Един църковен събор броди из Европа. Броди повече от век, ако приемем, че идеята за него e от 1902 г. Особено след Втората световна война за събора се заговори съвсем настоятелно, защото светът вече беше нов и всеки започна да търси ново място в него. Появиха се християни, които казаха, че християнството се нуждае от осъвременяване, понеже словото Божие не е лесно смилаемо за забързания модерен човек. Възникна въпросът християнството ли трябва да се променя според вкусовете на хората или хората трябва да променят себе си по християнския закон.
Една от темите на вековно подготвяния събор е именно тази, макар и смотолевена в последната точка от дневния ред. Другите точки включват теми като постенето, женитбите, автокефалията, календара, реда, по който се споменават църквите в молитвите и т.н. – все канонични, но не и догматични въпроси.
Ние вероятно нямаше и да обърнем внимание на всичко това, ако Светият Синод на нашата Църква не беше успял да влезе в новините с няколко свои решения, последното от които – въобще да не изпращаме делегация на Събора. След това решение либералната общественост изригна като отровена. България саботира Събора! Заради нас няма да могат да се вземат съдбоносните решения! Владиците са ченгета!… Най-лесно е да кажем „ченгета са“, тази дума действа на будното обществено мнение като думата „монархо-фашист“ на отечественофронтовец.
Въпросът не е дали са ченгета, а правилно ли постъпиха като отказаха да се присъединят към Събора. За да си отговорим на този въпрос, на нас, обикновените миряни, ни се налага да разгледаме два „християнски“ подхода към църквата – еднакво суетни, еднакво светски и еднакво прелестни, макар и привидно диаметрално противоположни.
Подходът „Путин“
Нека наречем този подход „Православието и режимът“. В началото на 20 век се направи пореден опит (твърди се, масонски) за установяване на нов световен ред. Опитът се оказа сравнително успешен, заради което беше наречен „Велика октомврийска социалистическа революция“. Този ред не се нуждаеше от Бог, нещо повече – Бог беше вреден, опиум за народите. Преследваха Църквата, рушаха храмове и избиваха свещеници. „Атеист“ звучеше гордо почти толкова, колкото и „комсомолец“.
Социализмът обаче катастрофира по най-позорен начин след по-малко от век. Поради некадърност, злоба и безбожие. Зейна зловещ идеологически вакуум след пълното компрометиране на марксизма-ленинизма.
След няколко години псевдодемокрация, кормилото на империята взе Владимир Путин. Най-накрая Батюшка! Но Батюшка трябва да облече някакви одежди. Очевидно вожд на световния пролетариат вече не може да бъде, смешно е. Тогава остава римски император. По-точно византийски, но то е едно и също. А кое е крепилото на Византийската империя? Православието, така ревностно съхранено през вековете от Матушка Русь. Замествайки марксизма-ленинизма, православието може да се окаже полезно за Батюшка в три основни направления: първо, обслужва имперската месианска доктрина; второ, противопоставя се на гнилия Запад – вечният изкусител на народа; трето, актуализира идеята за непротивенето на властта.
В това време на Запад
Този подход пък нека наречем „Хилядолетен“. Карл Велики не е по-различен от Путин. Той също води борба за наследството на Римската империя. Съзнателно задълбочава разлома между Изтока и Запада, за да го доведе до емблематичното Filioque, станало причина и повод за разрива от 1054. Мнозина твърдят, че догматичните различия, довели до този разрив, са формални и заобиколими, но те не са. Те са насочени в услуга и на един трети претендент за наследството на Империята – папския престол. От времето на Хилдебранд ди Соана (папа Григорий VII) е и мечтата за Res Publica Christiana – империя отвъд границите на кралствата, чийто император е римският папа. Тази мечта е жива и днес. Неин израз е „догматът“ за непогрешимостта на папата от Първия Ватикански събор, както и стремежът католицизмът да проникне във всяко кътче на света с цената на всякакви компромиси – стремеж на Втория Ватикански събор. Католицизмът се прослави с това, че превърна християнството в политика.
Разбира се, поел по този път, той бързо се компрометира и довежда до появата на собственото си отрицание – реформацията и протестантството. Само че протестантството има един генерален недостатък. В стремежа си да опонира на католическия централизъм, изпада в болезнен, краен и абсолютно непродуктивен децентрализъм. Днес протестантските „църкви“ са стотици.
Осъзнавайки болестта на този децентрализъм, протестантството (с помощта отново на масонството) стига до т. нар. „икуменизъм“. Какво е това? Дълго е, но с две думи – всички различни, ама най-различни „християни“ (пък и защо само християни?) да намерят нещо общо помежду си и да се обединят в името на земното добруване (екология, борба с бедността, социална справедливост) с цената на това да оставят мистицизма (спасението на душите), догматиката и канона на по-заден план. Да нагодят вярата към света, щом светът не иска да се нагоди към вярата.
