спазмите в него.
Българското дясно не са капиталистите и свободно забогатяващите предприемачи, както би трябвало да бъде. Не са и работодателите. Българското дясно продължава да се гради първо на антикомунизъм, като тук трябва да се разбират всички явления и процеси, пряк резултат от комунизма, и второ, на демократичност. Българските десни са демократи, които искат да живеят в условия на реални граждански свободи и неопорочена конкуренция. Може да са бедни, може да са безработни, може да са доценти, които карат таксита, но се определят като десни, защото в тяхната морална система водещи ценности са свободата, почтеността и законността.
В същото време българското ляво доста прилича на класическото дясно, поне що се отнася до крупните индустриалци, големите работодатели и големите собственици. Но ако по това левият капитализъм прилича на класическия, то много се различава от него в разбиранията си за конкурентност, пазарност и даже корпоративност, ако щете. Ако един човек въстане срещу някоя западна корпорация, то той с право може да бъде наречен ляв. Ако обаче един човек въстане срещу български олигарх с минало и зависимости в ДС, то този човек с право може да бъде определен като десен. От своя страна олигархът изпитва тревога, когато поради една или друга причина му стане по-трудно да краде, да корумпира и да манипулира обществени поръчки, а от тази тревога се образуват спазми в политическото му пространство – онова, което той финансира, но и което него го финансира.
Тоест, първият признак, по който се делят българската левица и българската десница е отношението им към демокрацията. Десницата иска открита конкуренция и законност, левицата иска мафиотска регулация, нечестни икономически предимства и манипулация на законите чрез представителство във властта. А всички знаят как се нарича това образувание, при което икономическата олигархия успява да се сдобие с политическа власт – мафия.
Вторият признак е някак географски. Той почива върху противопоставянето Изток – Запад. Днес българската посттоталитарна десница гледа на запад (което не винаги е било така), а посттоталитарната левица гледа на изток, накъдето е гледала още когато си е била просто тоталитарна. И няма как – българската левица още от самото си начало е била оживена с дихание от изток (изключвайки, разбира се, мимолетните сантименти на Ботев към Парижката комуна).
Тоест, в обобщение можем да кажем, че българската десница се състои от прозападно настроени хора, търсещи свобода, законност и ясни устойчиви правила, а българската левица се състои от произточно настроени хора, намерили препитание и реализация в различни схеми, встрани от официалното законодателство, и търсещи стабилност в регулации, прокарани на лобистки принцип. Дясното създава, лявото усвоява. Разбира се, има и много други индикатори.
И ако това са групите хора, то, за съжаление, тяхното политическо представителство във властта не е толкова категорично разграничено. То е по-размито, някак по-комплицирано и по-компромисно, по-условно и по-хамелеонско. Но докато е трудно да се каже дали фактори като ГЕРБ са съвсем десни или пък класическите десни са съвсем фактори, то за социалистите и за Първанов категорично може да се каже, че са леви според изложената по-горе дефиниция, нищо че Станишев лъщи с лустрото на европейски политик, а БСП все се мъчи да се маскира на социалдемократическа партия, но все не успява да излъже никого.
Какво направи Първанов? Защо напусна властта? Не му се ще да е там ли? Ще му се, но все пак има дотолкова „сурат“, че да не върви с конкретни действия срещу геополитическите си ментори. Иначе казано, Първанов има достатъчно достойнство (пък и други форми на мотивация) че да не участва в правителство, което върви против интересите на руската олигархия в България и то не проформа, а с конкретни болезнени мерки. Достатъчно е да споменем две сфери, в които България тревожи Русия – енергийните доставки и армията. Диверсификацията на доставките, включително и започналите проучвания на собствени енергийни източници, са това, което наистина може да промени отношенията между България и Русия и то най-сетне по посока на повече цивилизованост и повече уважение. Винаги съм бил на мнение, че тези отношения могат да са много полезни за всички, ако се градят от умни капиталисти на пазарен принцип, а не от „дърти апаратчици“. Пазарният принцип е вид взаимоизгодност, честна размяна на ценности, стига да не бъде узурпиран от „здрави сили“ – тогава изгодата е само за тях, против интересите на обществата и икономиките. Що се отнася до армията, то колкото повече тя се интегрира в НАТО (включително и технологично), толкова повече се променя и основата на всички други разговори (извън договорите за доставка и поддръжка на военна техника), които водят двете държави помежду си.
Но лоялността към Русия не е единствената причина за действията на Първанов. Дадено действие, особено на такова ниво, никога не се поражда само от една причина и никога не преследва само един резултат. Разбира се, че Първанов сигурно си прави и сметките за президентските избори, разбира се че търси път и към другите леви формации, начело с БСП. Разбира се, че използва и стария трик на ДПС да излезе от властта преди края на мандата, за да се яви при новото раздаване на картите чист и непорочен в очите на късопаметния електорат.
Въпросът е какво ще произлезе от всичко това. Ето, БСП смениха ръководството и веднага издигнаха глас за предсрочни избори. Длъжни са да го направят, така е по учебник, но друг е въпросът дали наистина ще имат полза от това. Надали, затова и сигурно повече няма да издигат глас. В момента ще се ощастливят някои плаващи „независими“ депутати, защото ще ги хоноруват срещу ангажимента да запълнят зейналата в мнозинството празнота. Някоя малка партийца (напр. Барековата) може да трепне от надежда, че ще наследи АБВ в управлението, докато националистът-русофил вече трепна от парламентарната трибуна, но на този етап сякаш повече за да напомни за себе си, отколкото да се позиционира по разбираем начин в новите реалности. Принципната опозиция пък, тази грижливо култивирана от Радан Кънев зона, в лицето на Гоце ще се обогати с още един голям лидер с малко гласове. Иначе, според мен, няма да се случи нищо особено. Нашите политици са разумни и ще намерят начин да се разберат в името на общото благо – все едно кой ще попадне в обхвата на това „общо“. Да, в процеса на договарянето границите между лявото и дясното наистина може да се размият, но не чак до неузнаваемост, защото принципите си важат. Затова казваме, че спазмите са в лявата част на българската политика – не че в дясната не е имало, не че няма да има. Но сега са в лявата. Дали са конвулсии? Едва ли. По-скоро са бебешки колики. Българската политика ще се помъчи, ще поклокочи, ще покурка, накрая ще пръдне и всичко ще ѝ мине. Е, сигурно ще замирише, но пък кога от българската политика не е миришело! Където има усвояване, има и метаболизъм, а където има метаболизъм, има и гниене. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.