Къде се събират подходът „Путин“ и „Хилядолетният подход“? В областта на политиката, на светското и на комерсиалното. Там се чувстват като у дома си.
Мурзилки и соросоиди
Ревността на Русия към България – нейната Задунайска губерния – доведе до нечувана и възмутително грозна „хибридна война“. Легиони „мурзилки“ (да ги наречем така съвсем условно и с любов) плъзнаха по социалните мрежи и медиите. Появиха се даже и цели медии-мурзилки. Появиха се и цели партии-мурзилки. Поведе се битка България да стане плацдарм срещу Европа и Западния свят.
Каква беше реакцията? Надигнаха се други легиони – да ги наречем за удобство (условно и с любов) „соросоиди“. Тези легиони се състоят от прозападно настроени християни, които опълчиха реципрочна пропагандна мощ срещу мощта на „мурзилките“. В техните редове застанаха академични богослови и модернистично настроени публични говорители. Въоръжиха се с икуменизма, за да го противопоставят на тоталитарното православие на Путин и Дугин. Напредничавите и образованите станаха икуменисти, а консервативните православни – мракобесни и суеверни бабички. Нищо, така се прави. Жалко само, че Църквата стана заложник на политиката. Църквата не е нито една от многото партии, нито една от многото държавни институции. Тя не е от този свят. Тя не заслужава да бъде в политиката.
И така, едните са модерни и либерални, а другите – фанатици. Но фанатик ли е онзи математик, който пред никакви доводи за модерност и социална справедливост не отстъпва от убеждението, че 2+2=4? Света Гора какво е в крайна сметка – крепост на вярата или люлка на фанатици? Етнофилетизмът бил „българска ерес“. Но ако той е използването на християнството за политически цели, то ереста вече не е българска, а на всички „мурзилки“ и „соросоиди“.
Какво да мислим, какво да правим?
Пред всекиго отговорността е голяма, защото в крайна сметка ще реши църковният народ съборно. Но добрите решения са информираните решения, а днес медиите ни информират лъжовно. Първо да се замислим като какви решаваме – като християни или като „граждани на света“? Какъв е смисълът, каква е целта – да „направим света едно по-добро място“ или да спасим душите си и да наследим вечен живот в Царството Божие? И в крайна сметка светът място за какво е – за удоволствие и забавление или за изпитание и подвиг?
Понеже сме слаби и немощни сами да стигнем до отговорите на тези въпроси, нека ги потърсим, както се казва, в „авторитетните източници“ (ако се броим за християни, разбира се – за останалите не е задължително). Кои са тези източници? На първо място това са Светото Писание и Предание, тоест това, което Бог Сам е свидетелствал за Себе Си и което са свидетелствали за Него апостолите Му. После идва светоотческото наследство – трудовете на Отците на Църквата. И накрая – постановленията на Вселенските събори до схизмата от 1054. Ако някой търси „истина“, която я няма в Евангелието или в другите източници, то той търси лъжа, ако трябва да перифразираме едно от постановленията на Седмия Вселенски събор (против иконоборството). Това според мен трябва да е скромната и разумна позиция на всеки обикновен мирянин.
Въпросът
Започнахме с въпроса правилно ли реши нашият Синод да не участва в Събора на о-в Крит. Ако си представим един синод без никакво външно влияние, без никакви зависимости, без никакви задни мисли и тънки сметки, то този синод вероятно би взел същото решение. С цялата догматична и канонична аргументация. Но понеже не можем да си представим такъв синод, трябва да признаем, че поведението на нашите владици отстрани не изглежда никак лицеприятно – машата на Русия. Да бяхме казали от самото начало, че този събор не ни интересува, защото е разбойнически, вместо да се влачим в Шамбези и да участваме във всички подготовки. Сега другите, на които също не им се ходи поради проблеми със съвестта, ще си отдъхнат, ще се оттеглят и ще кажат: „Българите го провалиха. Ние защо да ходим?“.
Та така изглежда Всеправославният събор през погледа на обикновените миряни, незапознати с тънкостите на материята и неангажирани с една или друга църковна политика. Явно, щом цял век не може да се събере, в Събора има нещо гнило. Какво е – това ние не знаем, пък и не е наша работа. Да се обичаме, да се уважаваме, да уважаваме и църквата си, защото тя е чиста и безгрешна, независимо колкото слаби и грешни са съставляващите я личности – не може да е друга, щом неин глава е Христос и в нея живее Св. Дух. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
Илюстрация: Станалият известен като “Окултно-икуменически витраж” на Бленингер, поставен наскоро в Богословската академия на о-в Крит, където се очаква да се проведе Съборът. Творбата озадачи мнозина със синкретичното си послание и нестандартна модернистична форма.